Съд срещу бездействието: България стигна дъното

Има държави, в които магистралите свързват градове. У нас все по-често свързват гробища.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Десетилетия наред политиците режат ленти, снимат се до новоизлят асфалт, говорят за „исторически инвестиции“, „европейски стандарти“ и „безпрецедентни успехи“. После идва първият дъжд, първият камион или първата зима и се оказва, че историческото постижение е било с гаранция колкото кисело мляко.

Народът протестира. Народът подписва петиции. Народът слуша обещания. А държавната машина реагира с изумителната скорост на костенурка, която тегли бетонобъркачка.

И ето че настъпва моментът, който звучи като сценарий за политическа сатира, а всъщност е чиста реалност. Не парламентът. Не Министерският съвет. Не прокуратурата. А адвокати трябва да заведат дело срещу собствената си държава, за да я накарат да изпълнява закона.

Колко символично.

Представете си лекар, който трябва да осъди болница, за да започне тя да лекува. Или пожарникар, който съди пожарната, за да тръгнат пожарните коли. В България явно сме стигнали до етапа, в който държавата трябва да бъде влачена към собствените си задължения с призовка.

Това е безпрецедентно.

Най-тъжното не е самото дело. Най-тъжното е, че милиони българи го приемат като последната останала надежда.

Когато гражданите вече не вярват, че институциите сами ще си свършат работата, а очакват съдът да им нареди да си я свършат, значи общественото доверие не е просто пропукано. То е пропаднало в една от многобройните дупки по републиканската пътна мрежа.

Пътищата се превърнаха в своеобразен музей на безстопанствеността. Всяка неравност е паметник на нечие бездействие. Всяка разбита отсечка прилича на археологически обект, в който пластовете асфалт разказват различни управленски епохи и еднакво отношение към обществения интерес.

Политиците винаги намират виновен. Предишните. Следващите. Климатът. Инфлацията. Европа. Международното положение. Марс вероятно също има принос. Само един виновник никога не се появява в огледалото.

А междувременно семействата броят не километри, а загубени близки.

Делото на адвокатите не е просто юридическа инициатива. То е обвинителен акт срещу културата на безотговорността. Срещу модела, в който след всяка трагедия се обещават проверки, комисии, анализи и стратегии, а след месец всичко потъва обратно в административната кал.

Иронията е почти литературна. Гражданите плащат данъци, винетки, акцизи и такси, а после трябва да плащат и за адвокати, които да принудят държавата да използва именно тези средства по предназначение.

Това вече не е бюрокрация.

Това е свинщина с бюджет от милиарди.

Ако това дело успее, няма да бъде победа само за няколко адвокати. Ще бъде шамар за всички поколения управници, които са превърнали обещанията в строителен материал, а отговорността в изчезващ вид.

Защото една държава не се измерва по броя на пресконференциите, а по броя на хората, които се прибират живи у дома.

Истинският срам не е, че адвокати съдят държавата.

Истинският срам е, че стигнахме дотам това да изглежда като единствения разумен изход.