Има една стара българска философия, която спокойно може да бъде издялана върху входа на всяко сезонно заведение: „Щом още работи, не го пипай.“ Тази мъдрост обаче има един неприятен недостатък. Понякога „още работи“ означава само, че още не е решил да спре. А понякога решава да спре по начин, който включва пламъци, пушек, пожарни коли и накрая купчина овъглени греди.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Точно такава картина остана след пожара в ресторант „Ресто дел верано“ на плаж „Веселие“ край Каваци. По данни на полицията версията, която се проверява, е, че огънят е тръгнал от фритюрник, оставен без надзор. Готвачът е посочил именно уреда като вероятен източник на пожара. И тук започва онази особена българска криминална драма, в която един стар фритюрник изведнъж придобива почти човешки способности. Самозапалил се. Сам! Никой не го е подпалил, никой не го е карал, просто един ден фритюрникът вероятно е погледнал живота, въздъхнал е тежко и е решил: „Дотук ми беше. Днес горя.“

Разбира се, това е ирония. Причината тепърва трябва да бъде установена от компетентните органи. Но ако действително се окаже, че технически неизправен, занемарен или лошо поддържан уред е дал началото на пожара, тогава въпросът вече не е само „Как се е запалил?“ Въпросът е: Защо изобщо е бил оставен в това състояние?

Фритюрникът не е виновен, че е стар. Виновен е навикът да се пести до последната гайка

Българската икономика на ежедневието има собствена математика. Ново? Скъпо. Ремонт? Ще видим. Подмяна? Защо, като още работи? Почистване? Утре. Маслото? Ще изкара още една смяна. Техниката? „Няма проблем.“ И така до момента, в който проблемът не стане достатъчно голям, за да пристигне с пожарна сирена. Никой не знае на този етап какво е било състоянието на конкретния фритюрник, колко стар е бил, кога е бил последно обслужван, как е бил почистван и какво е било състоянието на използваното олио. Това трябва да установи разследването. Но принципът е елементарен: мазнините, нагряването и липсата на контрол не са особено добра комбинация.

Ако към това добавим стар, замърсен или неизправен уред, вече не говорим за кухня, а за потенциална сцена от експеримент по пожарна безопасност. Само че вместо професор да стои до нея с тетрадка, накрая идват пожарникарите.

Ами ако беше нов фритюрник?

Ето го неудобният въпрос. Ако фритюрникът е бил стар, неизправен или зле поддържан, защо не е бил сменен? Новият струва пари. Разбира се. И втора употреба струва пари. Пак така. Поддръжката струва пари. Почистването струва време. Обученият персонал струва пари. Противопожарната безопасност също струва пари. Само че изгорелият ресторант струва още повече. Това е онзи особен момент, в който човек разбира старата поговорка: „Евтиното излиза скъпо.“ Понякога даже излиза обгоряло. И когато сметката пристигне, вече няма значение колко пъти някой е казал: „Спокойно, досега не е имало проблем.“ Точно това е един от най-опасните аргументи в човешката история. „Досега не е станало.“ Не е станало. Досега.

Пет газови бутилки: кухня или склад за неприятни изненади?

Но фритюрникът не е единственият въпрос. И тук историята става значително по-сериозна. В заведението са се намирали пет газови бутилки, които са избухнали по време на пожара. Пет. Не една. Не две. Пет. И тук вече човек има право да зададе най-елементарния въпрос: Защо газови бутилки се държат вътре в заведението, в непосредствена близост до кухнята и хората? Разбира се, конкретните изисквания за съхранение, разполагане и експлоатация на газови бутилки трябва да бъдат установени от компетентните органи според вида на инсталацията и действащите правила. Но от чисто човешка гледна точка картината е достатъчно красноречива. Пожар в кухнята. Пламъците се разпространяват бързо. Вътре има газови бутилки.

И започват взривове. Това вече не е просто пожар. Това е момент, при който няколко различни опасности се събират на едно място и чакат единственото нещо, което никой не иска да види: човешка грешка или техническа повреда. Този път, според наличната информация, няма пострадали. Това е най-важното. Но късметът не е система за пожарна безопасност.

Късметът не е противопожарен план. И Господ, колкото и търпелив да е към човешката глупост, не е длъжен да бъде дежурен пожарникар.

„Няма страшно“ е най-скъпата противопожарна система

Българинът има уникална способност да бъде експерт по всичко след събитието. Преди него: „Няма проблем.“ След него: „Кой можеше да предположи?“ След първата пожарна: „То много бързо се разгоря.“ След петия взрив: „Ами то имаше газови бутилки.“ А след като всичко изгори: „Съдба.“ Не. Понякога не е съдба. Понякога е натрупване на малки компромиси, които в един момент решават да се срещнат. Стар уред. Неподдържана техника. Недостатъчен контрол. Мазнини. Невнимание. Лошо разположение. Газ. И накрая една искра. После пожарът вече няма нужда от човешко разрешение. Той си върши работата.

Пожарникарите пристигат. Но не могат да върнат вчера

Два противопожарни екипа и шестима огнеборци са се борили с огъня. Те са направили това, което могат. Но има една жестока граница на пожарогасенето: пожарникарят може да спаси това, което още не е изгоряло. Не може да върне изгорялата конструкция. Не може да върне унищожената техника. Не може да върне изгубената стока. Не може да върне пропуснатия сезон. И не може да извади от пепелта онези пари, които някой е решил да не даде навреме за поддръжка. След края на огъня пожарникарите обливат тлеещите останки. А сградата вече прилича на скелет. Овъглени греди. Пепел. Разтопена техника. Дим. И онази тишина, която идва след бедствието. Тогава вече няма значение дали фритюрникът е струвал 300, 500 или 1000 лева. Защото ресторантът струва много повече.

Българската поговорка има неприятен навик да се оказва права

„Капка по капка вир става.“ Само че има и обратното. Искра по искра пепел става. Една малка икономия сама по себе си изглежда безобидна. Да не сменим уреда. Да не сменим маслото още. Да не правим ремонт този месец. Да не преместваме газовите бутилки. Да не се занимаваме с това. Да не харчим пари. Да не губим време. И така човек спестява. Стотинка. Две. Сто. Хиляда. Докато един ден не спести целия ресторант. Само че не по начина, по който е възнамерявал. Тогава идва най-българската фраза: „Е, кой да предположи?“ Предполагането не е било необходимо. Не е нужно човек да бъде Нострадамус, за да знае, че огън и газ не са особено добра компания.

Цената на безотговорността понякога е цялото заведение

Нека разследването установи фактите. Нека се разбере дали действително фритюрникът е причинил пожара. Нека се установи защо е възникнало възпламеняването. Нека се провери техническото състояние на уреда. Нека се установи как са били съхранявани газовите бутилки и дали това е било съобразено с всички изисквания. Нека се установи всичко. Но един урок вече е видим. Пожарната безопасност не е разход, който трябва да бъде направен само когато инспекторът почука на вратата. Тя е като застраховката. Плащаш и се надяваш никога да не ти потрябва. Защото когато ти потрябва, обикновено вече е късно да питаш колко е струвало. Фритюрникът може да бъде сменен. Маслото може да бъде сменено. Техниката може да бъде почистена. Газовата инсталация може да бъде проверена. Бутилките могат да бъдат разположени според изискванията. Персоналът може да бъде обучен. Всичко това струва пари. Но има нещо, което струва несравнимо повече. Човешкият живот.

Този път огънят е оставил след себе си ресторант без ресторант. Следващият път съдбата може да напише друга сметка. И тя може да не бъде платена с овъглени греди и загубена техника. Може да бъде платена с човешки живот. Затова въпросът не е само „Кой запали фритюрника?“ По-важният въпрос е:

Колко малки компромиса са били направени, преди огънят да получи своя шанс?

Защото пожарът рядко идва с покана. Понякога идва тихо. От един стар уред. От една мазна кухня. От едно „утре ще го почистим“. От едно „още работи“. От едно „няма страшно“. А после пет газови бутилки напомнят по най-бруталния възможен начин, че когато човек си играе с огъня, рано или късно огънят започва да играе с човека. И както гласи старата поговорка: Акъл море, глава шамандура!

В случая главата е несравнимо по-малка и от шамандура.

Мислеща егоистично, нерационално, самодоволно. А после огънят просто е довършил останалото.