Трагедия! Държавата в отпуск: Как две човешки съдби изгоряха в пепелта на институционалното бездушие (снимки)

На 23 февруари 2025 година в село Илинденци, община Струмяни, майка и син остават буквално на улицата. Домът им изгаря в пожар, а с него – и сигурността, и бъдещето, и надеждата. Красимир Иванов и Михаела Симеонова спасяват каквото могат – една дреха на гърба, две чанти, и… нищо повече.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

И тук започва истинската трагедия – тази, която не гори с пламъци, а с ледено институционално безразличие.

Какво прави държавата?

Чака опис.

Двама души нямат къде да живеят, а общината сяда на хладно бюро, размахва папки и обяснява, че „трябва да се извърши опис на щетите“. Разбираемо. Формалностите са важни. А хората? Те могат да почакат… примерно два месеца. Няма значение, че междувременно бедстват.

Кметът на селото, Бойко Ибришимов, успява дори да се разкрещи. Представете си – идват ти хора, изгубили всичко, търсят съдействие, а ти… им викаш. Не защото можеш да им помогнеш, а защото не можеш да понесеш, че ти напомнят за отговорностите, които не искаш да изпълняваш.

А на следващо ниво? Емил Илиев – кметът на община Струмяни – и заместникът му Фиданка Котева. И те били „разбрали“, но обяснили, че след о-п-и-с-а (да, пак този велик документ!) ще се „прицени“ какви материали да се отпуснат.

Да се отпуснат… материали?

А с ръцете на кой? Красимир и майка му не са строители. Пари за майстори? Нямат. Пари за храна? Също не. Пари за квартира? Само ако някой приятел има милост да ги подслони – временно. Защото и милостта има лимит, когато хладилникът е празен.

Няколко неудобни въпроса:

Защо два месеца след пожара никой не е направил официален опис на щетите?

Какво точно пречи на кмета да иде до опожарената къща и да си свърши работата?

Защо няма никаква спешна процедура за временно настаняване при бедствие?

Колко още хора трябва да изгубят дом, за да разберем, че институциите не работят за хората?

А ние като общество… къде сме?

Държавата има закони, но няма сърце

Когато институциите се крият зад процедурите, вместо да ги използват в полза на хората, това не е държава – това е бюрократичен цирк. Смешното обаче липсва. Трагично е.

Ако не можеш да помогнеш на две души, които стоят пред теб без дом, без надежда, без пари – защо изобщо съществуваш като институция? Да издаваш документи? Да прехвърляш отговорност?

А сега – няколко идеи. Без протоколи. Без опис:

Временен подслон от общината – всяка община е длъжна да има кризисен фонд и помещения за настаняване при бедствия. Ако не – значи някой не си е свършил работата.

Дарителска кампания, координирана от местната власт, която вместо да чака „материали“, да събере реална помощ – пари, вещи, услуги.

Публичен натиск – медиите да не мълчат, хората да питат кметовете в очите: „Какво направихте за тях?“

Доброволчески екипи – местни строители, които с общински ресурси (и елементарно човешко отношение) да помогнат с ремонта.

Не бедствието е виновно. Бездушието е.

Пожарът е случайност. Но оставането на улицата не е. То е резултат от безразличие, бюрокрация и институционална слепота. Красимир и Михаела не просят лукс. Те искат покрив и шанс да се изправят.

Но вместо ръка, получават врата в лицето.

А ние, които четем, мълчим и си казваме „ужасна история“ – може би утре ще сме на тяхно място. И ще чакаме същия този „опис“.