Убиецът Ангел Бизюрев със 17 годишна присъда за жестокото убийство на Димитър Малинов: ВКС реши да погали убиецът с перо по кратуната

В България има две държави.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Едната е записана в Конституцията. Там всички са равни пред закона, съдът е независим, магистратите са безпристрастни, а справедливостта стои на пиедестал със завързани очи.

Другата държава е тази, която хората виждат през прозореца си.

В нея майка обикаля институции, пише жалби, събира факти, търси свидетели, настоява за действия и върши работа, която би трябвало да бъде извършена от цяла армия държавни служители. В тази държава гражданите често имат усещането, че ако сами не натискат системата, тя ще заспи върху папките си като преял котарак върху печка.

Случаят „Цалапица“ се превърна в нещо повече от наказателно дело.

Той се превърна в показателна деградация.

Деградация за една система, която постоянно обяснява колко е независима, но все по-трудно убеждава хората, че е справедлива.

Когато обществото започне да следи съдебните заседания като футболни мачове, когато всяко решение поражда повече въпроси от отговори, когато близките на жертвите се чувстват изоставени от институциите, тогава нещо е счупено.

И не, проблемът не е само в конкретните присъди.

Проблемът е в усещането.

Усещането, че човешкият живот все по-често се измерва на аба, както му дойде на някой магистрат, а не със съвест.

Усещането, че процедурите са по-важни от истината.

Усещането, че законът понякога прилича на стар чадър. Отваря се шумно, обяснява се колко е здрав, а при първия сериозен дъжд всички под него пак са мокри.

Убиецът Ангел Бизюрев получи в крайна сметка 17 години затвор. Нищо и никаква присъда за зверски убития от него Димитър Малинов и заровен сред боклуци и отпадъци. После бягство в Германия, криене от закона, залавяне, лъжи на килограм и в крайна сметка признание с познатото – аз не исках да стане така.

За всичко това едни 17 години от ВКС. Толкова струва Димитър Малинов според магистратите. И след 7 или 8 години Бизюрев ще излезе от затвора, защото някой умник ще удари подписа под заключението- поправил се. Така става тук в България.

Особено цинично звучи всяка официална фраза за „доверието в съдебната система“.

Доверието не е служебен автомобил.

Не се получава с назначение.

Не се затвърждава с печат.

Не се изисква със заповед.

То се печели.

И когато хората започнат да вярват повече на журналисти, родители на жертви и случайни граждани, отколкото на институциите, значи институциите са загубили нещо много по-ценно от поредното дело.

Загубили са моралния си авторитет.

В тази трагедия най-страшното не е дори убийството.

Най-страшното е как след него обществото започва да се пита дали държавата изобщо е способна да произведе усещане за справедливост.

Защото присъдите приключват.

Делата приключват.

Мандатите приключват.

Пресконференциите приключват.

Но една майка продължава да отива на гробищата.

Там няма апелативна инстанция.

Няма касация.

Няма процесуални хватки.

Няма юридически формулировки.

Има само една дата върху камък и една празнина, която никой съд не може да запълни.

Може би затова обществото реагира толкова остро.

Защото хората усещат нещо много просто.

Ако справедливостта изглежда далечна, студена и неразбираема, тя постепенно престава да бъде справедливост в очите на онези, които очакват от нея защита.

Тогава законът остава.

Но уважението към него си тръгва.

А държава без уважение към правосъдието е като театър без публика.

Актьорите още са на сцената.

Репликите още се произнасят.

Завесата още се вдига.

Само че салонът започва да се изпразва.