„Правосъдието за всеки“ на ПП-ДБ с бой, псувни и батални сцени от „ударната група“ на БОЕЦ и други елементи
Сцените от днешния ден в Съдебна палата поставят тежки въпроси – не само за стабилността на институциите, но и за това какво разбира ПП-ДБ под „правосъдие“ и „реформа“.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Докато Висшият съдебен съвет заседаваше по темата за нов изпълняващ функциите главен прокурор, протестиращи нахлуха в сградата и се насочиха към кабинета на Борислав Сарафов. Стигна се до сблъсъци с полицията, блъскане по врати, дърпане на униформени, викове за „граждански арест“.
Акцията бе организирана от „Правосъдие за всеки“ и представители на БОЕЦ, но политическият отпечатък бе повече от видим. Сред протестиращите присъстваха и лица от ПП-ДБ, включително Николай Денков и Асен Василев. Лидерът на БОЕЦ Георги Георгиев бе в челните редици на щурма.
И тук идва големият въпрос: Това ли е новият модел на правосъдие?
С викове, натиск и махленски сцени?
С физическо блъскане по вратите на институции?
С опити за пробив през полицейски кордони?
ПП-ДБ претендират, че искат реформа на съдебната система. Но ако методът е уличен натиск, кресливи лозунги и демонстративни нахлувания, каква точно реформа се предлага? Правосъдие чрез щурм? Законност чрез натиск?
Ден по-рано Георги Георгиев проведе среща със служебния правосъден министър Андрей Янкулов – факт, който допълнително подсили усещането за координирана политическа акция, а не спонтанен граждански протест.
Да протестираш е право.
Да крещиш е емоция.
Но да превръщаш институциите в арена на демонстративен натиск – това вече е нещо друго.
Обществото има право да пита:
Тези хора ли ще „оправят“ съдебната система?
Това ли е моралното превъзходство, за което толкова често говорят?
Така ли се гради доверие в държавността?
Днешните сцени не изглеждаха като борба за върховенство на закона. По-скоро приличаха на опит за налагане на политическа воля чрез шум, напрежение и показна конфронтация.
А когато претендираш, че се бориш за институционална чистота, но използваш уличен натиск като инструмент, логичният въпрос остава един:
Кой всъщност „пленява“ институциите – онзи, когото обвиняваш, или този, който щурмува вратата му?
