Яростни протести във Венецуела: В страната на Мъдуро с една заплата можеш да си купиш голи…мъде
Венецуела отново показа как се прави икономическо „чудо“ – превръщаш една от най-богатите на нефт държави в света в място, където 130 боливара не стигат дори за бонбон. И после се чудиш защо хората излизат на улицата.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
В столицата Каракас протестиращи държавни служители, работници и студенти бяха посрещнати не с решения, а с полиция. Класика в жанра. Когато няма пари за заплати, винаги се намират за палки и щитове. Властта обещава увеличение „някой ден“, „някак“, „в някакъв размер“ – едно толкова конкретно обещание, че направо топли сърцето.
Историята на този упадък не започва вчера. Още при Уго Чавес започна големият експеримент – национализации, държавен контрол и щедри обещания за социална справедливост. На теория – грижа за народа. На практика – срив на производството, изтичане на инвестиции и икономика, която започна да работи на командно дишане.
След него Николас Мадуро реши да не променя печелившата формула. Защо да търсиш балансирана политика и икономически партньори, когато можеш да водиш идеологическа война? Вместо да се сключват изгодни сделки и концесии, които да носят реални приходи, страната се вкопчи в конфронтация със Съединени американски щати и започна да размахва лозунги за независимост, докато икономиката тихо се разпадаше.
Резултатът? Най-големите нефтени резерви в света, но празни джобове. Държава, която би трябвало да плува в богатство, а вместо това хората разчитат на бонуси, за да стигнат до доход, който едва достига 150 долара. Това не е ирония. Това е абсурд.
Разбира се, удобно е да се сочи външен враг. Още по-удобно е да се говори за геополитика, докато магазините са празни, а заплатите – символични. Но истината е по-проста и доста по-неприятна: когато икономиката се управлява с лозунги, а не с разум, резултатът винаги е един и същ.
А протестите? Те няма да спрат вече. Защото когато хората не могат да си позволят дори елементарни неща, нито идеология, нито пропаганда могат да ги накарат да мълчат.
И може би жалкото в цялата история е следното: страна, която можеше да бъде икономически гигант, днес се бори да обясни защо заплатата на един гражданин не стига за бонбон.
