БАРИЕРА ПРЕД ПРОСТОТИЯТА: КОГАТО ЗАКОНЪТ ПРЕЧИ НА НАРОДНАТА СВОБОДА ДА СИ ПРАВИ КАКВОТО ИСКА

По повод истерията около бариерата на забранената улица в Средец и решението на кмета Иван Кичев да сложи край на един очевидно удобен за нарушителите навик.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

В Средец се случи нещо страшно. Не, не е земетресение. Не е наводнение. Не е рухнала общинската сграда, нито са избягали всички здравомислещи хора от града. Сложена е бариера на улица, по която не би трябвало да се влиза с автомобили.

И от този метален механизъм някои успяха да произведат политическа драма с мащабите на падането на Римската империя.

Едни надушиха заговор срещу партията си. Други подушиха личен интерес. Трети не видяха нищо, не чуха нищо, не знаят нищо, но побързаха да се включат в хора. Защото в българското общество мълчанието често се възприема като интелектуален недостатък, а включването в скандала – като доказателство за обществена активност.

Така една бариера се превърна в национален въпрос. Остава само някой да свика Велико народно събрание, да създаде парламентарна комисия по металните съоръжения и да поиска международно разследване с участието на ООН.

Защо не? Щом можем да превърнем една бариера в политически преврат, очевидно границите на въображението ни са по-широки от границите на здравия разум.

КОГАТО ЗАКОНЪТ СЕ ПОЯВИ, НАРУШИТЕЛЯТ ВНЕЗАПНО СТАВА ФИЛОСОФ

Нека започнем от нещо елементарно. Ако една улица е официално забранена за движение на автомобили, забраната не е декоративен надпис, поставен за разкрасяване на градската среда. Тя не е предложение за размисъл. Не е покана за обществен дебат. И със сигурност не е анкета с въпрос: „Уважаеми граждани, днес имате ли настроение да спазвате правилата?“

Забраната е правило.

Ако с години то е било пренебрегвано, ако автомобили са преминавали въпреки ограниченията и ако контролът не е успявал да прекрати практиката, възниква съвсем логичен въпрос: какво трябва да направи администрацията?

Да остави всичко по старому? Да постави табела до табелата, да изпрати още една преписка, да проведе три заседания и да изчака нарушителите сами да достигнат до духовно просветление?

Или да приложи законно допустима мярка, която физически ограничава достъпа и помага на забраната да бъде спазвана?

Тъкмо тук се появява бариерата. Не като символ на световна конспирация, а като средство за контрол на достъпа.

Защото забрана, която никой не спазва, е просто пожелание с административен печат.

Разбира се, има едно важно условие: самата бариера трябва да е поставена на законно основание, от компетентния орган и при спазване на приложимите правила за достъп, безопасност и движение. Ако тези условия са изпълнени, възражението срещу нея трябва да посочи конкретно нарушение, а не да се задоволява с възмутено сумтене.

Не е достатъчно нещо да не ни харесва, за да стане незаконно. И не е достатъчно нещо да ни харесва, за да стане законно.

Това се нарича правова държава. Знам, звучи сложно. Особено когато човек е свикнал законът да бъде строг към другите и гъвкав към собствените му навици.

ИВАН КИЧЕВ НЕ Е ИЗМИСЛИЛ ЗАБРАНИТЕ. НИТО ГОСПОД Е СЪЗДАЛ ЗА УДОБСТВО НА ШОФЬОРА

Кметът Иван Кичев не е написал законите за движението по пътищата. Не е изобретил административните разпоредби. Не е създал и универсалния човешки инстинкт да смяташ, че правилата са за всички останали, но не и за теб.

Ако е установено, че съществува действаща забрана и че тя системно се нарушава, решението да се предприемат мерки за нейното прилагане е напълно разбираемо от гледна точка на административното управление.

Това е една от причините да има кметове, общински администрации и контролни органи: някой трябва да взема решения и да носи отговорност за тях, вместо да управлява чрез вечния български метод „Абе, остави ги, така си е било“.

Разбира се, кметът не е над закона. Никой не е. Ако решението му е неправилно, нека бъде оспорено по надлежния ред. Ако бариерата нарушава нечии законни права, нека бъдат представени доказателства. Ако достъпът на определени лица или служби е неправомерно ограничен, нека това бъде проверено.

Но ако единственото възражение е, че някой вече не може да преминава с автомобила си през място, където движението е забранено, тогава проблемът не е в бариерата.

Проблемът е в представата, че личното удобство е по-висша правна норма от общественото правило.

А това е доста опасна философия. Днес е една улица. Утре е тротоарът. Вдругиден е мястото за хора с увреждания. След седмица някой ще паркира пред пожарен изход и ще обясни, че за пет минути не може да стане нищо.

Така се ражда обществото, в което правилата са задължителни само за наивниците.

ГОЛЯМАТА ПОЛИТИЧЕСКА КОНСПИРАЦИЯ, ИЗВЕСТНА КАТО ЕДИН СТЪЛБ, ЕДНА БАРИЕРА И НЯКОЛКО НЕДОВОЛНИ КОМЕНТАТОРА

Най-забавното в подобни истории е скоростта, с която обикновеният административен акт се превръща в геополитически заговор.

Сложена бариера? Значи има политически мотив.

Ограничен достъп? Значи някой преследва нечии интереси.

Приложено правило? Значи властта демонстрира сила.

По тази логика, ако общината постави кошче за боклук, вероятно подготвя икономически преврат в полза на производителите на пластмаса. Ако ремонтира тротоар, значи има заговор срещу производителите на патерици. А ако сложи пътен знак, следва незабавно да бъде сформирана комисия, която да установи дали зад него не се крие тайна коалиция на бояджии и металурзи.

Сарказмът е лесен, но въпросът е сериозен: къде са доказателствата?

Кой конкретен факт показва, че бариерата е поставена заради политическо отмъщение? Кое обстоятелство доказва личен интерес? Какъв документ, какво действие, какво нарушение?

Ако такива доказателства съществуват, трябва да бъдат показани и проверени. Това е нормалният обществен контрол.

Но ако няма доказателства, а има само подозрения, внушения и колективно възмущение, тогава не говорим за разследване. Говорим за клюка, която си е сложила вратовръзка и се представя за политически анализ.

Подозрението може да бъде начало на разследване. То обаче не е неговият край.

Има огромна разлика между „имам основание да проверя“ и „вече знам виновния, защото така ми се струва“. Първото е журналистика и гражданска бдителност. Второто е фабрика за слухове с неограничено работно време.

КОГАТО НЕ МОЖЕШ ДА МИНЕШ С КОЛАТА, ВНЕЗАПНО ОТКРИВАШ ПОНЯТИЕТО „ОБЩЕСТВЕН ПРОБЛЕМ“

Нека си представим една малка алегория.

В едно село имало кладенец с надпис „Питейната вода е само за пиене“. Някои жители започнали да мият каруците си на него. Други поливали с водата градините си. Трети пълнели бъчви, защото им било удобно. Никой не възразявал, докато водата стигала за всички.

Един ден пазачът сложил преграда и обяснил, че кладенецът трябва да се използва според предназначението му.

И какво последвало?

Едни го обявили за диктатор. Други заподозрели, че иска да продава вода. Трети решили, че преградата е обида към свободния дух на селото. Четвърти започнали да разпространяват слухове, че пазачът лично ненавижда хората с каруци.

Само един човек задал въпроса: „А водата за пиене ли е, или не е?“

Точно този човек бил обявен за подозрително мълчалив.

Така понякога изглежда общественият дебат, когато обикновеният въпрос „Какво гласят правилата?“ бъде изместен от много по-удобния „Кой кого мрази?“.

Защото омразата е лесна за консумация. Законът изисква четене. Фактите изискват проверка. А проверката е досадна работа, която разваля удоволствието от предварително избрания виновник.

ЕДНА БАРИЕРА НЕ Е КРАЯТ НА СВОБОДАТА. ПОНЯКОГА Е КРАЯТ НА ЕДНО УДОБСТВО

Нека зададем още един прост въпрос: какво точно се е променило в Средец заради тази бариера?

Градът ли е изчезнал? Архитектурният пейзаж ли е рухнал? Слънцето ли е престанало да изгрява над общината? Историята ли ще раздели времето на „преди бариерата“ и „след бариерата“?

Не. Появило се е физическо ограничение на достъпа до улица, за която се твърди, че е забранена за движение на автомобили.

Ако това е действителното положение и мярката е законна, трудно е да се разбере защо самото наличие на метално съоръжение трябва да предизвиква апокалиптични вопли.

Разбира се, бариерата не е магическа пръчка. Тя не решава автоматично всички проблеми на града. Не замества контрола, не отменя необходимостта от ясни правила и не освобождава общината от задължението да осигурява законен достъп на правоимащите.

Но може да помогне за изпълнението на конкретна забрана.

И тук се намира същината: ако една мярка е пропорционална, законна и ефективна, тя не става лоша само защото някой е загубил удобството си.

Свободата не означава да можеш да правиш всичко, което ти хрумне. Свободата означава да упражняваш правата си в рамките на правила, които важат и за останалите.

Иначе това не е свобода. Това е привилегията на най-наглия.

ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ ВДИГА ТОЛКОВА ШУМ ЗА ЕДИН ПРОБЛЕМ, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ РЕШЕН С ПРОСТО ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВИЛАТА?

Тук вече стигаме до истинския проблем. Не металния механизъм, а обществената нагласа.

В България често се възмущаваме не когато законът не се прилага, а когато внезапно започне да се прилага спрямо някого. Докато нарушението е безнаказано, всичко е спокойно. Когато се появи контрол, започват разговори за репресии, произвол, политически поръчки и нарушени граждански права.

Разбира се, властта трябва да бъде контролирана. Всеки кмет трябва да обяснява решенията си. Всяка общинска мярка трябва да има законово основание. Всяко съмнение за злоупотреба заслужава проверка, когато е подкрепено с конкретни факти.

Но контролът върху властта не означава автоматично отхвърляне на всяко нейно решение.

Не може да искаме общината да прилага правилата, а после да се сърдим, когато го прави. Не може да настояваме за ред и едновременно да браним всяко изключение, което ни е удобно. Не може да изискваме законност само когато тя засяга някой друг.

Това е все едно да поискаш пожарната да гаси пожари, но да се обидиш, когато пристигне пред твоята врата.

Има една стара мъдрост: който иска ред, трябва да приеме и неудобството на реда.

Иначе не иска ред. Иска привилегия, опакована като гражданско право.

НАЙ-ГОЛЯМАТА БАРИЕРА МОЖЕ БИ НЕ Е НА УЛИЦАТА, А В ГЛАВИТЕ НИ

Металната бариера се вижда. Може да бъде измерена, проверена, отворена за правоимащите или премахната, ако се установи, че е незаконна.

Много по-трудно се премахва друга бариера: тази между личното удобство и обществения интерес.

Тя няма метални греди, не се заключва с катинар и не се управлява с дистанционно. Изградена е от навика да не спазваме правилата, от подозрението към всяко решение, от желанието да приписваме скрити мотиви на хората и от дълбоко вкорененото убеждение, че щом нещо ни пречи, значи непременно е несправедливо.

Тъкмо тази бариера е истинската пречка пред нормалното общество.

Защото държава не се изгражда само с хубави закони. Изгражда се и с готовността те да бъдат спазвани. А общината не може да функционира, ако всяко административно решение трябва първо да премине през изпитание по популярност сред хората, които са засегнати от него.

Кметът не е длъжен да бъде харесван от всеки. Длъжен е да действа законно, да защитава обществения интерес и да носи отговорност за решенията си.

Ако Иван Кичев е поставил бариерата именно за да прекрати системно нарушаване на действаща забрана, тогава решението му заслужава да бъде оценявано по резултата, законността и пропорционалността му, а не по броя на възмутените публикации.

Ако някой твърди обратното, нека представи фактите.

Не крясъци. Не внушения. Не политически хор от хора, които си подават възмущението като микрофон на концерт.

Факти.

И НАКРАЯ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ИСКА ДА СЕ МАХНЕ БАРИЕРАTA?

Ако бариерата е незаконна, тя трябва да бъде оспорена и случаят да бъде проверен.

Ако пречи на законно гарантиран достъп, трябва да се намери законосъобразно решение.

Ако е поставена без необходимите разрешения, това трябва да бъде установено от компетентните органи.

Но ако е законно средство за прилагане на съществуваща забрана, тогава въпросът е друг: защо трябва да бъде премахната?

За да се върне предишното положение? За да се възстанови удобството на онези, които са свикнали да не се съобразяват с ограниченията? За да се докаже, че в Средец всеки административен акт може да бъде отменен от достатъчно шумна група недоволни?

Това вече би било опасен прецедент. Не защото една бариера е свещена, а защото законността не може да зависи от това кой вика най-силно.

Един град не става по-свободен, когато премахне всяка преграда пред нарушението. Става по-хаотичен.

Не става по-демократичен, когато превърне всяко правило в предмет на политическа истерия. Става по-лесен за манипулиране.

И не става по-справедлив, когато наказва онзи, който се опитва да въведе ред, само защото редът е неудобен на някого.

Бариерата е метал. Законът е принцип. А обществената простотия започва тогава, когато металът предизвиква повече размисъл от принципа, който трябва да защитава.

В Средец не е необходимо да се води философска война за една бариера. Необходимо е да се установи законна ли е, върши ли работа и гарантира ли необходимия достъп.

Ако отговорът е „да“, нека си остане на мястото.

А на онези, които виждат заговор във всеки пътен знак, личен интерес във всяка административна мярка и политическа катастрофа във всяко неудобство, може да се предложи една проста мисъл:

Не всяка затворена улица е посегателство срещу свободата. Понякога е просто затворена улица.

И не всяка бариера е пречка пред демокрацията.

Понякога е пречка пред безредието.

А това, колкото и да е неприятно за любителите на вечния скандал, може да се окаже полезно за всички останали.

Снимка: Флагман