Вашингтон получава дипломат от военното разузнаване на прехода: Николай Милков и сянката на кабинета „Беров“
Предложението Николай Милков да бъде изпратен за посланик на България в САЩ повдига въпроси, които трудно могат да бъдат заметени под дипломатическия килим. Биографията му води към едни от най-противоречивите години на българския преход, когато границата между държавна сигурност, политическо влияние и задкулисни икономически интереси често изглеждаше подозрително размита.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.

Дипломацията има своите правила, протокол и изисквания за професионализъм. Но когато става дума за посланик във Вашингтон, биографията на кандидата не е просто поредната страница от кадровото досие. Тя е политическо послание. А понякога е и тест за това доколко управляващите разбират символиката на собствените си назначения.
Според публикуваната биографична информация Николай Милков е заемал длъжността помощник-началник на сектор „Политически анализи“ в Разузнавателното управление на Генералния щаб в периода 1993–1997 г. Това означава, че професионалният му път преминава през времето на кабинетите на Любен Беров и Жан Виденов.
Не става дума за случайни години от историята на България. Правителството на Любен Беров остана в обществената памет като кабинет, управлявал в условията на силно задкулисно влияние, а политическите му отношения с икономически кръгове, включително с „Мултигруп“, се превърнаха в емблема на ранния преход. Управлението на Жан Виденов пък завърши с тежка икономическа и финансова криза, срив на банковата система, хиперинфлация и масови протести.
Именно в тази историческа среда Милков е работил в структурата на военното разузнаване.
Тук възниква същественият въпрос: каква точно е била неговата роля, какви позиции е заемал, какви анализи е изготвял и какво е било естеството на служебните му контакти? Самият факт, че човек е работил в разузнавателна структура, не е доказателство за незаконна дейност или политическа зависимост. Но за назначение на толкова чувствителен дипломатически пост подобна биография заслужава повече от формално представяне в няколко реда.
Особено любопитен е и друг детайл от същия период.
Сред заместник-ръководителите на Разузнавателното управление на Генералния щаб е бил и генерал Стоимен Стоименов. Според публикацията на „19 минути“ той произхожда от военния отдел на ЦК на БКП и е заемал политически длъжности в армията. По-късно името му е свързвано с политическото обкръжение на Румен Радев, като медийни публикации го определят като един от влиятелните му съветници.
Така кадровото предложение за Вашингтон неизбежно отваря по-широк въпрос за кръга от хора, чиито професионални и политически биографии се пресичат с настоящата власт.
Вашингтон не е поредната дипломатическа спирка.
САЩ са стратегически партньор на България в НАТО, ключов фактор за сигурността на Черноморския регион и основен съюзник в редица чувствителни геополитически процеси. Отношенията между София и Вашингтон не се изчерпват с протоколни срещи, приеми и снимки пред знамена. Те включват разузнавателно сътрудничество, отбранителна политика, енергийна сигурност, технологичен обмен и координация по въпросите на регионалната стабилност.
Затова изборът на посланик има значение далеч отвъд дипломатическата му титла.
Въпросът не е дали бивш служител на военното разузнаване може да бъде добър дипломат. Историята познава немалко професионалисти, преминали от службите към дипломацията. Въпросът е дали конкретната кандидатура отговаря на политическите, професионалните и обществените очаквания за представител на България в САЩ.
И още нещо: каква е оценката на американската страна за подобна кандидатура и какви гаранции може да даде българското правителство относно прозрачността, професионалната независимост и евроатлантическата ориентация на своя представител?
Защото България няма нужда да изпраща във Вашингтон послания, които после да обяснява с дребния шрифт на дипломатическите биографии.
В крайна сметка дипломацията е изкуство на доверието. А доверието не се изгражда с мълчание около неудобни факти.
Когато един кандидат за посланик във Вашингтон носи професионална биография от военното разузнаване през най-противоречивите години на прехода, обществото има право да пита. Управляващите пък имат задължението да отговорят.
Иначе остава неприятното усещане, че докато България говори за нова геополитическа ориентация, кадровата ѝ политика продължава да прелиства старите папки.
