ГРОБЪТ НА МИЛЕН ЦВЕТКОВ Е ОБРАСЪЛ В БУРЕНИ, А СПРАВЕДЛИВОСТТА У НАС ОТДАВНА Е ПОГРЕБАНА: БЪЛГАРИЯ – СТРАНАТА, В КОЯТО МЪРТВИТЕ СА ЗАБРАВЕНИ, А УБИЙЦИТЕ ПОЛУЧАВАТ ШАНС ЗА СВОБОДА
Има гледки, пред които дори най-циничният човек трябва да замълчи. Не защото няма какво да каже, а защото думите започват да изглеждат жалки пред грозотата на действителността.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
На Задушница журналистът Антон Стефанов отива да почете паметта на Милен Цветков. Човека, който години наред задаваше неудобни въпроси, не се страхуваше да влиза в конфронтация и имаше дързостта да казва на глас онова, което мнозина предпочитат да премълчат.
И какво заварва?
Гробът на Милен е потънал в бурени.
Не метафорично. Не като художествена измислица. Истински бурени около паметника на човек, чието име би трябвало да продължава да предизвиква уважение, признателност и поне малко човешка съвест.
Антон Стефанов почиства гроба, запалва свещ и пише:
„Задушница е! Бог да прости починалите! А това – това е гробът на Милен Цветков! Обрасъл е с бурени! Много ми е мъчно! Почистих го! Запалих свещ! Мир на душата ти, Милене! Нищо друго няма да кажа! Искам да бъда смирен, колкото и да ми е трудно!“
Иронията е толкова черна, че дори не се нуждае от мастило.
Човекът, който приживе не оставяше обществото да заспи спокойно, днес лежи под паметник, около който расте забрава. А някъде из съдебните коридори се обсъжда възможността човекът, отнел живота му, да получи предсрочна свобода.
Ето я българската действителност в цялата ѝ гротескна прелест: за мъртвите – бурени, за справедливостта – процедурни хватки, а за обществената памет – краткотрайна кампания, която приключва до следващата новина.
ЕДНИЯТ Е В ГРОБА. ДРУГИЯТ МОЖЕ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ЗАТВОРА. А НИЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИМ, ЧЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО.
На този болезнен фон идва и решението на Софийския градски съд от октомври 2026 г. за предсрочното освобождаване на Кристиян Николов, осъден за смъртта на Милен Цветков.
Мотивите са познатият административно-юридически репертоар: изтърпяна повече от половината присъда, добро поведение, работа в затвора, квалификационни курсове, положителни характеристики.
Човек би си помислил, че става дума за кандидатстване за служебна награда, а не за решение, което засяга наказанието на човек, причинил смъртта на друг човек.
Разбира се, законът предвижда възможност за условно предсрочно освобождаване. И никой не оспорва правото на съда да преценява конкретните обстоятелства. Но именно тук започва големият въпрос: достатъчно ли е човек да работи зад решетките, да посещава курсове и да демонстрира добро поведение, за да приемем, че целите на наказанието са постигнати?
А къде остава общественият интерес? Къде е усещането за справедливост? Къде е тежестта на отнетия човешки живот?
Затворът не е хотел с програма за личностно развитие. Присъдата не е абонамент за преквалификация, след чието приключване следва освобождаване с удостоверение за добро поведение.
Наказанието има смисъл не само като лишаване от свобода, но и като отговорност за извършеното, като превенция и като гаранция, че човешкият живот не е просто статистическа единица в съдебната документация.
Още повече че администрацията на затвора и прокуратурата са възразили срещу освобождаването. Прокуратурата е протестирала определението, а окончателната дума предстои да бъде произнесена от Софийския апелативен съд.
Междувременно над 13 000 души са подкрепили гражданската подписка на движение „Сияние“, настояваща Кристиян Николов да изтърпи пълния размер на присъдата си.
Тринадесет хиляди гласа. Тринадесет хиляди души, които очевидно не са успели да се убедят, че няколко добри характеристики могат да заличат тежестта на една отнета човешка съдба.
В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е „НАШИ“ И „ВАШИ“. САМО СПРАВЕДЛИВОСТТА Е СИРАЧЕ.
Как пък все у нас се оказва, че справедливостта има толкова много условности?
Как пък все у нас законът изглежда безпощаден към едни и удивително гъвкав към други?
Как пък все у нас институциите демонстрират безкрайна процедурна изобретателност, когато трябва да обяснят защо нещо е допустимо, но са поразително безпомощни, когато обществото пита дали то е справедливо?
И не, проблемът не е в това, че осъденият има права. Има ги. Трябва да ги има. Правовата държава не се измерва с това колко добре наказва онези, които обществото мрази, а с това колко последователно прилага закона към всички.
Проблемът е в двойния стандарт, в усещането за привилегировани и забравени, за свои и чужди, за хора, чиито съдби са важни, и други, които се превръщат в поредния приключен случай.
Защото Милен Цветков не беше просто поредният човек, загинал на пътя. Той беше журналист. Беше глас, характер, присъствие. Беше от онези неудобни хора, които не се вписват в удобния декор на общественото лицемерие.
И може би точно затова днес е толкова болезнено да видим гроба му в бурени.
Не знаем кой е отговорен за поддръжката на мястото. Не знаем дали близките му имат възможност да се грижат за него, нито какви са обстоятелствата около състоянието на гроба. Но знаем, че Антон Стефанов е трябвало да вземе метлата и да почисти мястото на човек, когото обществото не би трябвало да забравя.
И тук вече не става дума само за бурените.
Става дума за отношението ни към паметта. Към хората, които са оставили следа. Към онези, които са посветили живота си на професията, на обществото, на истината, а накрая са оставени да се превърнат в спомен, който периодично изплува покрай някоя годишнина или съдебно решение.
ЗАДУШНИЦА Е. НО КОЙ ЩЕ ЗАПАЛИ СВЕЩ ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА?
Днес палим свещи за мъртвите. Почитаме родителите си, приятелите си, близките си. Спомняме си онези, които вече ги няма.
Но може би трябва да запалим една свещ и за нещо друго – за справедливостта. Защото и тя у нас сякаш отдавна е покойник. Само че никой не знае къде е погребана и кой трябва да почисти гроба ѝ.
България има странния талант да забравя хората, които са ѝ били полезни, и да превръща институционалните противоречия в национален спорт.
Паметниците обрастват. Общественият гняв се натрупва. Съдебните решения се обжалват. Политиците говорят. Институциите обясняват. А накрая всички продължаваме напред, сякаш нищо не се е случило.
Само че се е случило.
Милен Цветков няма да се върне. Няма да зададе следващия си неудобен въпрос. Няма да влезе в студиото, няма да погледне събеседника си право в очите и да поиска отговор.
И това е най-страшното.
Човекът, който приживе изискваше отговори, вече не може да ги поиска. Затова сме длъжни да ги искаме ние.
Ако не можем да уважим паметта на един журналист, който загина по толкова трагичен начин, какво изобщо можем да очакваме от общество, което претендира, че има морал, памет и чувство за справедливост?
Може би най-точният паметник на българското общество днес не е мраморният камък на гроба на Милен Цветков.
Това са бурените около него.
Защото те не растат само върху пръстта. Те растат и върху забравата, безразличието, институционалното високомерие и онова удобно национално примирение, с което приемаме всяка несправедливост, стига да не почука на собствената ни врата.
Мир на душата ти, Милене!
А на живите – малко повече памет, малко повече гръбнак и поне едно зрънце справедливост. Защото държава, която не умее да пази паметта за своите мъртви и доверието на своите живи, не е просто държава в криза.
Тя е общество, което бавно погребва собствената си съвест.
