ПОТУРИТЕ СЕ РАЗТРЕСОХА, ЧЕРНО МОРЕ ОСТАНА СЪЩОТО: РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ И ПРЕДРУСВАНИЯ ЗАПЪЛНИХА БЪЛГАРСКИЯ ЕФИР
Кой удари корабите? Руснаците? Украинците? И какво точно ще направи България, ако някой най-после ни каже отговора?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Разтресоха се българските потури.
Радини вълнения обхванаха живо и умряло. Студиата закипяха. Експерти изпълзяха от всички възможни телевизионни шкафове, подкасти, радиа и сайтове, за да обяснят на нацията най-великия въпрос на деня: чии са дроновете?
Руски ли са?
Украински ли са?
Това е въпросът, пред който българската геополитическа мисъл застана на ръба на пропастта и започна да се чуди от коя страна да падне.
Едните крещят: „Руски са!“
Другите отвръщат: „Украински са!“
Трети гледат мъдро в камерите и обясняват, че „на този етап няма достатъчно информация“. И някъде между тях България продължава да има Черно море.
Кораби продължават да плават.
Войната между Русия и Украйна продължава.
А ние продължаваме да спорим като две махленски агитки кой пръв е започнал боя, докато някой вече лежи на земята.
И ДА СА РУСКИ. Е, И?
Тук идва неудобният въпрос, който очевидно не е особено телевизионен: Ако утре се докаже, че дроновете са руски, какво точно ще направи България?
Ще санкционираме Кремъл? Ще изпратим протестна нота? Ще привикаме руския посланик и ще му кажем строго „това повече да не се повтаря“? Ще наложим санкции на Владимир Путин, от които той ще изпита неудобство някъде между закуската и вечерята?
Ще излезе Министерският съвет на балкона и ще обяви: „България е дълбоко възмутена!“
И после?
Руският президент ще отвори папката с българската протестна нота, ще въздъхне тежко и ще каже: „Другари, българите са недоволни. Отлагаме войната.“
Разбира се, че не.
Ако ударът е руски, това е факт с огромно значение за сигурността на България и за оценката на риска в Черно море. Но самото произнасяне на присъдата пред телевизионна камера не е стратегия за национална сигурност. То е телевизионно упражнение.
А АКО СА УКРАИНСКИ?
Тогава какво? Ще спрем оръжието за Украйна? Ще прекратим помощта? Ще изпратим на Зеленски официално писмо: „Уважаеми господин президент, позволете да Ви уведомим, че сме много недоволни.“ Ще глобим Върховната рада? Ще порицаем украинското командване? Ще обявим, че България вече е „неутрална“?
Или ще направим още три телевизионни студиа, в които ще обясним как международното право е сложно, геополитиката е още по-сложна, а българската позиция е принципна, но същевременно балансирана, евроатлантическа, суверенна и независима, което в превод означава: „Не знаем какво да правим, но сме категорични.“ Това последното вече е национален спорт.
СПАСИТЕЛИТЕ НЕ СА ЦИРКОВА АТРАКЦИЯ
И да, българските спасители са си свършили работата. Това трябва да бъде признато.
Хората са се притекли на помощ на бедстващи моряци. Това е човешко, професионално и съответства на фундаментални задължения в мореплаването. Само че у нас и това бързо се превръща в национален фолклор. Удар в гърдите. Българи-юнаци! Балкански герои! Вижте ги как спасиха хора! Да, добре.
Точно така трябва да постъпи една държава, когато край нейните брегове има бедстващ кораб.
Не е нужно да превръщаме всяко изпълнение на професионално и морално задължение в битката при Шипка. Морякът не се дави по-малко, защото спасителят е българин. И човекът не се спасява по-добре, ако след това три телевизии му направят национален пантеон. Спасителите заслужават уважение. Не пропагандна кампания.
БИТКАТА НА ДЪРВЕНИТЕ ФИЛОСОФИ
После идват експертите.
Тагаревци, Петкановци, Ивовци, Димовци и всякакви други телевизионни Сократи, които от сутрин до обяд сменят столове в студиа и обясняват какво се е случило на няколкостотин километра от собствената им клавиатура. Един знае. Друг предполага. Третият „има информация“. Четвъртият „разбира от източници“. Петият „не може да каже“. Шестият „не е проверил“. Седмият е сигурен. А осмият е абсолютно сигурен, че седмият лъже. Това не е разследване.
Това е български телевизионен фолклор с геополитически декор. Истината не се установява с най-силно казаното мнение. Нито с най-високо вдигнатия показалец. Нито с физиономия на човек, който току-що е разговарял лично с НАТО, Кремъл и Господ.
Ако има данни от радиолокационно наблюдение, спътниково наблюдение, електронно разузнаване, траектории, фрагменти, експертизи, комуникационни данни и други разузнавателни средства, те трябва да бъдат анализирани от компетентните органи.
Не от телевизионното жури на „Кой удари кораба?“.
РАДЕВ СРЕЩУ ТАГАРЕВ, ТАГАРЕВ СРЕЩУ РАДЕВ
Ето това вече е прекрасна българска постановка. Единият казва: „Не можем да потвърдим.“
Другият казва: „Има достатъчно индикации.“
И нацията ахва.
Едните застават зад единия. Другите застават зад другия. Все едно сме на футболен мач. Само че тук няма резултат 2:1. Има потопен кораб. Има загинали хора. Има риск за корабоплаването. Има война. Има две воюващи държави. И има трета държава, която се намира буквално до бойното поле. Това последното май най-много ни убягва.
ВОЙНАТА НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВА ОТ БЪЛГАРСКИЯ ТЕЛЕВИЗИОНЕН ГРАФИК
Русия и Украйна са във война. Тя не се води според програмната схема на българските телевизии. Не спира, защото в София предстоят избори. Не чака заседание на политически съвет. Не пита българския коментатор дали следващият удар е допустим според неговата лична геополитическа симпатия. Войната има неприятното свойство да се разпространява като риск. А Черно море не е телевизионно студио. Там няма червен надпис „ЕКСКЛУЗИВНО“. Няма музика. Няма рекламен блок. И няма водещ, който да прекъсне ракетата за реклама.
И ТУК Е ИСТИНСКИЯТ ВЪПРОС
Не: „Руски или украински?“ Това е само един от въпросите.
Истинският въпрос е: Какво прави България, ако подобни атаки продължат? Как защитаваме търговското корабоплаване? Как наблюдаваме морското пространство? Как предупреждаваме корабите? Как обменяме разузнавателна информация със съюзниците? Как действаме при втори, трети или десети инцидент? Какво прави Военноморският флот? Какво правят службите? Какво прави Министерството на отбраната? Какво прави правителството? Какви са процедурите? Каква е готовността? Как се комуникира с корабособствениците? Как се гарантира безопасността на българските пристанища и морски маршрути? И най-вече: Каква е българската политика, ако войната започне да се доближава още повече до нашите териториални води?
Това са въпросите. Останалото е шум.
КСНС НЕ Е ГАДАТЕЛНА ДЪСКА
Премиерът свиква Консултативния съвет за национална сигурност. Правителството препоръчва това да не се прави в предизборна обстановка. Тук също можем да направим националния си номер. Едните ще кажат: „Премиерът защитава държавата!“ Другите: „Премиерът политизира ситуацията!“ Третите: „Правителството прикрива нещо!“ Четвъртите: „Радев знае!“ Петите: „Правителството не знае!“ А истината може да е далеч по-прозаична: държавата трябва да знае достатъчно, за да действа, дори когато обществото не знае всичко.
Националната сигурност не е конкурс за пълна публичност. Но и секретността не трябва да се превръща в алиби за бездействие. Това е тънката граница. И точно там би трябвало да стои държавникът. Не в телевизионното студио.
„НЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ НИЩО“ Е НАЙ-ЛОШАТА ПОЗИЦИЯ
Тук обаче има още нещо.
Дори да се установи кой е нанесъл удара, това не означава автоматично, че България трябва да започне война с някого. Международната политика не е селска кръчма: „Ти удари моя човек, аз ще ударя твоя.“
Държавите имат дипломатически, правни, военни и икономически инструменти. Но първо трябва да знаят какво защитават. А България трябва да защитава собствената си сигурност. Не руската. Не украинската. Българската. Това изглежда толкова очевидно, че чак е подозрително.
ИМА ЕДНА СТАРА МИСЪЛ
Сун Дзъ е оставил една от най-известните формули на военното мислене: „Познай врага и познай себе си.“
В България сме решили да направим обратното. Не знаем кой е врагът. Не сме особено сигурни какво можем. Но вече имаме шестима телевизионни експерти, които са готови да обяснят всичко.
Това не е стратегия.
Това е национална импровизация.
А Бисмарк беше казал, че превантивната война е като самоубийство от страх от смъртта. Ние сме още по-напред. Ние първо искаме да разберем кой е виновен, за да можем да се възмутим правилно.
КОЙТО И ДА Е, КОРАБИТЕ ОСТАВАТ
Руски дрон. Украински дрон. Морски дрон. Въздушен дрон. Удар. Експлозия. Потъване. Загинали. Спасени моряци. Останки. Разследване. И след всичко това някой ще излезе в ефир и ще каже: „Аз още преди два дни казах, че това ще се случи.“
Разбира се.
В България пророчествата винаги се появяват няколко часа след събитието. Тук Нострадамус би изглеждал като начинаещ. Но Черно море няма да се впечатли. То ще остане там. Корабите ще продължат да минават. Войната ще продължи.
А България ще трябва да реши дали иска да бъде държава, която разследва кой е натиснал копчето, или държава, която предварително е направила така, че следващият кораб да бъде по-труден за превръщане в мишена.
Защото когато следващият дрон дойде, няма особено значение дали вчерашният телевизионен експерт е познал. Има значение дали държавата е била готова. Останалото е потупване по рамото пред камера.
