Радев, като обещаеш, че ще чистиш конюшнята си длъжен да кажеш и кой ти даде метлата

Празна работа, скъпи читатели.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Държавата е на автопилот. Не защото няма правителство. Напротив, правителство си имаме. Напълно легитимно, с министри, заместник-министри, съветници, говорители и вероятно достатъчно чиновници, за да се напълни цял футболен стадион. Само дето държавната машина се движи с онова достолепно безсмислие на количка от супермаркет, която дърпа наляво, независимо колко силно я буташ надясно.

И докато народът чака някой да хване волана, политическият ни елит продължава да сменя етикетите.

Вчера комунист. Днес демократ. Утре евроатлантик. В други ден консерватор. А вдругиден, ако има обществена поръчка за това, може и будистки монах. Българската политика отдавна е магазин за втора употреба на идеологии. Същите стари мебели, само че пребоядисани. Навремето БКП смени табелата си, а политическият живот произведе всевъзможни формации, които обещаваха ново начало. Българинът повярва. После повярва пак. После пак.

Ние сме единственият народ, способен да купи един и същ стар автомобил пет пъти, само защото продавачът му е сменил регистрационната табела.

А сега на сцената излиза Радев

Румен Радев. Пилотът. Човекът, който влезе в политиката с ореола на човек от небето и постепенно започна да се движи по най-земния възможен терен: българската политика. Първо президент. После политически лидер. После министър-председател. При тази скорост на кариерно израстване остава само още една длъжност, за да завърши колекцията: патриарх. Тогава вече ще е минал през всички нива на българската държавност и ще може да каже: „Братя и сестри, излитаме.“ Само че проблемът е, че държавата не е самолет.

При самолета има пилот, бордови компютър, контролна кула, процедури и аварийни системи. При нас има кабинет, парламентарно мнозинство, партийни централи, олигархични интереси, назначения и един народ, който отдавна е свикнал да си носи парашута от вкъщи.

Обещанието беше грандиозно. Както винаги.

Ще се громи корупцията. Ще се разбива задкулисието. Ще се спира разграбването. Ще се възстановява държавата. Ще се търси отговорност. Ще се връщат пари. Ще има справедливост. Българинът слуша това вече толкова години, че ако обещанието за справедливост можеше да се консумира, отдавна щяхме да сме най-ситата държава в Европа. Само че между „ще“ и „стана“ в България има пропаст. Там живее цялата ни политическа фауна.

Там пасат обещанията. Там зимуват комисиите. Там се размножават експертите. Там изчезват милиардите. И когато някой попита: „Къде е резултатът?“ получава свещения отговор на българската администрация: „Работи се.“ Това „работи се“ е политическият еквивалент на черна дупка. Всичко влиза вътре, нищо не излиза.

400 милиарда?

Тук вече трябва да се спре. Защото когато се говори за огромни суми, особено за десетилетия държавата е била ощетена с колосални средства, журналистиката трябва да направи нещо досадно, но жизненоважно: да поиска доказателства, документи, одити, разследвания и конкретни виновни лица. Не лозунги. Защото досега не сме видели нищо изречено от устата на Радев да се случи в реалния живот.

Действия трябват. Не телевизионни физиономии. Не политически заклинания. Доказателства, че се действа. Арести. Защото 400 милиарда не са джобни пари. Това са болници. Това са училища. Това са пътища. Това са предприятия. Това са детски лечения. Това са социални програми. Това са пенсии. Това са инвестиции. Това е инфраструктура. Това е бъдеще.

Ако подобни колосални средства са били незаконно отклонявани, тогава въпросът не е кой ще направи най-впечатляващата пресконференция. Въпросът е: Къде са разследванията? Къде са обвиненията? Къде са делата? Къде са осъдителните присъди? Къде са конфискациите? Къде са върнатите пари? Защото държавата не се управлява с „ще“. Държавата се управлява с „ето документа“, „ето доказателството“, „ето обвинителния акт“ и „ето присъдата“.

Всичко останало е политически театър. А България вече има достатъчно театри. Лошото е, че билетите ги плащаме всички.

Най-голямата мистерия: кой финансира спасителите?

И тук започва особено интересната част. Политикът идва като спасител. Обещава да разбие системата. Обещава да пребори олигархията. Обещава да изчисти държавата. И човек неизбежно си задава простия въпрос: Кой плаща сметката за политическия спасител? Защото изборните кампании не се хранят с въздух. Билбордовете не растат по дърветата. Телевизиите не работят за идеята. Плакатите не се печатат от ентусиазирани баби в читалището. И политическата реклама не се плаща с патриотизъм.

А когато около един политически проект започнат да се появяват хора от големия бизнес, хора с огромни икономически интереси и фигури, които самите политици вчера са описвали като част от „статуквото“, гражданинът има право да попита: „Каква е сделката?“ Това не е конспирация. Това е елементарна хигиена на демокрацията. Политик, който обещава да изчисти конюшнята, не би трябвало да крие кой му е дал метлата.

И така се ражда новата политическа алхимия

В България политиката има удивителната способност да превръща вчерашния враг в днешен партньор. Сутринта е мафия. По обяд е стратегически партньор. Вечерта е „уважаван представител на бизнеса“. На следващия ден вече е „част от диалога“. Това не е политическа философия. Това е българският вариант на алхимията: от принципи се правят компромиси, от компромиси се правят коалиции, от коалиции се правят назначения, а от назначенията някак си се получават милиони.

Накрая остава само народът да стои пред телевизора и да се чуди дали пак не е пропуснал някой епизод.

Радев и компанията му не са проблемът. Симптомът са.

Най-удобно е всичко да бъде сведено до един човек. Един президент. Един премиер. Една партия. Една клика. Един олигарх. Само че болестта е по-дълбока. Проблемът е система, която сменя политическите си костюми, без да сменя навиците си. Система, в която всяко ново управление идва с обещанието, че старото е било ужасно. След това новото става старо. И следващото ново започва да обяснява колко ужасно е било предишното. Това е политическата ни версия на вечния двигател. Само че двигателят не произвежда енергия. Произвежда оправдания.

Патриархът липсва

И все пак има надежда. След като човек може да бъде пилот, президент, партиен лидер и премиер, защо да не приключим процеса? Нека направо да го направим патриарх. Така ще бъде ясно. Пилотът ще води държавата. Президентът ще благославя политиката. Премиерът ще управлява бюджета. Патриархът ще обяснява защо всичко това е за наше добро. А народът? Народът ще плаща. Както винаги. Като по учебник.

Празна работа, скъпи читатели

Няма нищо по-опасно от политик, който обещава да унищожи системата, а после започва да се държи така, сякаш системата е семейно наследство. Няма нищо по-смешно от човек, който идва като спасител, а около него постепенно започват да се подреждат същите лица, които уж трябваше да бъдат изхвърлени през задния вход. И няма нищо по-тъжно от държава, в която милиардите се измерват с лозунги, а отговорността се измерва с телевизионни участия.

България не се нуждае от още един месия. Не се нуждае от поредния човек, който ще обяснява как „ще оправи всичко“. Нуждае се от нещо много по-скучно: доказателства, разследвания, прокуратура, съд, присъди, конфискации, прозрачност и реален контрол. Защото ако някой е крал, трябва да бъде доказано. Ако някой е злоупотребявал с власт, трябва да бъде разследван. Ако някой е причинил щети на държавата, трябва да носи отговорност. И ако всичките грандиозни обвинения са само предизборна пушилка, тогава и това трябва да бъде казано ясно. Иначе получаваме познатата българска приказка: Юнакът дошъл да убие ламята. Ламята се оказала негова стара позната. Двамата седнали да пият кафе. После направили коалиция.

А народът, който чакал юнакът да го спаси, платил кафето. И за капак му оставили сметката.