Ето го, дами и господа, Ваньо. Отново е в кючека, както се казва на народен език. Върти се, подскача, тресе кълки, върти задник и размахва лозунги с онази неподражаема увереност на човек, който току-що е открил истинското си призвание. С една дума вече гледа към следващата държавна длъжност.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Депутат беше. Не става! Министър беше. Не става! Сега и президент ще става.

Ако утре заяви, че ще лети до Марс, не бива да се учудваме. Напротив. Да му стегнем куфарите, да му сложим един микрофон, три камери, пет лозунга и да го изпратим с първата експедиция. Поне на Червената планета ще има достатъчно необработени територии, които да бъдат обявени за „исторически пробив“. Ако иска и крал да стане там.

Защото тук, на Земята, нещо все не му достига.

Най-вече резултат.

От министър на народа до кандидат за президент на народа

Иван Христанов вече веднъж ни демонстрира този особен политически талант да се самопоставяш в ролята на спасител, преди някой да е поискал спасение. Като служебен министър на земеделието се появи с гръмкото самочувствие на човек, който сякаш е дошъл да прекрои селското стопанство с един замах на чиновническата писалка.

Министър на народа!

Звучи прекрасно. Само че между „министър на народа“ и действително решаването на проблемите на хората има приблизително толкова разстояние, колкото между предизборния плакат и реалността след изборите. Едното е снимка. Другото е сметката. И сметката, както винаги, я плаща народът.

Овцете, бай Рибан и голямата политика

Историята с овцете и бай Рибан също остави впечатление. Човекът очаквал решение от Христанов. Получил политическа драма. Първо обещание. После пиянски клетви. После конфликт. После ново решение. После усещането, че решението вече трябва да реши проблема по начин, който не съвпада с интереса на човека, чийто проблем уж се решава.

Това е особен жанр в българската политика.

Нарича се „Ще ти помогна, независимо дали искаш такава помощ“.

TikTok държавничество

Тук стигаме до истинския талант на Иван Христанов: да изглежда зает. Това е висша политическа математика. Качваш се в автомобил. Отиваш някъде. Слизаш. Оглеждаш. Говориш. Посочваш. Вдигаш вежда. Казваш, че ще има разкрития. След това се появява видео. После второ. После трето. А гражданинът стои пред екрана и си казва: „Добре де, а какво свърши?“

Тук настъпва тишина. Онази особена политическа тишина, в която от „ще направим“ до „направихме“ се простира цяла пустиня. В нея виреят само прессъобщения.

Големите разкрития, които така и не се материализираха

Христанов се превърна в един от онези политически персонажи, които умеят да произнасят думата „разкритие“ с такава тържественост, сякаш след малко ще бъде открит входът към египетска пирамида. Големи далавери. Големи кражби. Големи схеми. Големи разобличения. Всичко беше голямо. Само резултатът някак остана с размерите на пощенска марка.

Това е проблемът с политическите кьорфишеци.

Когато постоянно хвърляш сигнални ракети в небето, накрая хората започват да гледат нагоре и да чакат нещо да падне. А, ако нищо не падне, започват да се чудят, дали ракетите не са били просто фойерверки.

Мидите и трабантът на един цилиндър

И тогава дойде онази знаменателна сцена с мидарника.

Пред предприятие, обявено за незаконно от съда, се появява политик и говори за това, че ще направи всичко възможно бизнесът да продължи да произвежда хубави морски миди.

Ашколсун, Иване!

Това вече е политическа философия. Законът казва едно. Политикът казва друго. Мидите чакат.

А гражданинът започва да се пита дали утре някой няма да отиде пред незаконна сграда и да заяви: „Ще направя всичко възможно да продължите да строите хубави незаконни къщи.“ Това не е държавност. Това е политически кюфтенце, което се търкаля между закона, камерите и предизборния пиар.

Единение, но първо със собственото его

После дойде и партията.

„Единение“. Прекрасно име. Почти поетично. Само че политическото единение в България често има същата съдба като семейната вечеря с трима братя, два имота и нотариален акт между тях. Всички говорят за единство. Всички искат да командват.

Христанов промотира политическия си проект, говори, обяснява, обещава. И човек постепенно започва да разбира, че в българската политика има една много устойчива порода: политикът, който винаги е на крачка от великото бъдеще.

Само че тази крачка продължава с години.

А сега: президент!

И ето ни днес. Ваньо вече гледа към президентството. Президент! Не депутат. Не министър. Не просто политик. Президент на народа. Само че тук възниква един съвсем дребен въпрос. Кой народ точно го е назначил за свой кандидат президент?

Защото народът, този досаден субект, който политиците обичат да употребяват в речите си, има неприятния навик да не се съобразява с предварително написания сценарий. Народът може да не те припознава. Може да не те харесва. Може да не иска да чуе поредното „ще“. И най-вече може да зададе най-неудобния въпрос: „Добре, ама какво направи?“ Това е въпросът, от който политическите самотитулувани спасители започват да получават нервни тикове.

Народният човек, който постоянно се нуждае от камера

Тук вече стигаме до една от най-забавните политически метаморфози. Някой се обявява за човек от народа. Само че човекът от народа обикновено не ходи с екип с камери, за да документира всяко свое вдишване.

Човекът от народа става сутрин. Работи. Плаща сметки. Гледа цените. Псува държавата. После пак отива на работа. И ако направи нещо полезно, не организира пресконференция, за да обясни историческото значение на собственото си действие.

Това е разликата. Едните правят. Другите съобщават, че ще направят.

В българската политика има вечен дефицит на едно нещо

Не са парите. Не са партиите. Не са лозунгите. Не са кандидатите. Кандидати има колкото щеш. Има кандидати за депутати, министри, президенти, спасители, реформатори, морални стожери и вероятно скоро кандидати за върховен управител на Слънчевата система. Липсва нещо много по-просто. Резултати.

Истинският резултат не се нуждае от TikTok. Не се нуждае от драматична музика. Не се нуждае от камера, която следва политика по коридорите. Не се нуждае от фразата „предстои да разкрием“. Резултатът просто стои там. Вижда се. Усеща се. Мери се. И не може да бъде замазан с хаштаг.

Президентът ли? Че от къде на къде на народа?

Затова кандидатурата на Иван Христанов за президент звучи почти като естественото продължение на една дълга политическа кариера, в която след всяка спирка следващата спирка изглежда по-висока. Депутат. Министър. Партиен лидер. Президент.

А утре?

Главен прокурор? Председател на Конституционния съд? Генерален секретар на ООН? Император на Марс?

Не бива да се изненадваме.

При тази скорост на политическо самоназначаване един ден може да се появи съобщение:

„Иван Христанов обяви кандидатурата си за Вселенски патриарх от народа. Българският народ е поканен да подкрепи историческия проект.“

И тогава поне ще знаем защо ракетата за Марс е била необходима.

Ваньо, спокойно

Няма нищо лошо човек да мечтае. Мечтите са безплатни. Политическите лозунги също. Разликата е, че когато човек иска да стане президент, народът има право да поиска сметка за предишните му роли. Не какво е щял да направи. Не какво е смятал да направи. Не какво ще направи някой ден. А какво е направил.

Защото българинът вече е гледал достатъчно политически спектакли. Чувал е достатъчно обещания. Виждал е достатъчно „исторически моменти“. И е научил една проста истина: Когато политикът прекалено много говори за това колко е народен, най-добре е да погледнем какво е останало след него. Ако останат само клиповете, лозунгите и гръмките обещания, значи народът не е получил президент. Получил е контент. И точно там е голямата трагикомедия на Ваньо.

Той може да иска да бъде президент. Може да се обяви за президент на народа. Може да се снима като президент. Може да говори като президент. Може дори да си купи химикал с президентски герб. Само едно нещо не може да направи сам: да накара народа да го припознае като такъв. Това, за щастие, още не се решава с TikTok. Поне засега. А ако някой ден и това бъде измислено, тогава вече действително трябва да го изпратим на Марс. Там поне няма избирателна комисия, която да му развали кючека.