Треска за евро, опашки “ за лудо“, липса на адекватна информация и бюрократична дебилност
Българинът отново трепери. Не от студ, а от валута. Преди Нова година треската е еврообразна, метална и звънти на дребно. От първи януари идва еврото, а нашенецът, верен на вековната си мъдрост „я да не изпуснем“, хукна да обръща всичко, което не е заковано. Левове, стотинки, буркани с монети, касички от детството и вероятно някой ще извади и съкровище от турско време, ако може да мине през автомата.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Из градовете никнат машини – новият оракул на прехода. Автомати за обмяна, автомати за ваучери, автомати за спасение. Пред тях – опашки. Дълги, нервни, мълчаливи. Като едно време за банани. Само че тогава чакахме плод, а сега чакаме сигурност.
Някои автомати срещу скромните двайсет лева ти пускат пакет „Евро старт“ – две по две евро, едно евро и пет евроцента на дребно. Все едно ти продават детски конструктор: „Сглоби си бъдещето сам“. Други превръщат монетите във ваучери за пазаруване, защото нищо не казва „финансова стабилност“ като талон за кренвирши.
В банките пък е по-цивилизовано. Срещу шест лева такса оставяш монетите си на касата, подписваш, че си съгласен да ги броят без теб и чакаш превод по сметка. Условието е да имаш сметка. Ако нямаш – проблемът си е твой. Банката не е социална служба, нали.
Всичко това обаче важи до първи януари. След това – един месец без такси. Спокойно. Безплатно. По учебник. Автоматите ще изчезнат, защото вече няма да има смисъл от тях. Освен ако не решат да ги оставят – за заблудените, за неинформираните, за онези, които винаги идват последни на опашката на разума.
Ваучерните автомати в големите вериги ще поостанат още малко, докато се оперира с двете валути. После и те ще си тръгнат. Както всичко временно у нас – след като е взело каквото може.
И тук идва големият въпрос: кой информира хората?
Отговорът е прост – никой. Държавата, вярна на традицията си, отсъства. Масова информационна кампания няма. Вероятно защото струва пари, които вместо да се „усвоят“, трябва да се платят на институции, пиар агенции и медии. А това вече е неприлично.
Гражданите обикалят – банки, гишета, магазини, информационни центрове. Търсят отговори. Често ги намират под формата на изнервени служители, въздишки и погледи тип „как не знаете“. Знанието у нас е лукс, информацията – досадно задължение.
Особено показателно е поведението на банкови служители, които отказват да говорят пред медиите. „Имало си хора за това“, казват. Топката се прехвърля, а отдолу стои гражданинът – объркан, притеснен и виновен, че изобщо пита.
Кулминацията на абсурда е в Бургас. Управителката на клон на „Алианц банк“, г-жа Женя Паунова, на призив да обясни подробно процеса по обмяна след първи януари, важно заявява, че нямала какво да обяснява. Имало си хора.
Кои хора? Работникът в пералнята? Бабата с доматите на „Александровска“? Мустафа, безработен от „Победа“?
Ако не управител на банка, кой по-добре знае такси, срокове и процедури? Това не е квантова физика. Това е ежедневна банкова операция.
Но не. Г-жа Паунова знае за себе си. Останалите – да се оправят. „Има си кой“, казва тя. Само че този „кой“ мълчи. А за да информират медиите, трябва да питат. А когато питат – не им отговарят.
Така хаосът се самовъзпроизвежда. Бюрокрацията у нас е като паун – шарена, надута и дълбоко убедена в собствената си значимост. Тя щади труда си да обяснява, но после изисква разбиране. Иска търпение, но не дава уважение. Очаква доверие, но отказва прозрачност.
„Който не служи на хората, рано или късно започва да им тежи“, казва една стара мъдрост.
У нас вече не тежи. У нас седи отгоре.
И докато българинът брои стотинки и чака на опашки, чиновникът-паун си оправя перата и гледа настрани. Защото той знае. А това, че другите не знаят, явно не е негов проблем.
