ЩЕ ПОДОБРИМ ЛИ СОБСТВЕНИЯ СИ АНТИРЕКОРД ПО НЕГЛАСУВАНЕ? КОГАТО НАРОДЪТ АБДИКИРА, ВЛАСТТА ПРАЗНУВА!

България е на път отново да докаже, че най-масовата политическа партия в страната не е тази на управляващите, нито на опозицията. Това е партията на отвратените, обезверените и негласуващите. Партия без председател, без програма и без отговорност, но с огромен принос за политическото блато, в което всички дружно затъваме.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Предстоящите президентски избори поставят един болезнен въпрос: ще подобрим ли собствения си антирекорд по гражданско безразличие?

Отчаянието на българина не е случайно. То е резултат от десетилетия политически измами, неизпълнени обещания, задкулисни договорки и институционално лицемерие. Народът толкова пъти беше лъган, че вече приема лъжата за естествено състояние на държавата. А изборите за поредния театрален спектакъл, в който актьорите се сменят, но режисьорите остават същите.

Особено тежко е недоверието към президентската институция. И има защо.

България е парламентарна република. Реалната изпълнителна власт принадлежи на Министерския съвет. Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, но оперативното управление на отбраната и ръководството на армията са разпределени между правителството, министъра на отбраната и военното командване. Така гръмката титла „върховен главнокомандващ“ в мирно време често звучи по-внушително, отколкото изглежда действителната президентска власт.

Но да обявим президента за напълно безполезна декоративна фигура би било удобно политическо невежество.

Президентът може да бъде сериозна институционална спънка пред управляващите. Той разполага с право на отлагателно вето, може да сезира Конституционния съд, да упражнява публичен натиск и да поставя неудобни въпроси. Не може еднолично да управлява държавата, но може да пречи на властта да управлява безконтролно.

И точно тук е голямата опасност.

Ако следващият президент се окаже политически удобен за управляващото мнозинство, президентската институция рискува да се превърне в скъпоструващ държавен декор. Вместо коректив ще имаме церемониалмайстор. Вместо независим държавен глава, послушен подписвач. Вместо институционална съпротива, любезно кимане пред всяко решение на властта.

И кой ще бъде виновен, ако това се случи? Само политиците ли?

Не. Виновни ще бъдат и онези, които за пореден път са решили, че изборите не ги интересуват.

Разбирам отвратените. Разбирам обезверените. Разбирам хората, които отказват да избират между кандидати, в чиито обещания не вярват. Но не разбирам самодоволното убеждение, че негласуването е някаква висша форма на политическа мъдрост.

Да не гласуваш не означава, че си над системата. Означава, че доброволно оставяш други да решават вместо теб.

Политическите партии имат твърди ядра, дисциплинирани симпатизанти и добре организирани изборни машини. Колкото повече независими и разочаровани граждани остават вкъщи, толкова по-голяма относителна тежест придобиват организираните партийни гласове.

Това е елементарна изборна аритметика, а не конспиративна теория.

Разбира се, никой не е длъжен да гласува за кандидат, когото смята за недостоен. Но между осъзнатия политически отказ и обикновеното безразличие има огромна разлика. Първото е позиция. Второто често е подарък за онези, които най-малко заслужават властта.

Има и още нещо. Когато гражданите предварително обявяват, че победителят е известен, те не разобличават непременно системата. Понякога просто ѝ помагат да произведе резултата, от който се страхуват.

Така демокрацията постепенно се превръща в парадокс: малцинството избира, мнозинството мълчи, а после всички заедно проклинат управляващите.

Най-страшното не е, че политиците са изгубили доверието на народа. Най-страшното е, че народът започва да губи доверие в собствената си способност да променя нещо.

Защото политик, загубил доверието на гражданите, може да бъде сменен. Но общество, отказало се от гражданската си воля, се превръща в идеалния електорат за всяка самозабравила се власт.

В крайна сметка президентските избори може да произведат поредния удобен за управляващите държавен глава. Но ако гражданите масово останат вкъщи, няма да можем да твърдим, че това се е случило без наше участие.

Защото и отсъствието от изборите има политически последици.

А властта няма нужда да фалшифицира волята на един народ, който доброволно се е отказал да я изрази.