Фамилията като биография, или когато съдбата има чувство за хумор

Странно нещо е животът. Бездна без дъно, в която човек хвърля въпроси като камъчета, а ехото винаги се връща с нови загадки. Знаем как се раждат звездите, как умират галактиките, как черните дупки поглъщат светлина, но за човека знаем горе-долу толкова, колкото месарят знае за философията на прасето. Разглобили сме тялото до последния нерв, а душата още се разхожда без паспорт.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Знаем колко тежи една черна дупка. Не знаем колко тежи една съвест.

Измерихме гравитационните вълни, а още не сме изобретили апарат, който да засича кога един морал внезапно сменя орбитата си.

И тогава идва онзи почти мистичен въпрос. Дали фамилията не е първата автобиография на човека? Като бележката, която съдбата е пъхнала в джоба ни още при раждането. Не проклятие. Не присъда. По-скоро ироничен етикет, който животът залепва върху челото ни с усмивката на стар карикатурист.

Народът от векове вярва, че имената не се раждат случайно. Те полепват по хората като прах по стари мебели. Понякога описват занаята. Понякога характера. Понякога съдбата. А понякога… звучат така, сякаш някой писател, като Чудомир с доста черно чувство за хумор ги е писал.

Например фамилия като Гепов.

Самата дума звучи така, сякаш още преди човекът да проходи, речникът вече е намигнал. От „гепя“. От „присвоявам“. Българският език понякога е по-безмилостен от прокурор и по-смешен от комедиант.

И хоп, човекът се озовал в „подходящата компания“ с „подходящия човек“ и станал лихвар. Както се казва „куче влачи- диря няма“. Влачил и нашия хубостник -апартаменти, подправял платежни, оставял хора на улицата. Е, не може да си вечно ти. Съответно за баланс, влачили и него по съдилищата, съдили го, глобявали го. После се притаил и зачакал по-хубави времена, че в затвора не му се влизало. Бяло момче, като него трудно ще си опази дупето зад решетките.

Времената се обърнали и Гепов се преобърнал като палачинка в тиган. Днес е модерно да се „чисти имидж“. Някога хората варосваха къщите преди Великден. Днес варосват биографиите. Слагат нова боя върху старите стени и очакват мухълът да стане произведение на изкуството.

Човек може да си смени прическата. Може да си смени костюма. Може да си смени партията. Може да си смени приятелите. Даже убежденията си сменя по-често от автомобилните гуми.

Но фамилията…трудна работ…

Тя стои като пирон, забит в дървото на биографията. Понякога толкова упорито, че прилича на бележка под линия, написана от самата съдба. Тя е като котка. Може да я изгониш през вратата, но след малко пак ще седне на прозореца и ще те гледа така, сякаш никога не си я пъдил.

Особено забавно става, когато някой започне усилено да пере не ризи, а собствената си обществена репутация. Искат да започнат „начисто“, без да започнат от себе си. Искат ново реноме, но със стария двигател. Искат нова репутация, но със същия софтуер. Все едно да пребоядисаш крокодил в зелено и да очакваш да стане маруля.

Изведнъж вчерашният вълк влиза в овчарника с бяла престилка и започва лекция за вегетарианството. Лисицата открива училище по птицевъдство. Котаракът основава комитет за защита на канарчетата. А крокодилът изнася курс по човешка емпатия.

Публиката гледа. Кима. После тихо се усмихва. Защото паметта е като мазе. Колкото и да боядисаш тавана, бурканите отдолу си стоят мръсни, прашни и мухлясали.

Някои хора вярват, че новият имидж е гума за молив. Изтрива миналото. Само че историята не е написана с молив. Тя е издълбана с длето.

Тогава защо не сменят и фамилията? Да речем Гепов стане Мераклиев. Звучи оптимистично. Човек с желание. С амбиция. С устрем към светлото бъдеще. Ако след време пак настъпи метаморфоза, няма проблем. Ново заявление, нова фамилия, ново прераждане. В България някои сменят политическите си убеждения по-често, отколкото гумите на автомобила. Защо фамилията да остане консервативна?

Особено когато обществото е било свидетел на шумни истории, гръмки обещания, внезапни преобразявания и светкавични откровения. Днес всички сме специалисти по реставрация на биографии. Вчерашният грешник се събужда като апостол. Вчерашният тарикат открива катедра по почтеност. Вчерашният хитрец започва да раздава морал на килограм.

Представям си дори бъдещата мода.

Да кажем от Емил Гепов си станал Емил Мераклиев. После Емил Честнов. След година Емил Почтенников. После Емил Добродетелски. А ако общественото мнение пак започне да кашля подозрително, винаги остава резервният вариант: Емил Безгрешников.

Докато документите догонят душевната еволюция, човек вече може да е кандидат за орден „Свети Безгрешний“.

Но човекът…

Ех, човекът!

Това е единственото същество, което може сутринта да цитира закона, следобед да го тълкува според личния интерес, а вечерта да се обяви за негов най-пламенен защитник. Хамелеонът поне сменя цвета си от страх. Човекът го прави от удобство.

Днес проповядва морал. Вчера е проповядвал печалбарство. Утре може да проповядва нещо съвсем различно, стига в него да има дивидент.

Ние сме държава, в която биографиите се редактират като енциклопедия в последния момент. Миналото влиза през задния вход, а настоящето го чака с кофа латекс и валяк. Само че истината има лошия навик да не се разтваря във вода.

Тя е като петно от червено вино върху бяла покривка.

Колкото повече търкаш, толкова по-голямо става. И тук идва голямата загадка.

Не дали човек може да се промени. Разбира се, че може. Всеки има право на втори шанс. Но вторият шанс започва с признание, а не с козметика. С разкаяние, а не с грим. С дела, а не с рекламна кампания. Иначе става като в стария български виц: вълкът се обръснал, сложил папийонка и тръгнал да убеждава овчаря, че е от междунардната организация по закрила на овцете.

Само едно остава старо. Паметта на хората. Тя няма бутон „Изтрий“. Тя не работи с гума. Работи с белези. Името може да се смени. Подписът също. Но характерът… той е мастилото, с което човек сам пише биографията си.