Шефът на НСИ взе българите за канарчета: Разказа за статистически рай и други приказки за възрастни от „Под шипковия храст“

В България има една особена институция, която прилича на старо радио от социализма. Не какво да е радио, а черна радиоточка, забита на стената на общественото съзнание. Каквото и да става навън, каквито и пожари да горят в портфейлите на хората, от нея винаги звучи една и съща мелодия: „Всичко е под контрол. Инфлацията е овладяна. Някои стоки дори поевтиняват.“

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Разбира се, това вероятно е вярно. Някъде. В някоя паралелна вселена. В някой статистически Нарния, където пенсионерите ходят на Малдивите, касовите бележки са с обидно ниски цени, а същите в супермаркета падат по-бързо от рейтинга на политик след избори.

Председателят на НСИ отново се появи като говорител на математическия оптимизъм. Според данните му дрехите поевтинявали, обувките поевтинявали, техниката поевтинявала. Човек остава с впечатлението, че ако обиколи достатъчно магазини, накрая търговците ще започнат да му плащат, за да си вземе стоката.

Само че има един дребен проблем. Народът упорито отказва да живее със статистическите таблици. Той живее до кварталния магазин. Нарежда се пред касата на супермаркета. Получава сметката за ток. Ходи до аптеката.

И когато всеки месец вижда как банкнотите му се изпаряват по-бързо от капка вода върху нагорещен ламаринен покрив, започва да подозира, че между официалната статистика и реалността има разстояние, по-голямо от това между Земята и Марс.

Но статистиката няма чувства. Тя няма гладни деца. Няма кредити. Няма наеми. Няма сметки. Тя има проценти.

А процентите са прекрасно нещо. С тях може да се докаже почти всичко. Особено когато политическата система има нужда от успокоително за обществото.

И тук стигаме до големия театър, наречен българска политика.

Всеки няколко години едни и същи лица се разхождат между телевизионните студиа и парламентарните банки като актьори в сериал, който никой не харесва, но всички са принудени да гледат. Представят се като народни представители, а после мистериозно започват да защитават интереси, които нямат нищо общо с народа.

Случайност? Разбира се.

Както е случайност, че едни и същи икономически кръгове винаги се оказват близо до властта независимо кой печели изборите.

Както е случайност, че законите често се пишат така, сякаш са редактирани в корпоративен офис, а не в парламентарна комисия.

Както е случайност, че обикновеният човек все по-често се чувства като статист в собствената си държава.

Именно затова разговорът за дефицита изглежда толкова абсурден за мнозина граждани.

На тях им обясняват, че ако едни разходи бъдат приспаднати от други разходи, дефицитът магически ще намалее и всичко ще бъде наред.

Звучи почти като финансов фокус.

Не защото е невярно, а защото за хората въпросът не е дали дефицитът е 3%, 3.5% или 2.9%.

Техният въпрос е далеч по-прост.

Защо животът става по-скъп, а бъдещето по-евтино?

Защо икономиката расте по документи, а надеждата се свива по улиците?

Защо държавата непрекъснато отчита успехи, а гражданите непрекъснато затягат коланите?

Докато тези въпроси остават без честен отговор, всяка пресконференция ще прилича на опит да се боядиса ръждясал кораб с лъскава боя.

Проблемът не е в статистиката.

Проблемът започва тогава, когато статистиката се превърне в политическо успокоително.

Когато цифрите започнат да служат не за описание на реалността, а за гримиране на реалността.

Тогава държавата постепенно се превръща в огромен декор.

Фасадите са боядисани. Докладите са подредени. Процентите са изгладени. Само че зад сцената хората продължават да броят стотинки.

А истината има неприятния навик рано или късно да излиза от счетоводните таблици и да влиза през входната врата.

Тогава и най-красивият статистически доклад не може да убеди никого, че е сит, когато стомахът му къркори.