АТВ-то премаза майка и дете, а съдът подари домашен арест: Когато правосъдието започне да гали престъплението с перце по главичката!
Има моменти, в които човек започва да се чуди дали в България правосъдието изобщо различава предпазната мярка от наградата за добро поведение. Защото случващото се по делото срещу Никола Бургазлиев вече изглежда като поредния епизод от националния сериал „Законът е строг, но зависи за кого“.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
На 14 август 2025 г. в Слънчев бряг едно АТВ се качва на тротоара и връхлита група пешеходци. Не на състезателна писта. Не в пустинята. Не на частен терен. На тротоар, където хората би трябвало да могат да вървят, без да се оглеждат за моторизирани безумия.
Зад волана е 18-годишният Никола Бургазлиев. Резултатът е ужасяващ: пострадали хора, съсипани съдби, тежко ранено дете и една майка, която губи живота си. Петгодишно дете остава да пита къде е майка му. И какво му отговаря светът? Че трябва да чака. Да чака експертизи, заседания, протести, жалби, процесуални срокове и благоволението на институциите.
Междувременно обвиняемият получава домашен арест.
Това вече не е просто юридическо решение. Това е шамар за пострадалите и за всички, които очакват държавата да защитава живота им, а не да демонстрира колко е изобретателна в намирането на основания за снизхождение.
ДОМАШЕН АРЕСТ: КОМФОРТЪТ НА ЕДНО ОБВИНЕНИЕ С ТЕЖКИ ПОСЛЕДИЦИ
На 29 октомври Окръжният съд в Бургас заменя задържането под стража с домашен арест. Аргументът: няма опасност обвиняемият да се укрие или да извърши ново престъпление.
Наистина ли?
Видеозаписът показва как АТВ-то се движи, качва се на тротоара и връхлита пешеходците. Тройната автотехническа експертиза сочи, че превозното средство е било технически изправно, че няма данни за спирачен път и че до удара е ускорявало. Изчислената приблизителна скорост при сблъсъка е 28–29 км/ч. Според обвинението кръвната проба е показала следи от марихуана.
Това са обстоятелства, които съдът трябва да оцени в процеса. Присъда все още няма. Но липсата на окончателна присъда не означава липса на основания за сериозна преценка на риска.
И тук идва големият въпрос за качеството на превенцията.
Какво точно трябва да се случи, за да бъде опасността от повторно престъпление възприета достатъчно сериозно? Да се качи още веднъж на тротоара? Да се появи второ АТВ? Да има още едно семейство, което да чака детето му да излезе от болницата?
Домашният арест не е затвор. Не е и магическа клетка, която превръща един обвиняем в безопасен гражданин. Той е мярка, която предполага контрол, а контролът в реалния живот не е всесилен. Електронната гривна не е ангел-хранител, GPS устройството не е полицай на всеки ъгъл, а техническото средство не може да върне живота на убитата жена.
България вече има достатъчно примери, че електронният контрол не е непробиваем. Случаят със Стоян Колев, избягал до Испания, е достатъчно напомняне, че разчитането единствено на устройства и обещания за наблюдение не е особено убедителна стратегия за сигурност.
НЕ НИ РАЗКАЗВАЙТЕ КОЛКО ДОБРО МОМЧЕ Е НИКОЛА!
Винаги се намира някой, който да извади от семейния албум портрета на доброто момче.
Поздравявал съседите. Помагал на възрастните. Бил услужлив. Не създавал проблеми. Усмихвал се. Казвал „добър ден“.
Чудесно. Само че съдът не е конкурс за съседска симпатия, а наказателното производство не е кастинг за най-възпитан младеж на квартала.
Историята е пълна с хора, които са били мили със съседите си, преди да извършат престъпления. Любезността на входа не е индулгенция за поведението на пътя. Не можеш да компенсираш нечия трагедия с това, че си носил торбите на бабата от третия етаж.
И нека не превръщаме възрастта в универсално алиби. Осемнадесет години не са детска градина. Това е възраст, на която човек вече носи наказателна отговорност за действията си. Младостта може да бъде отчетена от съда по законовия ред, но не може да бъде превърната в гумирана възглавница, която да омекотява всяка последица.
Съжалението към един млад обвиняем не може да изисква забравяне на загиналата майка и страданието на нейното дете.
Защото в тази история има едно семейство, което никога повече няма да бъде същото. Има дете, което ще расте с празно място до себе си. Има хора, чието възстановяване няма да приключи с последното съдебно заседание.
ПРОЦЕСУАЛНИТЕ СРОКОВЕ НЕ СА ИНДУЛГЕНЦИЯ ЗА БЕЗОТГОВОРНОСТ
Най-удобното оправдание за подобни решения винаги е някъде в дебрите на процесуалните срокове.
Изтекъл срок. Приключило следствие. Променени обстоятелства. Липса на опасност от укриване. Няма основания за задържане.
Юридическият език е прекрасен инструмент. С него можеш да обясниш почти всичко, включително защо човек, обвинен за деяние с толкова тежки последици, вече не трябва да бъде зад решетките, докато делото продължава.
Но нека припомним нещо съществено: изтичането на срока на разследването не заличава доказателствата, не отменя обвинението и не превръща трагедията в административно неудобство.
Законът предвижда срокове, но предвижда и възможности за продължаване на разследването, когато са налице законовите основания. А преценката за мярката за неотклонение трябва да се прави според конкретните рискове, доказателствата и изискванията на закона.
Никой не иска съдът да действа извън закона. Искаме да не го прилага избирателно, формално или с онова подозрително снизхождение, което толкова често оставя у обществото усещането, че правосъдието има различни скорости.
И още нещо: задържането под стража не е предварително наказание. То е процесуална мярка. Но когато са налице законовите основания, тя трябва да бъде прилагана, независимо дали обвиняемият е млад, дали родителите му имат обществено положение или дали някой разказва колко възпитан бил пред блока.
СЪДЪТ НЕ Е СЕМЕЕН ПОСРЕДНИК
Фактът, че родителите на Никола Бургазлиев може да работят в системата, не доказва никакво влияние върху делото. Но и не дава на никого основание да очаква специално отношение.
Тук трябва да има само едно правило: еднакъв закон за всички.
Нито фамилията, нито професията на родителите, нито познанствата, нито обществените симпатии могат да бъдат фактор при определянето на мярката за неотклонение. Ако системата иска да запази доверието в себе си, трябва да покаже, че не се огъва пред ничии семейни обстоятелства.
Защото иначе ще продължим да живеем в държава, в която обикновеният човек получава цялата строгост на закона, а когато случаят стане достатъчно неудобен, започват да се появяват юридически чадъри, процесуални чадърчета и цяла метеорологична станция от смекчаващи обстоятелства.
А КЪДЕ Е ПРАВОТО НА ЖИВОТ НА ОСТАНАЛИТЕ?
Това е въпросът, който не бива да изчезва зад дебелите папки.
Правата на обвиняемия са гарантирани от Конституцията и закона. Той има право на справедлив процес, защита и презумпция за невиновност. Никой не трябва да бъде обявяван за виновен преди окончателната присъда.
Но правата на пострадалите също съществуват. Правото на живот. Правото на защита. Правото на справедливост. Правото на обществото да очаква, че човек, обвинен за деяние с фатални последици, няма да бъде оставен без адекватна процесуална мярка, ако конкретните рискове налагат задържане.
Не може презумпцията за невиновност да се превръща в презумпция за безопасност. Това са две съвсем различни неща, колкото и удобно да е понякога да бъдат смесвани.
И не, не е необходимо съдът да проявява милост. Необходима е обективност, последователност и безкомпромисно прилагане на закона. Ако фактите и законовите основания налагат задържане под стража, обвиняемият трябва да остане в ареста. Не защото обществото е ядосано, не защото някой иска отмъщение, а защото държавата е длъжна да защитава живота и сигурността на гражданите.
НА 5 НОЕМВРИ СЪДЪТ ЩЕ ИМА ВЪЗМОЖНОСТ ДА ПОКАЖЕ КАКВО ОЗНАЧАВА ПРАВОСЪДИЕ
На 5 ноември Апелативният съд в Бургас трябва да се произнесе по протеста на прокуратурата срещу домашния арест.
Това няма да бъде присъда по същество. Но ще бъде важен тест за начина, по който съдебната система оценява риска, доказателствата и обществената опасност при толкова тежък случай.
Защото в тази история има нещо много по-страшно от поредното съдебно заседание.
Има майка, която няма да се прибере у дома. Има дете, което продължава да се възстановява и да пита за нея. Има семейство, което ще живее с последиците от този удар до края на живота си.
А срещу всичко това стои една мярка, наречена „домашен арест“, сякаш става дума за човек, забравил да плати сметката си за ток.
Не, господа магистрати. Правосъдието не е санитарен коридор за удобното излизане от ареста. Не е машина за производство на оправдания. Не е и услуга за добро семейно възпитание.
То трябва да бъде защита на закона, на живота и на обществения интерес.
И ако законовите основания за задържане под стража са налице, мястото на Никола Бургазлиев е в следствения арест до отпадане на тези основания или до постановяване на съдебно решение, което променя положението му. Не в удобната тишина на домашния комфорт, докато едно дете се учи да живее без майка си.
Защото има разлика между човешкото отношение и институционалното безгръбначие.
А когато едно АТВ е оставило след себе си смърт, ранени хора и разбито семейство, последното, от което обществото има нужда, е правосъдие, което изглежда така, сякаш се страхува да бъде строго.
Майката няма да се върне. Детето няма да получи обратно детството си. Поне държавата да не превръща трагедията им в поредната демонстрация на безсилие.
