Кантарджиев го каза директно: Държавата не е опитна лаборатория за партийни калинки и неудачници

Проф. Тодор Кантарджиев го каза директно. Без политически памук, без дипломатическа упойка и без онзи чиновнически вазелин, с който у нас обикновено се намазва всяка неудобна истина, преди да бъде внимателно напъхана под килима.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

„Не мога да уважавам хора, които пет пари не дават за живота и за здравето на народа си“, заяви професорът по БНТ. И понеже очевидно метафората още не е стигнала до всички етажи на властта, Кантарджиев даде и далеч по-практичен пример: сложиш антиваксър за министър, ваксините останат, върнеш ги и после се чудиш защо производителите не те посрещат с фанфари, погача и червен килим.

Всъщност професорът каза нещо още по-неприятно. Според него при заплаха за общественото здраве силният лидер трябва да бъде на мястото си, а той вече многократно бил виждал реакцията на политиците, когато животът на българите е застрашен.

И тук започва истинският български политически фолклор.

Кадрите решават всичко. Особено верните кадри

Професорът очевидно отдавна е наблюдавал особената българска система за производство на държавници. Тя наподобява селска лотария, организирана в тъмното: бъркаш в чувала, вадиш човек и го назначаваш.

Разбира ли?

Подробности.

Има ли подготовка?

Буржоазен предразсъдък.

Познава ли системата, която утре трябва да управлява?

Ще я научи в движение.

Важният въпрос е друг: Наш ли е?

Защото в родната партийна кадрова философия компетентността често изглежда като екстра, която може да бъде поръчана допълнително, ако бюджетът позволява. Партийната вярност обаче е базово оборудване.

И така назначенията понякога изглеждат като едно през гьотере. Не защото всеки назначен е непременно некомпетентен, а защото механизмът твърде често оставя обществото с впечатлението, че професионалната биография стои някъде след партийната книжка, коалиционната квота и въпроса кой на кого какво е обещал.

Министърът може да не разбира от ресора си, но ако правилно разпознава партийната централа по миризмата, половината конкурс сякаш вече е минал.

Антиваксър начело на здравеопазването? Защо не?

Кантарджиев даде именно такъв пример. По думите му държавата е стигала до ситуация, при която „сложиш един антиваксър министър“, остават ваксини, количествата се връщат, а отношенията с производителите страдат. Той определи проблема като „липса на авторитет пред производителите“.

Само че щом сме възприели този кадрови модел, защо да се ограничаваме?

Следващият министър на здравеопазването спокойно може да бъде човек, който вярва, че ваксините се произвеждат от рептили в подземна база под Шипка с цел контрол върху човечеството.

За министър на енергетиката можем да назначим човек, убеден, че електричеството отваря пространствени тунели.

За транспорта идеално би паснал някой, който смята кръговото движение за сатанински символ.

За образованието пък можем направо да сложим човек, който подозира книгите в интелектуална диверсия.

А за науката?

Там най-подходящ ще бъде някой, който при думата „доказателство“ пита от коя парламентарна група е.

Абсурд ли е?

Именно затова метафората работи.

Защото проблемът, който поставя Кантарджиев, не е само за ваксините. Това е далеч по-големият въпрос как държавата избира хората, на които поверява системи, от които зависят човешки животи.

Българската държава като шофьор без книжка

Представете си автобус, пълен с няколко милиона души.

Отпред има волан.

До волана има табела: „Изисква се професионален шофьор.“

Но партийните централи решават друго. „Имаме наш човек.“ „Карал ли е автобус?“ „Не.“ „Кола?“ „Не.“ „Колело?“ „Като малък.“ „Тогава става. Важното е, че е лоялен.“ И автобусът потегля.

След първия завой влиза в канавката, след което започва парламентарна комисия, която шест месеца установява кой е изкопал канавката.

Накрая всички обявяват политическа победа.

Само пътниците някак не изглеждат особено щастливи.

„Лошотията и завистта върви отдолу нагоре“

Кантарджиев беше още по-жесток в обществената си диагноза. Той заговори за „глупавите, простите, необразованите, злобните“, за движение на лошотията и завистта „нагоре и все нагоре“, и добави, че това наше качество се използва от политиците „по доста подъл начин“.

Ето тук професорът бръкна направо в националната рана.

Защото политическата индустрия отлично е разбрала, че гневният човек е прекрасна суровина.

Не му давай решение. Дай му враг. Не му обяснявай защо болницата няма кадри. Покажи му кого да мрази. Не му обяснявай защо институциите буксуват. Намери виновник от другия лагер. Не му предлагай реформа. Предложи му скандал.

Реформата е сложна, бавна и неблагодарна. Скандалът влиза в телевизията за трийсет секунди.

И така политиката постепенно се превръща от управление на обществото в професионално развъждане на обществено раздразнение.

Едните крещят срещу другите, другите крещят срещу третите, третите обясняват, че първите са национални предатели, а някъде между трибуната, сутрешния блок и поредния Facebook статус истинските проблеми спокойно си пушат цигара.

Светът произвежда технологии, ние произвеждаме назначения

И после се чудим защо България периодично попада в международни класации и чужди публикации по теми, с които никоя нормална държава не би искала да се хвали.

Други общества спорят как да внедряват изкуствен интелект, генна терапия, роботизирана хирургия и нови енергийни технологии.

Ние периодично сме принудени да обсъждаме дали човекът, поставен начело на дадена система, изобщо признава основните принципи, върху които тази система функционира.

Това вече не е кадрова политика.

Това е национален сюрреализъм с държавен бюджет.

Салвадор Дали поне е рисувал топящи се часовници.

Ние понякога гледаме как се топят институции.

Големият талант на българина: да забравя

Но Кантарджиев каза и нещо още по-болезнено. Според него българинът е не само способен на злоба, а и „всеопрощаващ и бързо забравящ“.

Точно това е политическата вечна пролет. Скандал. Възмущение. Декларации. Телевизионни студиа. „Оставка!“ „Никога повече!“ После идва нов скандал и старият тихичко се изнася през задния вход.

След година същите лица отново обясняват как ще оправят онова, което вчера са управлявали.

А избирателят ги гледа с онзи особен исторически оптимизъм на човек, който за седми път купува една и съща развалена диня, защото продавачът този път се е заклел, че е сладка.

Това е може би най-удобната характеристика за всяка посредствена политическа класа: народ с къса памет и огромно търпение.

Кантарджиев всъщност говори за нещо по-голямо

Зад хапливите реплики за политици, завист и антиваксърски решения стои един далеч по-сериозен въпрос.

Колко струва некомпетентността, когато бъде облечена във власт?

При някои министерства цената може да е административен хаос. При други може да е провален проект.

Но когато става дума за здравеопазване, цената вече се измерва в човешко здраве, доверие в институциите и понякога в човешки живот.

Затова назначаването на министър не би трябвало да прилича на раздаване на столове след партийна сватба.

Министерството не е награда за вярна служба. Държавната агенция не е пансион за заслужили партийци.

А общественият ресурс не е семейна баница, около която коалиционните партньори чакат с вилици.

Кантарджиев просто каза на глас нещо, което от години виси като неприятна миризма над българския политически живот: когато партийният интерес започне да измества експертизата, държавата престава да подбира специалисти и започва да отглежда послушание.

И тогава вече няма особено значение колко гръмко министрите говорят за „приоритети“, „стратегии“, „визии“ и „европейско развитие“. Може да боядисаш каруцата в цветовете на Европейския съюз. Може да сложиш GPS.

Може да проведеш конференция за дигиталната ѝ трансформация.

Може дори да назначиш заместник-министър по иновациите в каруцарството.

Но ако отпред продължава да стои магаре, каруцата няма да стане космически кораб.