ПИЧИ МАСАЛИ! ГЮРОВ ОБЕЩА БЪЛГАРИЯ С ВИСОКИ ДОХОДИ! „ПРЕЗИДЕНТСКАТА ИНСТИТУЦИЯ ВЕЧЕ ЩЕ ВДИГА ЗАПЛАТИ, ЩЕ ПЛАЩА СМЕТКИ И ЩЕ ПЪЛНИ ХЛАДИЛНИЦИ“!

Андрей Гюров гласува за светлото бъдеще, което българите чакат от 1990 година. Само че пропусна една дребна подробност: президентът не управлява икономиката, не определя заплатите и не разпределя държавния бюджет. Но защо да разваляме хубавата предизборна приказка с някаква си Конституция?

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Българската политическа сцена отново предлага любимия си спектакъл: „Обещаваме ви всичко, за което нямаме правомощия“.

Този път главната роля е поверена на Андрей Гюров, който упражни правото си на глас в Благоевград и побърза да съобщи на обществото, че е гласувал за България, в която доходите стигат, хората са спокойни за утрешния ден, а децата имат бъдеще.

Колко трогателно! Колко възвишено! Колко болезнено познато!

Оставаше само да обещае, че реките ще потекат с мед и масло, банкоматите ще започнат да пускат аванта банкноти, а пенсионерите ще получават към пенсиите си безплатна почивка на Малдивите.

Защото от началото на демократичния преход българинът е слушал толкова обещания за благоденствие, че ако всяко от тях струваше по един лев, днес щяхме да сме по-богати от Швейцария.

Но не сме.

Вместо това имаме поредния политически кандидат, който говори за доходите на народа така, сякаш президентството е Министерство на финансите, Министерски съвет и Българска народна банка, събрани в една сграда с почетен караул отпред.

Г-н Гюров, президент ли ще избираме, или директор на фабрика за банкноти?

Нека припомним нещо, което кандидатите за високи държавни постове би трябвало да знаят още преди да започнат да раздават надежди като рекламни брошури пред супермаркет.

България е парламентарна република. Не президентска.

Президентът не определя минималната работна заплата. Не приема държавния бюджет. Не управлява данъчната политика. Не определя пенсиите. Не решава колко ще струва токът и не може с президентски указ да напълни хладилника на семейство, което брои стотинките си пред касата в магазина.

Тези въпроси са в правомощията на парламента, правителството и съответните регулаторни органи.

Президентът има важни конституционни функции: представлява държавата, участва в процеса на съставяне на правителство, може да налага отлагателно вето, има правомощия в отбраната и външните отношения и при определени обстоятелства назначава служебен кабинет. Но не разполага с магическа пръчка за повишаване на жизнения стандарт.

При това президентското вето може да бъде преодоляно от Народното събрание.

Тогава какво точно означава предизборната декларация за България, „в която доходите стигат“?

Политическа визия? Благопожелание? Или поредната словесна захарна глазура върху една институция, чиито реални икономически правомощия са силно ограничени?

Защото, ако утре президентът можеше да вдига заплатите с пожелания, България отдавна щеше да бъде икономическа суперсила. Достатъчно щеше да бъде държавният глава всяка сутрин да застава пред камерите и да произнася тържествено: „От днес всички сте богати!“

И проблемът е решен.

Политическите фокусници и вечният номер с празната шапка

Българската политика отдавна прилича на евтин пътуващ цирк.

Сменят се фокусниците, сменят се асистентките, сменят се костюмите, но номерът остава един и същ.

Публиката плаща, артистите обещават чудеса, а от цилиндъра вместо бял заек изскача поредната сметка за ток.

От 90-те години насам почти всяка политическа формация е обещавала европейски доходи, достойни старини, щастливи деца, справедливост и сигурност.

И всеки път тези обещания се поднасят с такъв патос, сякаш предишните поколения политици изобщо не са съществували.

Гюров не прави изключение от тази традиция.

„Гласувах за бъдещето на децата ни“, заявява той. Разбира се. За какво друго да гласува един политик? За миналото на динозаврите? За възстановяване на Римската империя? За намаляване на цената на киселото мляко на Марс?

Фразата „бъдещето на децата ни“ се е превърнала в универсалната политическа подправка, която се ръси върху всяко предизборно блюдо, независимо колко безвкусно е то.

Само че децата не живеят от лозунги. Родителите им не плащат сметки с патриотични декларации. А пенсионерите не могат да занесат президентска реч в аптеката и да поискат срещу нея лекарства.

Надеждата е прекрасно нещо, но не е платежно средство.

Президентството не е банкомат, но кандидатите упорито търсят ПИН кода

Има нещо особено комично в желанието на политиците да обещават икономическо благополучие именно когато се стремят към пост, който не им предоставя пряк контрол върху икономическата политика.

Представете си кандидат за директор на библиотека, който обещава да построи магистрала до морето.

Или кандидат за омбудсман, който уверява гражданите, че ще намали цената на бензина.

Абсурдно?

Точно толкова абсурдно звучи и внушението, че изборът на определен президент сам по себе си ще осигури по-високи доходи.

Разбира се, държавният глава може да поставя обществени проблеми, да упражнява политическо влияние и да настоява за определени политики. Това не е без значение.

Но между политическото влияние и реалната изпълнителна власт има разлика, голяма приблизително колкото тази между предизборния плакат и банковата сметка на средностатистическия българин.

И точно тази разлика политиците удобно оставят извън речите си.

Защото истината е скучна.

А обещанието за светло бъдеще звучи далеч по-добре пред телевизионните камери.

От Радев до Гюров: нови лица, стари политически номера

Румен Радев показа, че президентската институция може да се превърне в силен политически фактор, особено когато държавният глава влиза в открит конфликт с управляващите.

Сблъсъкът му с Бойко Борисов и напрежението около действията на прокуратурата и полицията в президентството през 2020 година превърнаха институцията в център на политическа конфронтация.

Но политическото противопоставяне не е равнозначно на управление на икономиката.

Нито президентските речи могат да заместят последователна държавна политика.

А преминаването на Радев от президентския пост към активната изпълнителна политика поставя един съществен въпрос: не е ли именно ограничението на президентските правомощия причината амбициозните политически фигури да търсят власт там, където действително се вземат управленските решения?

На този фон Гюров се появява с познатия репертоар на политическото спасителство.

Доходи. Деца. Бъдеще. Сигурност. Достойна България.

Пет думи, с които може да се сглоби почти всяка предизборна реч през последните три десетилетия.

Променят се имената върху плакатите. Съдържанието упорито отказва да се промени.

А политическата компания зад кандидатурата? Тя отново продава надежда на килограм

Особено любопитна е ролята на политическите среди, които застават зад подобни кандидатури.

Защото именно те би трябвало да обясняват на обществото какво може да направи президентът и какво не може.

Вместо това политическата реклама често превръща президентските избори в своеобразен конкурс за национален спасител.

Кандидатът трябва да бъде едновременно баща на нацията, икономист, дипломат, главнокомандващ, социален работник, психотерапевт и дежурен техник по ремонта на българската държавност.

Остава само да му връчат гаечен ключ, за да поправя лично водопроводите.

И когато партийните стратези започнат да говорят за „ново начало“, „достоен живот“ и „исторически избор“, е редно някой да ги попита:

Къде точно в Конституцията пише, че президентът определя доходите на гражданите?

Кой президентски указ увеличава производителността на икономиката?

Кое президентско обръщение намалява инфлацията?

И с какъв точно механизъм обещаното благоденствие ще напусне предизборната трибуна и ще влезе в семейния бюджет?

Без отговори на тези въпроси политическите декларации остават това, което са: красиво опаковани пожелания.

А пожеланията, колкото и да са благородни, не са управленска програма.

Най-голямата трагедия не е, че политиците обещават. А че продължават да смятат народа за тъпа публика

Българският избирател има право да очаква от кандидатите за президент ясна позиция по външната политика, националната сигурност, институционалните кризи, върховенството на закона и защитата на Конституцията.

Има право да знае как ще използват правомощията си, кога ще налагат вето, как ще действат при политическа криза и как ще представляват страната.

Вместо това отново слуша за щастливи деца и високи доходи.

Сякаш кандидатите се състезават не за държавен глава, а за ролята на добрия вълшебник в детска приказка.

Само че приказките обикновено завършват с „и заживели щастливо“.

Българската политическа приказка от три десетилетия завършва с „и пак ще се видим на следващите избори“.

Ако Андрей Гюров действително иска да убеди обществото, че предлага различен модел на президентско поведение, трябва да обясни какво конкретно възнамерява да прави в рамките на конституционните си правомощия.

Не какво желае за България.

Не какво сънува за бъдещето на децата.

Не какво би направил, ако случайно президентството разполагаше с правомощията на Министерския съвет.

А какво реално може да направи.

Защото между „искам българите да живеят по-добре“ и „имам инструментите да постигна това“ стои една досадна подробност, наречена държавно устройство.

И кандидатите за най-високия държавен пост би трябвало поне да са наясно с нея.

Г-н Гюров, стига с политическите локуми! Народът не е гладен за обещания, а за резултати!

Българите нямат нужда от още един човек, който тържествено да им съобщи, че заслужават по-добър живот.

Те го знаят.

Знаят го хората, които работят на две места. Знаят го пенсионерите, които пресмятат цената на лекарствата си. Знаят го младите семейства, които се чудят дали могат да си позволят собствено жилище.

Това, което не знаят, е защо политическата класа продължава да им предлага едни и същи словесни консерви с нов етикет.

Гюров може да има добри намерения. Може искрено да желае България с по-високи доходи. Но добрите намерения не отменят необходимостта от политическа конкретика.

А когато кандидат за президент използва икономическото благополучие като основен емоционален мотив, без да посочи реалните инструменти, с които президентската институция може да допринесе за него, това вече заслужава сериозна критика.

Защото демокрацията не е конкурс за най-красиво пожелание. А президентството не е бюро за раздаване на надежди на изплащане.

И накрая, един съвсем прост въпрос към Андрей Гюров и политическите архитекти на неговата кандидатура: Ако българите можеха да забогатяват от обещанията на политиците, нямаше ли вече да сме най-богатата държава в Европа?

Очевидно не можем.

Затова, господа кандидати, следващия път, когато застанете пред камерите, опитайте нещо революционно за българската политика.

Кажете какво действително можете да направите.

Защото народът вече е изял толкова предизборни локумчета, че рискува да развие политически диабет.

А лекарството не е поредната сладка лъжа.

То се нарича отговорност.

И, за съжаление на политическите фокусници, не се продава в предизборни опаковки.