На днешната дата сраженията край Люлебургаз – Бунархисар: Българската армия громи Турция и спира пред Цариград отново заради предателство

Преди 114 години българската армия разгромява османските войски в едно от най-кръвопролитните сражения на Балканската война. Победата принуждава противника да отстъпи към Чаталджа, но пропуснатата възможност за незабавно преследване позволява на османското командване да организира нова отбрана пред самия Цариград.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

На 15 октомври 1912 г. започва Люлебургаз-Бунархисарската настъпателна операция – едно от най-значимите изпитания за българската армия по време на Първата балканска война. След победата при Лозенград българските войски се изправят срещу противник, който вече е преодолял първоначалния шок от поражението и се опитва да спре настъплението към османската столица.

Залогът е огромен. Българското командване трябва да пробие новата отбранителна линия, да разгроми съсредоточените османски сили и да не им позволи да се прегрупират. От другата страна стои Османската империя, която се опитва да спре настъплението към Цариград и да обърне хода на войната.

Две армии под едно командване

След оттеглянето си от Лозенград османските войски заемат отбранителна позиция по линията Люлебургаз – Бунархисар – Караагач дере. Целта им е да задържат българските части, а след това да преминат в контранастъпление и да си върнат инициативата.

Българското главно командване създава обединено оперативно управление на Първа и Трета армия. Ръководството е поверено на генерал-лейтенант Радко Димитриев, а главният удар е възложен на Трета армия по направлението Лозенград – Бунархисар – Чорлу. Първа армия трябва да подпомогне настъплението от района на Люлебургаз.

Това решение има съществено значение за координацията на действията. Двете армии вече трябва да действат в рамките на общ замисъл срещу значителни османски сили, вместо да водят отделни операции без достатъчно единство в управлението.

Пет дни, които разклащат османската отбрана

Настъплението започва с тежки боеве. Българската пехота атакува под силния огън на противниковата артилерия, а османските части оказват упорита съпротива. Първоначалният замисъл за обхождане на противниковия фланг е променен и българските войски трябва да преодоляват отбраната и чрез фронтални удари.

Боевете не са нито кратки, нито безкръвни. Османското командване въвежда резерви, а отделни участъци от фронта преминават от едната към другата страна. Българските подразделения продължават натиска въпреки умората, загубите и трудностите при снабдяването.

Решаващо значение придобива настъплението на Трета армия, подкрепено от действията на Първа армия. Постепенно османската отбрана е пробита, а възможностите на противника да организира координиран контраудар намаляват.

На 19 октомври по използваното тогава в България старо летоброене, съответстващо на 1 ноември по нов стил, операцията навлиза в решителната си фаза. Османските войски започват отстъпление, а българското командване постига основната си непосредствена цел – да разбие противниковата отбранителна линия.

Според историческите обобщения османските части се оттеглят към Чаталджа, изоставяйки значително количество въоръжение и военно имущество. Българската армия печели едно от най-големите сражения в хода на войната. Победата обаче има цена: загубите и физическото изтощение на войниците са тежки и за двете страни.

Българският пехотинец – решаващият фактор

За героизма на българските войници говорят и чуждестранните кореспонденти, които следят войната. В публикацията, цитирана от български исторически материали, британският вестник „Таймс“ отдава особено признание на пехотинеца – издръжлив, търпелив и способен да продължи настъплението в решителния момент.

Това признание има значение не само като оценка на бойните качества. Българската армия е сравнително млада институция, а войната поставя на изпитание цялото общество – от мобилизацията и транспорта до медицинската помощ и снабдяването на фронта.

Победата при Люлебургаз и Бунархисар показва, че българските войски могат да провеждат мащабни настъпателни действия срещу сериозен противник. Но военната история не се състои само от щурмове, знамена и победни комюникета. След всяка пробита отбранителна линия идва по-трудният въпрос: какво следва от постигнатия успех?

Пропуснатият шанс: защо османската армия не е унищожена?

Тук се появява най-същественият проблем в развитието на операцията.

След разгрома на османските сили българската армия не преминава незабавно към достатъчно решително и организирано преследване. Отстъпващият противник получава време да се отдалечи от бойното поле, да възстанови управлението на частите си и да заеме нови позиции.

Това не означава, че победата при Люлебургаз-Бунархисар е фиктивна или че българските войски са претърпели поражение. Напротив, резултатът от сражението е български успех. Проблемът е, че тактическият и оперативният успех не е превърнат в окончателно унищожаване на основните османски сили.

Сред причините за забавянето са тежките загуби, изтощението след продължителните походи и сражения, затрудненото снабдяване и непълната информация за действителното състояние на противника. Въпреки това историографските оценки подчертават, че липсата на незабавно преследване е позволила на османската армия да избегне още по-тежък разгром.

С други думи, българите печелят голямото сражение, но не успяват да използват докрай момента, в който противникът е най-уязвим. А във войната пропуснатото време често се оказва по-скъпо от загубената територия.

Чаталджа: последната голяма преграда пред Цариград

След отстъплението османското командване организира отбраната по Чаталджанската укрепена линия, разположена западно от Цариград. Там теренът и предварително подготвените позиции дават на защитниците значително предимство.

Българските войски продължават настъплението и достигат района на Чаталджа през ноември 1912 г. Но армията вече е понесла тежки загуби, снабдяването изостава, а холерата допълнително отслабва личния състав.

На 17 ноември 1912 г. по нов стил българските войски атакуват османските позиции. Настъплението не постига поставените цели и армията е принудена да прекрати опита за пробив. Османската столица остава недостъпна.

Така Люлебургаз-Бунархисар се оказва едновременно голяма българска победа и прелюдия към ново, много по-трудно изпитание. Османската армия е отблъсната далеч назад, но не е окончателно сломена.

Как завършва цялата операция?

Люлебургаз-Бунархисарската операция завършва с българска победа. Османската отбрана е пробита, противникът отстъпва към Чаталджа, а българската армия завладява стратегическата инициатива в Източна Тракия.

Но операцията не довежда до капитулация на Османската империя, нито до превземане на Цариград. Следващият опит за решителен пробив при Чаталджа се проваля, а войната продължава.

В по-широкия ход на Първата балканска война българските войски постигат още значителни успехи, включително при обсадата и превземането на Одрин през март 1913 г. Междувременно обаче войната променя политическите отношения на Балканите, а последвалият конфликт между бившите съюзници през 1913 г. показва колко далеч може да стои военната победа от трайното политическо уреждане.

Люлебургаз-Бунархисар остава памет за храбростта и издръжливостта на българския войник. Но това е и урок по военно командване: да победиш противника на бойното поле е едно, а да превърнеш победата в окончателен стратегически резултат е съвсем друго.

Историята помни героизма на войниците. Тя обаче трябва да помни и решенията на командването, защото цената на всяка пропусната възможност се плаща не от щабните карти, а от хората на фронта.