САНКЦИИ ДО ДУПКА! Словакия си гледа интереса, България продължава да се прави на по-католическа от Ватикана…

Докато Роберт Фицо отваря вратата към Москва, нашите управници още стоят на европейския килим, слагат си ореол от принципност и чакат някой да им връчи медал за най-послушен отличник. Само дето сметката за отличното поведение я плаща българският народ.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има един стар народен лаф: „На гол гъз чифте пищови!“ Българската политика обаче успя да го модернизира и да го превърне в европейска стратегия: на празен джоб санкции, на празен хладилник морални декларации, а на опашката пред магазина геополитическа лекция от човек, който отдавна не е виждал цената на хляба отблизо.

Словакия направи ход към възстановяване на междуправителствения диалог с Русия. Обсъждат се енергетика, петрол, газ, ядрено гориво и икономическо сътрудничество. Братислава очевидно е решила, че националният интерес не е музейна експозиция, която се показва само по празници, а инструмент, който трябва да се използва всеки ден.

А България? България продължава да се държи така, сякаш Брюксел ще ѝ напише неизвинени за непослушание, ако посмее да попита колко струва политическата принципност и кой ще плати сметката.

Фицо смята сметката, нашите броят аплодисментите

Нека да сме наясно: възстановяването на диалога със страната агресор не означава автоматично, че всички проблеми ще изчезнат, газът ще потече като минерална вода от чешмата, а икономиката ще запее руска народна песен. Светът не е детска приказка, макар че някои наши политици упорито го представят като конкурс по добродетелност.

Но когато една държава е изправена пред икономически интереси, енергийни зависимости и сметки, които не се плащат с лозунги, нормалният въпрос е: Какво печелим, какво губим и има ли по-добър вариант за българските граждани?

Това е въпросът, който би трябвало да задава всяко правителство с претенции да управлява суверенна държава.

Вместо това у нас външната политика често прилича на ученик, който става прав, когато влезе директорът, но няма никаква представа какво пише на дъската. Важното е да не го хванат, че мисли самостоятелно.

Фицо отива, разговаря, преговаря и защитава позициите на страната си. Можем да харесваме или да не харесваме политиката му, но поне въпросът за националния интерес стои на масата.

При нас понякога изглежда, че самото произнасяне на думата „интерес“ в контекста на Русия предизвиква политическа алергия. Започва едно чесане на евроатлантическото самочувствие, едно размахване на морални табели и едно бързо разпределение на гражданите по графи: русофили, русофоби, правилни, неправилни, наши и чужди.

Само че от етикетите не се вари ракия, не се произвежда ток и не се плаща отоплението.

Геополитиката не е футболно първенство. България не е длъжна да вика за единия отбор, докато другият ѝ продава по-изгодна стока, а тя отказва да я обсъди от страх да не разочарова агитката.

Хлябът не се маже с евроатлантически декларации

Представете си следната картина: българинът влиза в магазина, поглежда цената на хляба и започва да си спомня с умиление за времето, когато можеше да купи и хляб, и нещо към него, без да прави предварителен анализ на семейния бюджет.

Киселото мляко скоро ще иска собствен финансов консултант, сиренето ще се продава с кредитна история, а кашкавалът ще се появява само при специални поводи, обикновено на снимка.

Разбира се, това е саркастична картина, а не прогноза за конкретни цени. Но посланието е съвсем сериозно: когато доходите изостават от разходите, хората не могат да се нахранят с политическа реторика.

И тук идва големият въпрос към управляващите: Кога най-после ще започнете да оценявате външната политика и през касовата бележка на българския гражданин?

Не всичко е заради санкциите. Цените се влияят от множество фактори: производствени разходи, енергия, транспорт, конкуренция, данъци, заплати, валутни условия и понякога съвсем прозаичната алчност на участници на пазара. Да се твърди, че санкциите са единствената причина за всяко поскъпване, би било същото като да обвиним дъжда за течащия покрив, който никой не е ремонтирал от двадесет години.

Но да се преструваме, че санкциите нямат икономическа цена, също е интелектуално упражнение с качествата на празна тенекия.

Ограниченията върху търговията с Русия, ответните мерки, пренареждането на енергийните доставки и необходимостта от нови маршрути и доставчици имат последици. Точният им размер трябва да се измерва, а не да се определя според политическата симпатия на говорещия.

Ако една мярка носи стратегическа полза, но има икономическа цена, правителството е длъжно да обясни и двете. Ако цената стане прекомерна, то е длъжно да търси законни и реалистични начини за ограничаването ѝ.

Това се нарича управление. Другото е да облечеш безсилието в костюм, да му сложиш вратовръзка и да го изпратиш на европейска среща.

Санкции с фанфари, сметки с калкулатор

Европейският съюз наложи санкции на Русия след пълномащабното нахлуване в Украйна. Целта е да се ограничи способността на Москва да финансира войната и да се увеличи цената на агресията. Това е политическата и стратегическата логика на мерките.

Но всяка стратегия трябва да се оценява и по резултатите си.

Какъв е ефектът върху руските приходи? Какви са разходите за европейската индустрия? Как се отразяват мерките на енергийната сигурност? Кои държави понасят по-голяма тежест? Какви са възможностите за заобикаляне на ограниченията? И какво правим, когато първоначалният план се сблъска с реалността?

Това са въпроси за сериозни хора, а не за политически хористи, които пеят една и съща песен, докато оркестърът потъва.

Санкциите не са самоцел. Те са инструмент. И както всеки инструмент могат да бъдат ефективни, неефективни или да произведат странични щети, ако се използват без достатъчно мисъл.

Ако утре се установи, че определена мярка причинява сериозни вреди на европейски производители, без да постига очаквания ефект, разумното поведение е тя да бъде преразгледана. Не защото Москва е права, а защото Брюксел не е свещена крава, пред която всички трябва да падат на колене.

Европейската солидарност не означава национално самоубийство. Тя означава споделена отговорност, общи цели и справедливо разпределение на тежестите.

Иначе се получава великолепната европейска постановка: едни държави намират начин да защитят своите предприятия и доставки, други договарят изключения, трети търсят алтернативни маршрути, а четвърти се състезават кой ще произнесе най-тържествената декларация за единство.

После всички се чудят защо гражданите губят доверие.

Русия не е приятелски клуб. Но и дипломацията не е бракоразводно дело

Нека разбием още един политически мит: разговорите с дадена държава не означават автоматично одобрение на нейните действия.

Дипломацията не е приятелство. Тя е начин противници, конкуренти и партньори да уреждат отношенията си, да ограничават рисковете и да търсят решения там, където интересите им се пресичат.

САЩ разговарят с Русия. Европейски държави поддържат различни канали за комуникация с Москва. Правителствата преговарят дори когато отношенията са крайно влошени. Защото дипломацията не е награда за добро поведение, а необходимост в свят, в който държавите не могат да се изнесат една от друга на другия край на планетата.

Това не означава, че България трябва безусловно да възстанови всяка предишна връзка с Русия. Не означава и че трябва да пренебрегне войната в Украйна, рисковете за сигурността или общите си ангажименти в ЕС и НАТО.

Означава нещо много по-просто: да престане да заменя анализа с рефлекси.

Държавите нямат вечни приятели. Имат трайни интереси, променящи се партньорства и национални приоритети.

Често тази мисъл се приписва на Палмерстън, макар популярните ѝ версии да са преразказвани многократно. Смисълът остава: международните отношения не са любовен роман, в който героите се кълнат във вярност до гроб.

Ние обаче понякога се държим като изоставен годеник, който не само отказва да разговаря с бившата си половинка, но и плаща сметката за ресторанта, в който тя вечеря с някой друг.

Когато съседът мисли, а ние чакаме указания

Словакия търси възможност да защити енергийните си интереси. Унгария при управлението на Виктор Орбан също поддържаше тесни икономически връзки с Москва. Други европейски държави променят енергийния си модел, диверсифицират доставките или преговарят за условия, които смятат за изгодни.

Всяка от тези политики може да бъде критикувана. Всяка може да носи ползи и рискове. Но поне показва, че националните правителства имат собствен дневен ред.

България също трябва да има такъв.

Не дневен ред, написан от Кремъл. Не дневен ред, преписан от Брюксел. И не дневен ред, съставен от партийни централи, които измерват външната политика според това какво ще кажат на следващата пресконференция.

Български дневен ред.

Той трябва да включва сигурни доставки на енергия, конкурентни цени, защита на промишлеността, достъпни храни, работещо земеделие, предвидими правила за бизнеса и защита на националната сигурност.

Ако руските доставки са по-изгодни при определени условия, това трябва да се анализира. Ако други доставчици предлагат по-надеждни и по-добри дългосрочни условия, трябва да се изберат те. Ако зависимостта от един доставчик създава стратегически риск, той трябва да бъде намален.

Не с лозунги, а с числа, договори, инфраструктура и резервни варианти.

Защото евтиният газ, който утре може да бъде спрян по политическа причина, не е непременно евтин. Но и скъпият газ, купен единствено за да демонстрираме правилна геополитическа поза, не става автоматично изгоден само защото фактурата му е придружена от европейско знаме.

Националният интерес изисква да се смятат и двете.

Най-страшната дума за нашите политици е „защо“

Защо България не представя публично ясен анализ на икономическите последици от санкциите?

Защо не виждаме достатъчно прозрачни сравнения между различните енергийни варианти, включително транспорт, инфраструктура, дългосрочни договори и рискове от прекъсване?

Защо не се води постоянен разговор с бизнеса за реалните последици от ограниченията?

Защо не се обяснява на гражданите кое поскъпване е свързано с енергията, кое с производствените разходи, кое с пазарната концентрация и кое с липсата на ефективен контрол?

И най-вече: защо българската външна политика толкова често изглежда като реакция на чужди решения, вместо като последователна защита на собствени приоритети?

Това не са проруски въпроси. Не са и антиевропейски.

Това са въпроси, които би трябвало да задава всеки данъкоплатец, независимо дали вкъщи слуша руска музика, американски рок или единствено новините за цените.

Ако един политик се страхува от въпросите, проблемът не е в журналиста. Ако една политика не издържа на проверка, проблемът не е в този, който иска сметката.

Проблемът е в самата политика.

Русофоби, русофили и една празна потребителска кошница

В България сме превърнали Русия в универсален политически тест. Кажеш нещо критично за Москва, получаваш етикет. Кажеш нещо критично за Брюксел, получаваш друг етикет. Поискаш икономическа сметка, започват да те подозират, че тайно работиш за нечие посолство.

Човек вече не може да попита колко струва токът, без някой да му направи геополитически профил.

Само че в магазина касиерът не пита дали си русофил, преди да ти каже крайната сума. Банката не намалява лихвата, защото си убеден евроатлантик. Топлофикацията не приема декларация за демократични ценности вместо плащане.

Пазарът е безсърдечен механизъм. Той не се впечатлява от патоса на политическите речи.

Затова е време да спрем да делим обществото на лагери и да започнем да делим проблемите на решими и нерешени.

Можем едновременно да осъждаме руската агресия срещу Украйна, да подкрепяме европейската сигурност, да сме част от ЕС и НАТО и да настояваме за прагматична политика, която не превръща българския гражданин в заложник на чужди геополитически сметки.

Това не е противоречие. Това е зрялост.

Противоречието е да твърдиш, че защитаваш народа, докато отказваш да провериш дали избраният инструмент не му причинява ненужни щети.

„По-добре късно, отколкото никога“ не е стратегия

Има и още една българска слабост: да гледаме какво правят другите, да се колебаем до последно, а после да се втурнем след тях, когато възможностите вече са се стопили.

Първо чакаме да видим кой ще спечели. После чакаме да видим какво ще каже Европа. След това чакаме позицията на Вашингтон. Накрая събираме комисия, която да обсъди необходимостта от създаване на работна група за проучване на възможностите за евентуално предприемане на действия.

Когато работната група приключи, светът вече е сменил темата.

Това е административната версия на човек, който стои пред горящата си къща и пита съседите дали е политически коректно да използва вода.

Не е нужно България да копира Фицо. Не е нужно да копира Орбан, нито който и да било друг. Достатъчно е да се научи да прави нещо, което би трябвало да е основна функция на държавността: да защитава интересите си, без да се превръща в нечий придатък.

Ако Словакия смята, че разговорите с Москва ще ѝ донесат икономически ползи, нека носи отговорност за тази преценка. Ако България избере друг път, нека докаже, че той е по-добър за българските граждани.

Но да не се крие зад кухи формулировки, че „така трябва“, защото някой някъде така е решил.

Това не е външна политика. Това е послушание с дипломатически паспорт.

Време е държавата да порасне

България няма нужда от безусловно сближаване с Русия. Няма нужда и от безусловна враждебност към Русия. Има нужда от трезва, последователна и компетентна политика, която поставя националната сигурност, икономическата устойчивост и благосъстоянието на гражданите в центъра на решенията.

Санкциите трябва да бъдат оценявани според целите и резултатите им. Енергийните договори трябва да се сравняват по цена, надеждност и стратегически риск. Европейската солидарност трябва да върви с отговорност към собственото население. А управляващите трябва да обясняват решенията си, вместо да очакват аплодисменти за самия факт, че са ги взели.

Има една стара мъдрост: „Умният се учи от чуждите грешки, глупавият дори от собствените не се научава.“

Нека този път поне погледнем какво правят другите държави, без да им се кланяме и без да им завиждаме. Да проверим кое работи, кое не работи и какво може да бъде приложено в български условия.

Защото националният интерес не е нито руски, нито американски, нито брюкселски. Той е български, когато е насочен към сигурността, достойнството и благосъстоянието на България.

А ако някой управляващ смята, че въпросът за цената на хляба е по-маловажен от възможността да се снима до поредния европейски лидер, нека опита да обясни това на човек, който трябва да изкара месеца с минимална заплата.

Там няма протокол. Няма преводачи. Няма аплодисменти.

Има сметки.

Има празен хладилник.

Има хора, които не искат да знаят кой политик е най-правилен според Брюксел, Москва или Вашингтон. Искат да знаят защо работят все повече, а живеят все по-трудно.

На България не ѝ трябват повече политици, които се състезават кой ще бъде най-верният чужд съюзник. Трябват ѝ политици, които умеят да бъдат верни на собствената си държава.

И ако това изисква разговори с Русия, да се разговаря. Ако изисква твърда позиция спрямо Москва, да се заеме. Ако изисква критика към Брюксел, да се отправи. Ако изисква неудобни решения, да се вземат.

Но нека поне веднъж спрем да бъркаме националното достойнство с демонстративното послушание.

Защото народът не може вечно да плаща за чужди амбиции, чужди грешки и наши комплекси.

На гол гъз бъз, казва народът. А когато към бъза добавиш санкции, инфлация и управленска безпомощност, получаваш не стратегия, а люта чорба, която някой друг е поръчал, но българинът плаща.

И накрая, един въпрос към властта: докога ще се държим така, сякаш националният интерес е нещо срамно, а икономическият прагматизъм е политическо престъпление?

България не е длъжна да бъде ничий троянски кон.

Но не е длъжна да бъде и ничие послушно магаре.

Време е да започнем да мислим като държава, преди да се наложи отново да оцеляваме като народ.