От мутренския юмрук до „семейния иконостас“: Как българският преход ражда светци, красавици и образцови наследници
В България биографията е като стара мутренска лимузина. Може да е минала през престрелки, побоища и съмнителни сделки, но след достатъчно полиране от светските медии започва да изглежда като каляска на благородническа фамилия. А ако към нея добавим красива съпруга, талантливи деца и няколко лъскави фотографии, получаваме направо национална приказка. Само че приказката мирише на бензин, скъпи парфюми и неизпрани спомени.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Когато мутренският преход облече смокинг, миналото не става по-чисто
Има една особена българска традиция, която заслужава да бъде вписана в списъка на нематериалното културно наследство. Това е изкуството да превръщаме противоречивите фигури от прехода в почтени патриарси, успешни предприемачи, грижовни бащи и почти библейски персонажи.
Някога ги познавахме по анцузите, дебелите вратове, охраната и демонстративното самочувствие. После анцузите станаха костюми, охранителите се превърнаха в сътрудници, силовите групировки отстъпиха място на бизнес структури, а хората с бурни биографии откриха благотворителността, политиката и семейните ценности.
Накрая се появиха светските хроникьори, тези неуморни пера на обществената амнезия, които могат да превърнат и биографията на бухалка в история за предприемачески дух.
В тази българска панорама особено любопитно стои фигурата на Слави Бинев.
Бивш състезател по таекуондо, бизнесмен, политик, евродепутат и човек, чието име от десетилетия присъства в разказите за бурните години на прехода. Името му е свързвано в медийни публикации с конфликти между силови среди, включително с хора от кръговете около борческите групировки.
Но в новата светска митология тези обстоятелства изглеждат досадни като петно от лютеница върху бяла покривка.
Защо да говорим за мутренските войни, когато можем да говорим за семейно щастие?
Защо да припомняме конфликтите от деветдесетте, когато можем да възхваляваме красотата на съпругата?
И защо изобщо да се занимаваме с история, когато имаме достатъчно снимки за една захаросана семейна сага?
Мария Бинева: От модния подиум до семейния иконостас
Ето я и Мария Бинева.
Бивш модел, съпруга на Слави Бинев, жена с бизнес интереси и участие в спортни структури. Според представянето ѝ в светски публикации тя е свързана и с инвестиционни проекти в София и Пловдив.
Няма нищо укоримо една жена да бъде красива, да е работила като модел, да развива бизнес или да участва в управлението на спортни организации.
Абсурдът започва другаде.
Започва там, където журналистиката престава да задава въпроси и започва да размахва кадилницата.
Където обикновените биографични подробности се подреждат като скъпоценни камъни върху короната на измислена аристокрация.
Била модел! Какво невероятно постижение!
Има красиви деца! Национално събитие!
Участва в бизнес! Предприемаческо чудо!
Свързана е със спорта! Направо възрожденски будител!
Остава някой светски редактор да открие, че жената пие вода, обича семейството си и понякога гледа през прозореца, за да я номинира за орден „Стара планина“.
И тук въпросът не е към Мария Бинева. Тя има право на своя личен живот, професионални интереси и публично представяне.
Въпросът е към онези медийни производители на захарен памук, които превръщат семейните биографии в заместител на обществената памет.
Защото красивата семейна фотография не е документ за произхода на капитала.
А бившият моден подиум не е пералня за исторически биографии.
От каратистите до борците: Когато България беше република на юмрука
За да разберем подобни истории, трябва да си припомним една България, която днешните лъскави списания предпочитат да държат заключена в мазето.
България на деветдесетте.
Държава, в която законът често изглеждаше като безработен статист, а истинските режисьори на икономическия живот носеха кожени якета, пистолети и часовници, струващи повече от апартамент.
Тогава общественият елит не се определяше непременно от образование, талант или предприемаческа находчивост.
Понякога се определяше от това колко здраво можеш да удариш, колко хора можеш да събереш пред заведение и колко убедително можеш да обясниш на конкурент, че бизнесът му вече не е негов.
Борци, каратисти, застрахователи, охранители и всякакви новоизлюпени капиталисти водеха своите войни за територии и влияние.
Слави Бинев е част от публичната история на тази епоха. Конфликтите му със силови фигури са били обект на медийно внимание, а нападенията срещу него са част от разказите за онези години. Конкретните твърдения за отвличания, участници и обстоятелства обаче изискват отделна документална проверка.
И тук се появява голямата българска алхимия. В нормалната историческа памет участието в подобна епоха би предизвиквало сериозни въпроси. В нашата действителност то нерядко се превръща в героична легенда за оцеляване, мъжество и бизнес нюх.
Все едно да представиш гладиаторските боеве като семинар по управление на човешките ресурси. А Колизеума като първия успешен център за предприемачество.
Децата на прехода: Родени под щастлива звезда и медиен прожектор
Следващата глава от светската литургия обикновено е посветена на наследниците.
В случая това са Калоян, Елена и Виктория Биневи.
Елена Бинева има действителна спортна биография в художествената гимнастика, включително участие в националния ансамбъл. Това е постижение, което заслужава оценка само по себе си.
Но защо светските издания толкова често изпитват неудържимото желание да превръщат децата на известните семейства в наследствени съкровища на нацията?
Защо обикновеното представяне на едно семейство трябва да прилича на каталог за селекция на породисти коне?
Красиви, талантливи, интелигентни, възпитани, амбициозни, перспективни. Човек остава с впечатлението, че в тези фамилии генетиката работи като швейцарски часовник, докато при останалото население природата е раздавала качествата на промоция.
Децата на обикновения българин трябва да доказват способностите си с години. Децата на публично известните фамилии често получават медийна корона още с представянето си.
Разбира се, децата не носят вина за биографиите на родителите си. Нито заслужават подигравки заради фамилното си име.
Но журналистиката също не е длъжна да превръща родословното дърво в национален герб.
Постижението трябва да бъде оценявано като постижение, а не като поредната украса на семейния престиж.
Когато падне някой от старите босове, започва голямото кадене
Има и още един феномен, който периодично изплува след убийството на знакова фигура от криминалния преход. Изведнъж започва масово производство на посмъртни добродетели. Вчерашният страховит бос се оказва чувствителен човек. Човекът с противоречива биография внезапно става любящ съпруг.
Силовият авторитет се превръща в благодетел.
А миналото му се редактира така старателно, че след още няколко публикации може да се окаже, че е прекарал деветдесетте години в засаждане на рози и спасяване на бездомни котенца.
Някой споменава децата. Друг разказва за съпругата. Трети си спомня колко щедър бил покойният. Четвърти обяснява как винаги поздравявал съседите. И ето ти чудо!
От човека, чието име някога е предизвиквало страх, остава портрет на почти светец, само дето ореолът му е малко по-тежък и прилича на златен ланец.
Това не означава, че всеки убит бизнесмен е виновен за престъпление, нито че семейството му трябва да бъде поставяно на обществен позор. Означава нещо много по-просто: смъртта не е съдебно оправдание, а семейната любов не е историческа индулгенция.
И едно необходимо уточнение: Слави Бинев не бива да бъде представян като разстрелян или покоен. Тук става дума за по-широкия медиен механизъм, който се задейства около знаковите фигури на прехода, независимо дали поводът е смърт, скандал, политическа кариера или поредният светски портрет.
Българската пералня за биографии работи без почивен ден
Най-голямата трагикомедия не е в това, че някогашните силови фигури са станали бизнесмени. Историята познава всякакви социални трансформации.
Проблемът е, че обществото ни така и не получи достатъчно ясен, последователен и честен разказ за произхода на голяма част от икономическата власт през прехода.
Кой как забогатя? Как се разпределяха активите? Кой печелеше от приватизацията? Какви бяха отношенията между политическа власт, силови структури и бизнес? Къде свършваше свободният пазар и започваше принудата? Това са въпросите, които заслужават журналистическо разследване.
Вместо тях често получаваме описание на рокли, семейни ваканции, луксозни имоти и щастливи наследници.
Сякаш държавата е преживяла не криминален и икономически катаклизъм, а продължителен конкурс „Мистър Предприемач“. Сякаш всички са започнали от гараж с две отвертки, мечта и малък заем от баба. А после, с много труд, дисциплина и правилно подбрани приятели, са се оказали собственици на бизнес империи.
Каква прекрасна приказка!
Само дето в някои от тези приказки Пепеляшка не губеше пантофката си на бала, а конкурентите губеха бизнеса си.
За мъртвите или добро, или цялата истина. За живите също.
Обичаме да повтаряме латинската сентенция De mortuis nil nisi bonum, обикновено разбирана като призив за добро говорене за починалите. Само че общественият интерес не е погребална агенция. Историята не е некролог. А журналистиката не е длъжна да носи венци пред всяка лъскава биография.
Можем да признаем, че един човек е обичал семейството си, без да премълчаваме спорните страници от публичния му живот. Можем да уважаваме съпругата му, без да превръщаме красотата ѝ в аргумент за моралното величие на фамилията.
Можем да оценим успехите на децата, без да използваме тези успехи като лак върху биографията на родителите.
И най-вече можем да престанем да бъркаме богатството с добродетел.
Защото парите могат да купят реклама, имидж, влияние, лъскава фотосесия и цяла армия от възторжени медийни разказвачи. Но не могат да променят историческите факти. Могат само да платят на някого да не ги споменава.
Светците на прехода нямат ореоли, но имат пиари
Българският преход роди странна аристокрация. Без благороднически титли, но с претенции за обществено величие. Без вековни родословия, но с внимателно редактирани биографии. Без рицарски доспехи, но с достатъчно бронирани автомобили. А около нея израсна цяла индустрия от медийни придворни, готови да превърнат всеки спорен герой в достоен семеен патриарх.
Мария Бинева има право да бъде представяна като модел, бизнесдама, майка и съпруга. Децата ѝ имат право на собствените си постижения и собствен живот. Слави Бинев има право да бъде оценяван според проверимите факти от неговата биография.
Но обществото има право на нещо далеч по-важно. Да не му продават семейна идилия вместо историческа истина. Защото България не страда от недостиг на красиви жени, талантливи деца и богати фамилии. Страда от недостиг на памет.
И от прекалено много журналисти, които, щом видят пари, власт и известна фамилия, захвърлят въпросителния знак и хващат кадилницата. А после се чудим защо младите хора не знаят какво представляваше преходът.
Как да знаят?
Ние превърнахме мутренските години в светска хроника, историческите въпроси в неудобство, а обществената амнезия в доходоносен медиен бизнес. И ако някой ден решим да открием музей на българския преход, предлагам на входа да поставим огромна пералня. От едната страна да влизат анцузи, бухалки и мътни биографии. От другата да излизат смокинги, семейни портрети и почетни грамоти.
А над входа да пише: „Република България. Тук не перем миналото. Само го ароматизираме.“
АВТОР: ЯНЧО НИКОЛОВ
