ПАРЛАМЕНТ НА ПАУЗА: КВОРУМ НЯМА, СЪВЕСТТА Е В НЕИЗВЕСТНОСТ, А ДЪРЖАВАТА ЧАКА НА ВРАТАТА!
За пореден път депутатите не събраха кворум за важните теми. Явно спасяването на света е с предимство пред спасяването на собствената държава.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Има една особена българска политическа традиция, която вече спокойно може да бъде вписана в списъка на нематериалното културно наследство. Не става дума за нестинарството, кукерите или мартениците. Става дума за парламентарното изчезване в момент, когато държавата има нужда от отговори.
Народното събрание отново не събра кворум за извънредното си заседание. А в дневния ред не фигурираха нито дегустация на депутатски кюфтета, нито състезание по парламентарен белот. Ставаше дума за палеж на комуникационна инфраструктура, действията на службите, напускането на страната от обвиняеми, помилвания на лица с криминално минало и тревожни данни за натиск и заплахи срещу лекари и техни близки.
Все дреболии, нали? Някакви антени, някакви обвиняеми, някакви помилвания, някакви лекари. Нищо, което да не може да почака, докато народните избраници приключат с далеч по-важните си занимания.
Кворумът е като съвестта: всички твърдят, че го имат, но никой не го намира
Парламентът трябваше да започне работа в 9:00 часа. Само че часовникът си върви, държавата си има проблеми, а народните представители очевидно имат други планове.
Тук вече не говорим за случайно отсъствие или за техническа грешка. Когато извънредни заседания по важни обществени въпроси се провалят последователно, възниква съвсем закономерният въпрос: за какво точно получават заплати тези хора, ако не могат да се съберат дори когато трябва да дадат обяснения за сигурността на държавата?
Първото извънредно заседание по случая с помилванията на Огнян Атанасов е било насрочено за 13 октомври. Второто – за 21 октомври. И двете са пропаднали заради липса на кворум. Сега историята се повтаря.
Това вече не прилича на парламентарна случайност. Прилича на сериал с нисък бюджет и бездарен сценарий, в който всеки следващ епизод е копие на предишния. Единствената разлика е, че сметката за продукцията я плащат данъкоплатците.
И докато гражданите трябва да спазват работно време, срокове, договори и задължения, за част от политическия елит присъствието на работното място явно е въпрос на лично вдъхновение.
Народът е длъжен да бъде изряден. Народният представител може да бъде невидим.
Това е демокрация по български: суверенът плаща билета, но артистите понякога изобщо не излизат на сцената.
Антените горят, въпросите остават, а институциите играят на криеница
Първата точка от дневния ред засяга умишления палеж на антени за комуникация със сателитната система „Старлинк“ край село Плана.
Предвидено е изслушване на министър-председателя Румен Радев, вътрешния министър Иван Демерджиев и председателя на ДАНС Пламен Тончев. Трябва да бъдат обсъдени действията на компетентните органи, издирването на обвиняемите, обстоятелствата около напускането им на страната и координацията между службите.
Само че за да бъдат зададени тези въпроси, първо трябва да има парламент, който да ги зададе.
И тук започва абсурдът.
Комуникационната инфраструктура може да бъде обект на посегателство. Обвиняеми може да напуснат страната. Службите може да бъдат питани за действията си. Но народните представители не могат да се съберат на едно място, за да упражнят контрола, за който им плащаме.
Държавата прилича на къща, в която алармата пищи, прозорецът е счупен, а стопаните са излезли да обсъждат цвета на оградата.
После вероятно ще се появи някой официален говорител, който ще обясни, че институциите работят отлично. Разбира се. В България институциите често работят отлично на хартия. На практика хартията обикновено е единственото нещо, което е на мястото си.
А когато става дума за национална сигурност, липсата на парламентарен контрол не е просто организационен дефект. Тя е опасен сигнал за безотговорност.
Помилванията: загадка с президентски печат и твърде много неудобни въпроси
Втората точка е още по-неприятна за политическото спокойствие. Тя засяга помилванията на Огнян Атанасов, свързван с наркотрафик, и на Динко Стефанов Господинов, известен като „Динко Лудия“.
Въпросите са съвсем конкретни: как са изготвяни и проверявани медицинските заключения, каква информация е събирана за поведението на двамата, как е осъществяван обменът на данни с президентската институция и как са проверявани обстоятелствата около случаите.
В дневния ред присъстват и данни за натиск и заплахи срещу лекари и техни близки.
Това не са въпроси, които могат да бъдат заметени под килима с обичайното политическо движение на метлата. Ако има основателни съмнения, те трябва да бъдат проверени. Ако няма нарушения, фактите трябва да го покажат. Ако има злоупотреби, отговорността трябва да бъде потърсена.
Но за всичко това са нужни прозрачност, документи, изслушвания и институции, които да си вършат работата.
Нужен е и парламент.
А парламентът пак го няма.
Получава се чудна институционална пантомима: обществото задава въпроси, службите трябва да отговарят, политиците трябва да контролират, а кворумът се е превърнал в митично същество, което всички твърдят, че някога са виждали.
Не бива да се правят предварителни присъди за конкретни лица или да се обявяват недоказани обвинения за истина. Но също толкова недопустимо е въпросите да бъдат оставяни без отговор само защото някой не е благоволил да влезе в пленарната зала.
Когато институциите не могат да дадат обяснение, мълчанието не доказва вина. То обаче отлично доказва провал в публичната отчетност.
Украйна, американските самолети и вносната работна ръка: светът чака България да го спаси
Междувременно нашите политически стратези вероятно са затънали до уши в глобални задачи.
Трябва да се мисли за Украйна, за международните конфликти, за геополитическото равновесие и за съдбата на свободния свят. Някой трябва да разсъждава за американските самолети, за тяхната безопасност и за всички онези стратегически подробности, които изглеждат величествено на пресконференция и още по-величествено в предизборна реч.
А България? България може да почака.
Трябва да се обсъди и от коя държава да бъде внесена работна ръка, защото родната икономика очевидно е решила, че най-добрият начин да се справи с проблемите си е да търси хора отвън, вместо да отговори защо собствените ѝ граждани не виждат достатъчно перспективи у дома.
И тук идва голямата ирония: говорим за привличане на работници при очаквания за възнаграждения от порядъка на 300 евро, без да е ясно за кои конкретни позиции, условия и период става дума. Ако подобни суми се обсъждат като реалистична перспектива за труд, въпросът е не само откъде ще внесем работници, а и как изобщо очакваме някой да живее с подобни пари.
Човекът не е резервна част за икономиката. Не е евтин винт, който се поръчва от чужбина, защото местният е посмял да поиска достойно заплащане.
Но да се върнем към нашите геополитически титани.
Може би в момента те чертаят бъдещето на Европа. Може би спасяват демокрацията. Може би предотвратяват световна война, докато едновременно пресмятат как да внесат работници на цена, от която дори калкулаторът би се засрамил.
Всичко това е възможно. Само че има един малък проблем: голямата геополитика не освобождава никого от задължението да си върши работата у дома.
Не можеш да претендираш, че си държавник от световен мащаб, когато не можеш да осигуриш присъствието на достатъчно народни представители за обсъждане на националната сигурност и съмнителни помилвания.
Не можеш да говориш за стратегическа стабилност, докато институционалната ти къща се клати от липса на елементарна политическа отговорност.
И не можеш да обясняваш на хората колко е важно да се правят жертви в името на държавата, когато самият ти не можеш да направиш най-дребната жертва: да се появиш на работа.
Народното събрание като гара без влакове
Представете си железопътна гара, на която таблото свети, часовникът работи, началникът е назначен, а пътниците чакат влака. Само че машинистът го няма, диспечерът е излязъл по лични дела, а ръководството обяснява, че транспортната система функционира в съответствие с всички приложими процедури.
Точно така изглежда парламентът, когато няма кворум.
Всички формално са на служба. Всички имат длъжности. Всички говорят за отговорност. Но когато трябва да се придвижи нещо конкретно, системата застава на червен сигнал.
И после се чудим защо доверието в политиците се топи като сняг върху нагорещен капак.
Доверието не се губи само от корупционни скандали, лоши решения или безкрайни коалиционни пазарлъци. То се губи и от демонстративното отсъствие. От усещането, че гражданите са нужни на политиците пред урните, а след изборите се превръщат в досаден административен детайл.
Най-голямата обида не е, че депутатите не са събрали кворум. Най-голямата обида е, че това започва да изглежда нормално.
Когато провалът се повтаря достатъчно често, той престава да бъде извънредно събитие и се превръща в институционален навик.
Кой носи отговорност за отсъстващата държава?
Нека бъдем точни: липсата на кворум сама по себе си не доказва защо отделните депутати отсъстват, нито означава автоматично, че всеки от тях съзнателно саботира заседанието. За това са нужни проверими данни за присъствието, причините и политическите решения.
Но тя доказва нещо съвсем достатъчно: парламентът не е изпълнил планираната си работа.
А когато става дума за повтарящи се провали по теми от обществен интерес, гражданите имат право да знаят кои депутати са присъствали, кои са отсъствали, какви обяснения са дали и кой носи политическата отговорност за поредното пропадане.
Това не е каприз. Това е минималният стандарт за отчетност в една представителна демокрация.
Депутатите не са собственици на парламента. Те са негови временни обитатели, назначени от избирателите да представляват обществото, да приемат закони и да контролират изпълнителната власт.
Народното събрание не е клуб по интереси, в който присъстваш само когато темата ти харесва. Не е чакалня за следващата политическа кариера. Не е и декор, пред който да се правят снимки за социалните мрежи.
То е институция, която трябва да работи дори когато въпросите са неудобни, отговорите са неприятни, а политическата цена е висока.
Особено тогава.
Кворум за заплатите има ли?
В България сякаш съществуват две паралелни държави.
В едната обикновеният човек трябва да бъде точен, продуктивен, дисциплиниран и благодарен, че изобщо има работа. Ако не се появи, има последствия. Ако не си изпълни задълженията, получава забележка, санкция или направо губи препитанието си.
В другата държава политическият елит може да провали поредно заседание по важни теми, а обществото да получи в замяна обичайното нищо: никакви отговори, никаква яснота, никакъв видим резултат.
Там отговорността е колективна, а отсъствието сякаш е индивидуално право.
Там всеки е загрижен за националния интерес, но националният интерес понякога се оказва единственият, който не е поканен на заседанието.
И докато депутатите вероятно имат важни държавнически занимания, антените край село Плана, въпросите за помилванията и съмненията около действията на институциите остават на изчакване.
Може би трябва да се създаде нова парламентарна комисия. Например комисия по издирване на кворума. Да бъдат изслушани председателят на парламента, ръководителите на парламентарните групи и всички компетентни органи. Да се съберат експерти. Да се изготви доклад. Да се поръча анализ защо народните представители не могат да бъдат открити на работното си място.
Само че има риск и тази комисия да не събере кворум.
Защото в държавата на политическите чудеса всичко е възможно, освен най-простото: избраните да си вършат работата.
Украйна може да почака ли? Американските самолети могат ли да излетят без поредната стратегическа мъдрост? Светът ще оцелее ли, ако български депутат отдели няколко часа, за да отговори на въпроси за сигурността и работата на институциите?
Вероятно ще оцелее.
Но българската парламентарна отговорност очевидно е в критично състояние.
А кворумът? Той отново е в неизвестност.
Депутатите отсъстват, проблемите присъстват, а сметката пак е за народа.
Това вече не е просто липса на кворум. Това е липса на уважение към хората, които плащат за целия този политически театър.
И ако някой още се чуди защо гражданите гледат на парламента с недоверие, нека не търси отговора в сложни социологически анализи.
Понякога достатъчно е да погледне празната пленарна зала.
