ОПЕРАЦИЯ „МИШМАШ“: НАШИТЕ РАЗКРИЛИ ПАЛЕЖА, ГЕРМАНЦИТЕ ЗНАЕЛИ КОИ СА ПОДПАЛВАЧИТЕ И ГИ АРЕСТУВАЛИ: А РАДЕВ ВЕЧЕ РАЗДАВА МЕДАЛИ!
Когато едни служби установяват извършителите, други вече знаят имената им, а политическата власт се готви да бере лаврите. Добре дошли в българската версия на криминалния театър, където всички са герои, логиката е статист, а самохвалството играе главната роля.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Браво на МВР! Браво на службите! Браво на европейското сътрудничество! И специални аплодисменти за политическия талант да превърнеш един полицейски случай в национален спектакъл с фанфари, благодарствени речи и предчувствие за предстоящи юбилейни плакети.
Премиерът Румен Радев излязъл пред журналистите и поздравил службите, защото в рамките на часове успели да разкрият извършителите на палежа на антени за сателитната система „Старлинк“ край село Плана.
Чудесно! Само че в същото време вътрешният министър Иван Демерджиев разказва една подробност, която превръща победния марш в комична увертюра към оперета.
Според неговите думи самоличността на извършителите и автомобилът им били установени още на следващия ден. Германските колеги пък знаели кои са хората още от 10 октомври. Заповедта за европейски арест била издадена на 19 октомври, след което заподозрените били задържани.
И тук възниква един дребен, досаден, направо неприличен въпрос: Кой точно какво е разкрил и за какво точно трябва да ръкопляскаме?
Защото, ако вярваме на изложеното от самия министър, българските служби установяват самоличността, проследяват превозното средство и подават информация към партньорските държави. Германските служби разполагат с данните за лицата, а арестът се извършва след необходимата процедура.
Това не е непременно противоречие. Това е международно полицейско сътрудничество, при което различни институции изпълняват различни задачи. Но политическата интерпретация на събитията очевидно предпочита друг жанр: героичен епос с български главен герой и европейски статисти.
Само че статистите в случая май са свършили доста важна работа.
ГЕРМАНЦИТЕ ЗНАЕЛИ ОЩЕ ОТ 10-И. НИЕ КОГА РАЗБРАХМЕ, ЧЕ СМЕ ГЕРОИ?
Най-забавната част от цялата история е начинът, по който информацията се поднася на обществото.
Премиерът поздравява службите за бързото разкриване. Министърът обяснява, че самоличността е установена още на следващия ден. След това научаваме, че германските колеги знаели самоличността на заподозрените още от 10 октомври, а европейската заповед за арест е издадена на 19 октомври.
И всичко това е представено така, сякаш сме наблюдавали безупречно изпълнена операция, в която всеки детайл е бил предвиден, всяко действие е било прецизно, а българската държава е демонстрирала оперативно съвършенство.
Само че между установяването на самоличността, събирането на доказателства, координацията между държавите и задържането има съществена разлика. Едното не е автоматично доказателство за другото.
Да установиш кой е заподозреният е важна работа. Да събереш годни доказателства е друга работа. Да осигуриш задържането му в друга държава е трета. А да излезеш пред камерите и да обявиш, че всичко е блестящо, е вече политическа дисциплина, в която България има сериозен стаж.
Тук няма нужда да отричаме работата на българските служби, за да зададем неудобния въпрос. Напротив. Ако те действително са установили извършителите за толкова кратко време, нека обществото научи какъв е бил техният конкретен принос, без оперативните тайни да се превръщат в публична собственост.
Защото между професионалната работа и политическото самохвалство има разлика. Първата се доказва с резултати. Второто се доказва най-вече с броя на пресконференциите.
ЕВРОПЕЙСКАТА ЗАПОВЕД ЗА АРЕСТ: КОГАТО БЮРОКРАЦИЯТА Е ПО-БЪРЗА ОТ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПИАР
Според министъра германските служби не можели да извършат ареста преди издаването на европейската заповед за арест. Заповедта била издадена на 19 октомври и след това заподозрените били задържани.
Това е съществена подробност, защото европейското сътрудничество в наказателното правосъдие не функционира по модела „посочваме някого с пръст и го качваме на първия самолет“.
Има процедури. Има правни основания. Има доказателства, компетентни органи и съдебен контрол.
Точно така трябва да работи една правова система.
Но тогава защо цялата история се сервира като състезание по национално самовъзхваляване? Ако българските институции са си свършили работата, това е тяхно задължение, а не основание за държавна канонада от похвали. Ако германските институции са съдействали, това е част от международното партньорство, а не повод да ги превръщаме в декор за вътрешнополитическа реклама.
Държавата не е футболен отбор, на който всяко успешно подаване трябва да бъде последвано от химн и целуване на герба.
А когато става дума за палеж на комуникационна инфраструктура, сериозността на случая изисква не театрални пози, а проверими факти: какви са нанесените щети, какви доказателства са събрани, какви мотиви се разследват и какви мерки ще предотвратят повторение.
Останалото е конферансие с министерски портфейл.
А СЕГА ЩЕ ГИ ПРЕДАДАТ ЛИ НА БЪЛГАРИЯ? ИЛИ ПАК ЩЕ СМЕСИМ ПРАВОТО С ПОЖЕЛАТЕЛНОТО МИСЛЕНЕ?
Министърът заявява, че се очаква заподозрените да бъдат предадени на българските власти, за да продължи работата с тях.
Тук също е необходима една малка доза правна грамотност, която рядко разваля добрата политическа реч.
Европейската заповед за арест е механизъм за предаване между държавите членки. Германското гражданство само по себе си не означава, че лицата непременно ще бъдат съдени в Германия. Също така не означава, че непременно ще бъдат предадени на България. Решението зависи от приложимите правила, конкретните обстоятелства и компетентните органи.
Следователно нито е разумно предварително да обявяваме, че Германия няма да ги предаде, нито е редно да представяме предаването като вече гарантиран финал.
Има обаче един напълно резонен въпрос: какво точно ще правят българските институции, ако заподозрените бъдат предадени?
Ще продължат разследването, ще проверят доказателствата, ще изяснят мотивите и ще установят дали има други съпричастни лица. Това е нормалният отговор. Не е необходимо да си представяме някаква мистична процедура, при която след ареста обвиняемите трябва да бъдат разпитвани до настъпването на националното просветление.
Само че в България дори обикновеното изпълнение на институционалните задължения понякога се опакова като подвиг, достоен за многосериен документален филм.
Първа серия: „Разкрихме ги“.
Втора серия: „Европа ни чу“.
Трета серия: „Издадена е заповед“.
Четвърта серия: „Очакваме предаването“.
Пета серия: „Продължаваме да работим“.
Шеста серия: „Работата продължава“.
Седма серия: „Постигнат е значителен напредък“.
И накрая, след десет години телевизионни повторения, зрителят все още чака да разбере какво действително се е случило, какво е доказано и какъв е крайният резултат.
РАДЕВ И ИЗГУБЕНАТА ЛОГИКА
Най-големият проблем не е в това, че премиерът е поздравил службите. Всяка институция заслужава признание, когато постигне реален резултат.
Проблемът е в начина, по който политическата похвала изпреварва ясното обяснение на фактите.
Ако българските служби са установили самоличността на заподозрените, нека бъде обяснено какъв е бил приносът им. Ако са координирали международния обмен на информация, това също е резултат. Ако германските партньори са извършили задържането след получаването на необходимата заповед, нека и това бъде признато.
Няма никакво унижение за България в това, че разследването е международно. Няма и никакво национално величие в това да се представя общата работа като еднолична победа на собствените институции.
Тъкмо обратното. Силната държава може да обясни спокойно кой какво е свършил. Слабата държава има нужда от фанфари, за да не се чуе колко неясно е обяснението.
А когато към всичко това се добави и премиерското самочувствие, картината заприличва на оркестър, в който всеки инструмент свири различна мелодия, но диригентът е убеден, че слушаме Бетовен.
Впрочем, старата шега, че докато Господ раздавал акъл, някои хора били заети с други стратегически задачи, е особено изкушаваща в подобни ситуации. Но нека не обиждаме военната тактика с това сравнение. Поне в тактиката има план, последователност и оценка на резултата.
В политическия пиар понякога е достатъчно да има СЛОВОБЛУДСТВО.
„НИКОГА НЕ СМЕ ЦЕНЗУРИРАЛИ“: И ОЩЕ НЯКОЛКО НЕЩА, КОИТО ЗВУЧАТ ПРЕКРАСНО ОТ ТРИБУНАТА
В края на изявлението си Радев припомня, че правителството никога не е цензурирало и никога не е отказвало да разговаря с българските медии.
Това е силно твърдение. И като всяко силно твърдение то не се доказва с произнасянето му пред журналисти.
Свободата на медиите не се измерва само с това дали премиерът е застанал пред камерите. Тя се измерва и с достъпа до информация, прозрачността на институциите, отношението към неудобните въпроси и готовността властта да бъде проверявана, а не само аплодирана.
Да говориш с журналисти не е цензура. Да отказваш интервю също не е автоматично цензура. Но когато държавата разпространява информацията избирателно, когато отговорите са мъгляви или когато критичните въпроси се третират като лична обида, тогава възниква проблем, който не се решава с едно тържествено „никога не сме“.
В демокрацията властта не получава сертификат за прозрачност само защото е произнесла думата „прозрачност“.
Също както не ставаш добър шофьор, защото си залепил на автомобила си стикер „Карам внимателно“.
БЮДЖЕТЪТ ЗА 2027 ГОДИНА: ДОХОДИТЕ ЩЕ РАСТАТ, ДЕФИЦИТЪТ ЩЕ НАМАЛЯВА, А МАТЕМАТИКАТА ДА СЕ ОПРАВЯ САМА
И понеже една пресконференция не може да мине без пълен комплект политически обещания, премиерът говори и за бюджета за 2027 година.
Правителството искало да запази политиките за повишаване на доходите и едновременно с това да намали дефицита. Водели се разговори с Европейската комисия, имало спорни въпроси, а бюджетът трябвало да бъде съгласуван.
Всичко звучи чудесно. До момента, в който човек се сети, че бюджетът не е вълшебна торба, от която можеш едновременно да вадиш повече пари за всички, да харчиш по-малко, да намаляваш дефицита и да се надяваш аритметиката да не забележи.
Това е политическият вариант на обещанието, че ще ядеш повече, ще отслабнеш и няма да се налага да ставаш от дивана.
Възможно е да се постигне баланс между доходи, разходи и дефицит. Но той изисква конкретни числа, реалистични приходи, ясни приоритети и решения, за които някой трябва да поеме отговорност.
Не е достатъчно да кажеш, че доходите няма да бъдат засегнати. Трябва да покажеш откъде ще дойдат средствата, кои разходи ще бъдат ограничени, какви допускания стоят зад прогнозите и какво ще се случи, ако икономическите очаквания не се сбъднат.
Ако има спорни въпроси с Европейската комисия, обществото има право да научи поне какъв е предметът им, доколкото това може да бъде оповестено. Не е необходимо да се публикува всяка чернова от преговорите, но не е редно и цялата бюджетна политика да се представя като тайнствена алхимия, достъпна само за посветените.
Особено когато сметката накрая се плаща от гражданите, а не от хората, които произнасят думата „баланс“ с изражението на счетоводители, открили философския камък.
БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН СПОРТ: ДА ПРЕВЪРНЕШ НОРМАЛНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ В ГЕРОИЧЕН ПОДВИГ
Нека обобщим.
Има палеж. Има нанесени щети. Има разследване. Българските служби установяват самоличността на заподозрените и обменят информация с партньорските държави. Германските служби разполагат с данни за тях, а след издаването на европейската заповед за арест следва задържане.
Това е съществен резултат от работата на институциите. И той заслужава да бъде представен точно.
Но нека не бъркаме полицейската работа с политическата реклама.
Не всяко разкрито престъпление е доказателство за институционално съвършенство. Не всяко задържане е основание за национална еуфория. И не всяка пресконференция трябва да завършва с усещането, че сме свидетели на исторически пробив, след който международната общност ще започне да сверява часовниците си по българското МВР.
Истинският успех не е в това колко пъти ще се похвалим, че сме разкрили случая. Истинският успех е да установим извършителите, да съберем годни доказателства, да изясним мотивите, да потърсим отговорност и да предотвратим следващия палеж.
Ако това бъде постигнато, похвалите ще бъдат заслужени.
Дотогава нека оставим фанфарите в склада, медалите в чекмеджето и победните речи за момента, в който ще има окончателни резултати.
Защото България има достатъчно сериозни проблеми, за да не превръща всяка изпълнена институционална задача в национален празник.
И най-вече: когато Германия знае, България знае, заповедта пътува, заподозрените са задържани, а политиците вече се поздравяват взаимно, обществото има право да попита не кой колко силно е тропал по масата, а кой точно какво е свършил.
Това не е проява на неблагодарност към службите. Това е елементарна отчетност.
