ВАНКО ХРИСТАНОВ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ГРАДСКИ КЕНЕФ: КОГАТО НАРОДЪТ НЕ ТЕ ИЗБИРА, НО ТИ РЕШАВАШ, ЧЕ ТОЙ НЕ Е ЛЕГИТИМЕН

Или как един политически аматьор може да загуби изборите, да не разбере защо ги е загубил и накрая да обяви проблема за национален.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Веднага след изборите Ванко Христaнов побърза да излезе пред медиите. Човек би си помислил, че България е станала свидетел на политическо земетресение, че някой е преобърнал държавата или поне е открил къде изчезват милиардите. Нищо подобно. Просто един кандидат, който не успя да убеди достатъчно избиратели да го припознаят, реши да обясни на цялата страна какво всъщност означава резултатът от изборите.

ИВАН ХРИСТАНОВ

И тук започва комедията.

Не от онези комедии, в които публиката се смее, защото актьорите са добри. А от онези, в които актьорът е убеден, че играе Хамлет, докато публиката се чуди кой ИЗОБЩО МУ Е КАЗАЛ, ЧЕ ИМА НЯКАКВА ДАРБА.

Христaнов се появи пред камерите с тежестта на човек, който току-що е получил мандат от историята. А народът, на когото политическата реторика толкова обича да се позовава, не прояви очаквания ентусиазъм към неговата кандидатура.

Това е първият политически урок, който някои хора така и не усвояват: да се обявиш за човек на народа не означава автоматично народът да се сети кой си.

Политическата популярност не се придобива с автобиография, претенции и няколко гръмки изречения пред шепа екзалтирани милениали. Тя се печели с доверие, последователност, разпознаваемост и резултати. Всичко останало е самореклама с претенция за историческа мисия.

А саморекламата, колкото и да е шумна, не може да замести обществената подкрепа. Може само да направи липсата ѝ по-видима.

Когато не те изберат, обявяваш изборите за проблем

Най-забележителният номер в политическия цирк е следният: излизаш на избори, не постигаш очаквания резултат и вместо да анализираш собствените си грешки, започваш да поставяш под въпрос легитимността на цялата политическа система.

Това вече не е просто лоша предизборна сметка. Това е своеобразна политическа алхимия.

Влизаш в изборната машина с надеждата тя да произведе политическо чудо. Машината не го произвежда. И тогава вместо да провериш дали си сложил правилните съставки, обявяваш машината за негодна, оператора за подозрителен, а резултата за обществена катастрофа.

Само че демокрацията не е ресторант, в който кандидатът има право да върне поръчката, защото не е получил достатъчно комплименти от сервитьора.

Ако Христaнов действително твърди, че ниската избирателна активност поставя под въпрос легитимността на институциите, нека направим едно съществено разграничение: политическата легитимност и юридическата валидност не са едно и също нещо.

Ниската активност може да бъде сериозен симптом на обществено недоверие, политическа апатия и отчуждение. Тя заслужава анализ, а не замитане под килима. Но сама по себе си не означава автоматично, че избраните институции са юридически нелегитимни. За това има конституционни правила, законови изисквания и установени процедури.

Иначе всеки кандидат, който не е успял да събере достатъчно подкрепа, би могъл да се превърне в самоназначен конституционен съдия.

Достатъчно е да не го изберат и готово: държавата е нелегитимна, парламентът е нелегитимен, президентът е нелегитимен.

Удобно. Евтино. И политически доста инфантилно.

Бойкотът като оръжие, което стреля във въздуха

Особено впечатляваща е идеята, че народът ще накаже политическите си избраници, като не се явява на избори.

Как точно?

Тук политическата мисъл сякаш е хванала автобуса в обратната посока и сега гордо обяснява на останалите, че пътува към бъдещето.

Избирателят не отива до урната. Политикът продължава да разполага с институционалната власт, която произтича от проведените избори. Следващият ден настъпва. Министерствата отварят. Администрацията работи. Парламентът заседава. Политическите партии продължават да се борят за влияние.

А гражданинът, който е решил да накаже системата чрез отсъствие, често установява, че е наказал най-вече собственото си представителство.

Разбира се, ниската активност може да подкопае общественото доверие и да създаде политическа криза. Масовият отказ от участие може да изпрати силен сигнал. Но бойкотът не е магическа гума, която изтрива избраните институции от конституционната карта на България.

Политиците не се разпускат от срам, когато урните останат празни. Те не се събират на извънредно заседание, за да си връчат оставките от колективно чувство за неудобство. А властта не се изпарява като локва през август.

За да се превърне общественото недоволство в реална политическа промяна, са необходими организация, ясни искания, устойчив натиск, участие и конкретен механизъм за промяна.

Иначе получаваме политическия еквивалент на това да затвориш очи пред проблема и да обявиш, че проблемът вече не съществува.

Системата обаче има неприятния навик да продължава да функционира и когато някой отказва да я гледа.

Политическата биография не е гаранционна карта

Нека обърнем внимание и на претенцията за политически опит.

Едно е да си заемал пост. Друго е да си оставил резултат. Трето е да убедиш обществото, че си човекът, който може да свърши работа.

Между трите има пропаст, в която са потънали не една и две политически кариери.

Ако един политик е участвал в различни формации, заемал е позиции или се е представял като борец срещу корупцията, това само по себе си не е доказателство нито за компетентност, нито за некомпетентност. Въпросът е какво конкретно е постигнал, какви решения е взел, какви резултати може да покаже и каква отговорност носи за тях.

Политическата биография не е диплома за вечна правота. Тя е сметка, която рано или късно обществото отваря.

И тогава започва неприятната част: трябва да покажеш резултати, а не да разказваш колко големи са били намеренията ти.

Защото в България политически намерения има в изобилие. Ако добрите намерения можеха да асфалтират улици, да разследват корупция и да оправят държавата, досега щяхме да сме Швейцария с балкански характер.

Само че намерението не е резултат. Обещанието не е изпълнение. А позата на борец срещу системата не е доказателство, че си способен да я промениш.

Колкото по-високо човек се издига в собственото си политическо въображение, толкова по-смешно изглежда, когато реалността откаже да го последва.

Двете нули на политическата аритметика

В политиката има числа, които болят повече от всяка критична статия. Не защото са обидни, а защото не се впечатляват от самочувствието на кандидата.

Гласовете са едно такова число.

Те не се интересуват колко убедително говориш пред камерата. Не се трогват от драматични паузи. Не ръкопляскат на биографията ти. Не се увеличават, когато размахаш ръка с изражението на човек, който лично е открил демокрацията.

Гласът е простичък граждански отговор на един простичък въпрос: искам ли точно този човек да ме представлява?

И когато отговорът не е достатъчно убедителен, не можеш да го промениш с пресконференция.

Тук се появява и най-неприятната за всеки амбициозен кандидат възможност: може би проблемът не е в избирателя. Може би посланието не е било убедително. Може би кандидатурата не е била достатъчно разпознаваема. Може би обществената подкрепа е била надценена. Може би политическото предложение не е отговорило на реалните очаквания.

Това са въпроси, които изискват самокритика. А самокритиката е дефицитна стока в политиката, защото изисква човек да допусне, че огледалото не е длъжно да лъже в негова полза.

И ако резултатът е слаб, най-лошото решение е да превърнеш собственото си поражение в доказателство за провала на цялата демокрация.

Така политическата аритметика става много удобна: когато печелиш, народът е мъдър. Когато губиш, народът е апатичен, системата е компрометирана, а изборите са нелегитимни.

С подобна логика човек може да се кандидатира за управител на входа, да загуби от съседа с отвертката и да обяви жилищната собственост за историческа грешка.

Народът не ти е публика

Особено комично е, когато някой се представя като автентичен човек от народа, но не успява да изгради достатъчно обществено присъствие, за да бъде разпознаваем отвъд тесния си кръг.

Народът не е абстрактна публика, която чака някой да излезе на сцената и да ѝ обясни какво мисли.

Той е съставен от хора с различни интереси, възгледи, страхове, надежди и политически предпочитания. Те не са длъжни да харесват един кандидат, защото той се смята за различен. Не са длъжни да го припознаят, защото той се обявява за независим. И със сигурност не са длъжни да го обявят за спасител, защото самият той е убеден, че притежава спасителни качества.

В демокрацията самочувствието не е валута. А самоназначеното величие не носи лихва.

Може да си убеден, че си гласът на народа. Но ако народът не те е припознал, оставаш преди всичко човек с претенция.

И точно тук политическото его често започва да произвежда най-скъпите си грешки: вместо да се запита защо хората не са го подкрепили, то започва да обяснява защо хората не разбират колко много им е необходим.

Това е моментът, в който политикът престава да слуша обществото и започва да разговаря единствено със собственото си отражение.

А огледалото, както знаем, е най-лоялният избирател. То винаги връща същото лице.

От борец срещу системата до заложник на собствената си реторика

Има един особен тип политическо поведение: човекът влиза в политиката с обещанието да промени правилата, но постепенно започва да вярва, че самият той е правилото.

Тогава всяка критика се превръща в заговор. Всяко поражение е доказателство за порочността на системата. Всяко несъгласие е проява на обществена слепота. А всеки опит за анализ на собствените му грешки се посреща с нова порция патос.

Това е опасна подмяна.

Защото демокрацията не е система, в която кандидатът получава право да бъде прав независимо от резултата. Тя е система, в която кандидатът трябва да приеме, че гражданите имат свободата да не го изберат.

Да, ниската избирателна активност е проблем. Да, политическото недоверие е проблем. Да, институциите трябва да се борят за обществено доверие. Но тези проблеми не дават на никого право да подменя правните факти с лични политически интерпретации.

Ако Христaнов има конкретни доказателства за нарушения, нека ги представи. Ако има предложения за увеличаване на избирателната активност, нека ги формулира. Ако смята, че изборното законодателство трябва да бъде променено, нека покаже как и защо.

Това би било политическа работа.

Да излезеш пред камерите и да произнесеш присъда над легитимността на институциите обаче е значително по-лесно. Не изисква законодателен проект, експертен анализ или конкретен план. Изисква микрофон, камера и достатъчно самоувереност.

Българската политика отдавна страда от прекомерно производство на последното и хроничен недостиг на първите три.

Когато поражението се представя за победа над системата

В крайна сметка Ванко Христaнов има пълното право да критикува изборите, избирателната активност и политическата система. Това право е част от същата демокрация, чиято легитимност поставя под въпрос.

Но свободата да критикуваш не те освобождава от задължението да аргументираш критиката си. А претенцията да представляваш народа не означава, че можеш да говориш от негово име без достатъчно основание.

Ако кандидатурата му е получила слаба подкрепа, най-разумният политически ход би бил да анализира защо. Да провери дали посланията му са били убедителни, дали програмата му е отговаряла на обществените очаквания и дали самият той е успял да изгради доверие.

Това е трудният път. Пътят на политическото съзряване.

Лесният път е да превърнеш изборния резултат в обвинителен акт срещу цялата държава и да се представиш като последния праведен човек сред всеобщата нелегитимност.

Само че има разлика между това да си недоволен от системата и това да си неин убедителен опонент. Има разлика между обществено недоверие и юридическа нелегитимност. Има разлика между политическа амбиция и реална обществена подкрепа.

А най-голямата разлика е между човека, който действително може да промени нещо, и човека, който след неуспешен опит решава, че трябва да промени определението за успех.

Ванко Христaнов може да бъде прав за проблемите на българската демокрация. Но това няма автоматично да го направи прав за собствената му политическа значимост.

Защото изборите не са конкурс за най-силно размахване на ръце. Не са кастинг за ролята на последния спасител на отечеството. И не са сцена, на която всеки неуспял кандидат получава утешителната награда „народът не ме разбра“.

Те са проверка на общественото доверие.

А когато тази проверка не даде желания резултат, има два варианта: да се научиш от него или да започнеш да обясняваш защо самата проверка е нелегитимна.

Първият вариант изисква политическа зрялост.

Вторият произвежда пресконференции.

И така стигаме до голямата ирония: човекът, който иска да обяснява на България как да си върне политическата легитимност, първо трябва да покаже, че разбира как се печели обществено доверие.

Защото държавата не е длъжна да се разпада, за да изглежда един кандидат значим.

А народът не е длъжен да гласува за някого, само защото той вече е написал в главата си собствената си политическа биография като епос.

Понякога изборният резултат не е заговор, не е саботаж и не е историческа трагедия.

Понякога той е просто отговор.

И колкото и да не ни харесва, демокрацията има един неприятен навик: не пита кандидата какъв резултат заслужава според собственото си мнение. Пита избирателя кого избира.

Всичко останало е политически театър.

А билетите за този спектакъл, както се оказва, не винаги се продават.