СЪДЕБЕН ЦИРК „4 YOU“: КРАВАТА, МИТЬО ОЧИТЕ И ПРАВОСЪДИЕТО ПРЕВЪРНАТО В СЕЛСКИ ПАНАИР
Единият не помни колко души е довел на ресторант. Другият го гледа като стар длъжник на съдбата. Адвокатите се замерят с реплики, залата се смее, а някъде между пистолетите, куршумите и липсващите записи правосъдието продължава да търси нещо, което не се намира в протокола за заседанието: сериозност.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Ако човек случайно беше попаднал в съдебната зала по делото за стрелбата в ресторант „4 You“ в Слънчев бряг през 2026 г., можеше да реши, че е объркал сградата. Вместо храм на правото щеше да види нещо средно между селски мегдан, адвокатски турнир по сарказъм и репетиция на криминална комедия, в която никой не знае репликите си, но всички са убедени, че играят главната роля.
На поредното заседание се появи Димитър Желязков, известен като Митьо Очите. Досега съдебната сцена беше запазена предимно за Божидар Кузманов, известен като Кравата, и неговите хора. Този път обаче на терена излезе и другият главен герой от криминалния сериал на българското Черноморие.
Митьо пристигна, заобиколен от адвокатите си, но без видими признаци на притеснение от присъствието на Кузманов и компания. Самият Кузманов също беше добре подкрепен от цяла адвокатска фаланга. Ако юридическата защита се измерваше в бройки, делото можеше да приключи още преди първия въпрос.
Само че съдът не е боксова зала, а адвокатската тога не е боксов халат. Поне на теория.
„Не помня“ – националният химн на съдебната амнезия
Основната цел на присъствието на Желязков беше да бъде разпитан като свидетел за събитията в ресторанта. И тук започна същинското представление.
На въпросите за случилото се той многократно отговаряше, че не помни, че е минало много време или че вече е дал показания и адвокатите могат да прочетат написаното от него.
Колко души са били с него в ресторанта? Не помни точно. По думите му групата била най-много петима души. А останалите хора, които се виждат да бягат на записи отвън? Не ги познавал и не знаел кои са.
Така версията за посещение на ресторант за храна започна да се разгръща с деликатността на мокър картон. Според разказа на Желязков той работел в „Аркус“ и попаднал в заведението, за да се нахрани, когато бил причакан от Кузманов и хората му, които държали заредени пистолети.
Представете си рекламата: „Елате в Слънчев бряг! При нас можете да получите вечеря, неочаквана среща с въоръжени мъже и спомен, който след години ще се окаже изключително труден за възстановяване.“
Само че тук няма туристически хумор. Става дума за стрелба, ранени хора и загинал човек. И когато свидетел по подобно дело отговаря на поредица от въпроси с „не помня“, това не прави автоматично показанията му неверни. Но със сигурност не помага на публиката да разбере какво действително се е случило.
Особено когато става дума за събития, при които паметта би трябвало да пази поне някои подробности по-добре от стар телефонен указател.
Кравата и хората му: смях от първия ред
Докато Желязков обясняваше, че не познава хората, видими на записите отвън, от страната на Кузманов се чуха смях и подвиквания с призиви да не лъже.
Съдебната зала явно беше открила нова форма на доказателствена дейност: когато свидетелят не помни, публиката му подсказва какво би трябвало да помни.
Само че съдът не е квартално кафене, а свидетелският разпит не е викторина, в която отборът с по-силни гласове печели точките. Ако някой има основания да оспорва показанията, разполага с адвокат, въпроси и процесуални средства. Подвикването е евтин заместител на аргумента, колкото и шумно да се опитва да го имитира.
Желязков посочи Божидар Кузманов като човека, който според показанията му насочил пистолет към него при влизането в ресторанта, но не успял да стреля, защото Желязков блъснал ръката му.
След това посочи и Иванчев като втория човек с пистолет. По разказа му Иванчев презаредил оръжието, от него паднал патрон, а после започнал да стреля напосоки.
Това са твърдения на свидетел, които следва да бъдат преценявани заедно с останалите доказателства по делото. Но реакцията на Желязков към адвокатските въпроси беше показателна за напрежението в залата.
„Шест патрона попаднаха в мен, а вие ме питате дали помня как съм си тръгнал, какво било в ресторанта и кой бил там“, възмути се той.
В тази реплика има цялата абсурдност на ситуацията: човек твърди, че е бил прострелян шест пъти, а защитата настоява за подробности, които смята за важни. Едната страна демонстрира раздразнение от въпросите, другата ги задава с настойчивостта на митничар, открил куфар без етикет.
Само че именно това е работата на кръстосания разпит. Адвокатът не е длъжен да съчувства на свидетеля, както свидетелят не е длъжен да харесва адвоката. Длъжни са да участват в процедура, която трябва да изясни фактите. Всичко останало е театър.
Сашо Водолаза: трагедията, която не влиза в шегите
Желязков не си спомнял и подробностите около смъртта на Сашо Водолаза, който според разказа му вървял след него. Той заявил, че не видял как е бил прострелян.
На въпрос дали Водолаза носел оръжие, Желязков отговорил, че то било законно притежавано. Последва въпрос дали го е носил извадено.
Тогава Митьо Очите се изсмя и отвърна с ирония, че групата отивала на сватба и Водолаза бил вдигнал оръжието нагоре, за да гърми.
Залата избухнала в смях.
Ето тук черният хумор удря в най-неприятната си точка. Репликата може да е саркастична, може да е насочена срещу нелепостта на въпроса, може да е опит за демонстрация на надмощие. Но зад нея стои смъртта на човек.
Когато в съдебната зала се обсъжда стрелба, при която има убит и ранени, смехът не превръща случилото се в комедия. Той само показва колко лесно човешката трагедия може да бъде погълната от съперничеството между хора, свикнали да не отстъпват и сантиметър.
В тази зала явно всеки имаше готова реплика. Не беше ясно само кой ще даде ясен отговор.
Липсващите записи и въпросът, който увисна във въздуха
Бяха разгледани видеозаписи, от които, според описаното в заседанието, не се изясняваха съществено подробности за случилото се. Записи от вътрешността на заведението нямаше.
Точно тук Митьо Очите се обърнал към Божидар Кузманов с въпроса:
„Попитайте Кравата къде са записите.“
Кратка реплика, но с достатъчно заряд, за да се превърне в заглавие. Защото при дело за стрелба видеозаписите могат да имат огромно значение. Те могат да потвърдят нечии показания, да ги опровергаят или да покажат, че паметта на свидетелите е избрала доста удобна форма на творческа редакция.
Но тук има една важна подробност: липсата на запис сама по себе си не доказва кой го е премахнал, защо го няма или дали някой носи отговорност за отсъствието му. За подобни изводи са нужни доказателства, а не реплики, хвърлени през съдебната зала като домати по лош актьор.
Въпросът обаче остава съществен: какво точно е било записано, какво е запазено, какво е иззето и какво е станало с останалите записи?
Това са въпроси, на които трябва да отговарят доказателствата, експертизите и процесуалните документи. Не шумът от публиката.
„Аз не съм архитект“ – когато схемата се оказва по-сложна от реалността
Желязков беше попитан дали може да разпознае по стара схема, изготвена от криминалистите, къде са се намирали хората на Кузманов по време на стрелбата.
Отговорът му типично в неговия стил:
„Аз не съм архитект и не мога да чета схеми. Като стана такъв, ще ви ги обясня.“
Реплика, достойна за комедиен скеч, ако не беше част от дело за въоръжено нападение.
Разбира се, не всеки свидетел е длъжен да бъде архитект, чертожник или специалист по пространствен анализ. Ако схемата е сложна или неясна, въпросът трябва да бъде зададен така, че човекът да може да разбере какво се иска от него. Но ако свидетелят не може да разпознае мястото, позицията или движението на участниците, това също е обстоятелство, което трябва да бъде отчетено при оценката на показанията му.
В крайна сметка схемата е само инструмент. Тя не може да замени паметта, но и паметта не може да замени схемата. А когато двете не се срещат, съдът трябва да установи защо.
В този случай обаче изглеждаше, че най-добре ориентирани в залата бяха адвокатите по отношение на личните обиди, а не свидетелят по отношение на пространството.
Адвокатите: правото като фехтовка с реплики
Отделен спектакъл предложи и адвокатската колегия на двете страни.
Защитата на Кузманов подложи Желязков на настойчив кръстосан разпит. Това е нормална част от процеса. Проблемът не беше в самото задаване на неудобни въпроси, а в атмосферата, в която всяка реплика изглеждаше готова да прерасне в словесна схватка.
Адвокат Илиан Василев, който защитава Желязков, също не остана в ролята на безмълвен наблюдател. Той неведнъж подхвърля подигравателни реплики към опонентите си.
В един момент адвокат на Кузманов поиска при следващо подобно поведение съдът да глоби Василев.
Отговорът на последния беше:
„А по-добре кажи на твоите хора да ме застрелят направо.“
Залата отново избухнала в смях.
Това е реплика, която вероятно ще бъде запомнена по-дълго от някои от отговорите по същество. Само че в нея има и нещо показателно за общия климат: когато адвокатите започнат да си разменят реплики за застрелване, макар и саркастични, правосъдието вече има проблем с декора.
Адвокатската защита не е длъжна да бъде любезна. Тя може да бъде остра, настойчива и безпощадна в рамките на закона. Но професионалната острота и личното заяждане са две различни неща. Едното помага да се изяснят фактите, другото просто доставя забавление на публиката.
А съдебната зала не би трябвало да е място, в което най-добрият аргумент е този, след който всички се смеят.
Илиенци в тоги: пазарът, който се премести в съда
През цялото заседание хората на Кузманов разговаряха помежду си така, сякаш не се намират в съдебна зала, а на пазара в Илиянци. Подвикванията, смехът и коментарите превърнаха разпита в шумен спектакъл, в който границата между участници в процеса и публика започна да се размива.
Има нещо почти символично в тази картина.
От едната страна стои човек, който твърди, че е бил прострелян, но не помни множество подробности. От другата са хора, които се смеят, подхвърлят реплики и демонстрират недоверие. Между тях са адвокатите, които трябва да превърнат противоречията в аргументи, а аргументите в процесуално годни въпроси.
Над всички е съдът, който трябва да удържи реда и да прецени доказателствата.
Само че когато залата заприлича на сергия, а свидетелският разпит на словесна борба без рундове, зрителят неизбежно се пита: кой всъщност контролира представлението?
Разбира се, съдът не е длъжен да осигурява театрална тишина заради нечия чувствителност. Той обаче е длъжен да осигури ред, за да може процесът да се проведе нормално. Ако участниците започнат да се държат така, сякаш са дошли на лична разправа, а не на съдебно заседание, това е проблем не на естетиката, а на самия процес.
Двама мъже, много адвокати и една голяма дупка в паметта
В тази история има ирония, която почти сама пише заглавията си.
Митьо Очите се появява, за да свидетелства. Кравата е там, заобиколен от адвокати и свои хора. Двамата се намират в една и съща зала, но атмосферата е такава, сякаш между тях има невидима граница, очертана с тебешир върху асфалта.
Желязков не помни с точност колко души са били с него. Не разпознава останалите хора на записите. Не помни как е бил прострелян в подробности, които защитата иска да изясни. Не видял как е бил прострелян Сашо Водолаза. А на схемата не може да обясни позициите, защото, по думите му, не е архитект.
От другата страна адвокатите задават въпроси, опитват да открият несъответствия и демонстрират недоверие. Хората в залата се смеят. Самият разпит се превръща в сцена, в която сарказмът понякога изпреварва доказателствата.
И така, след години съдебни заседания, свидетели и спорове, големият въпрос остава почти неприлично прост: какво точно се случи в ресторант „4 You“ и кои доказателства могат да установят това отвъд съмнение?
Не кой кого е надвикал. Не кой е измислил по-хаплива реплика. Не кой е пристигнал с повече адвокати.
А какво се е случило.
Циркът е смешен само докато не си спомниш защо си там
Съдебният разпит на Димитър Желязков премина през забравени подробности, остри въпроси, черен хумор, подигравки и смях. В отделни моменти залата приличаше повече на публика пред комедиен спектакъл, отколкото на хора, присъстващи на дело за тежко въоръжено насилие.
Кравата и хората му демонстрираха недоверие и шумна реакция. Митьо Очите отвръщаше с ирония и сарказъм. Адвокатите превръщаха професионалното си противопоставяне в словесен дуел, при който понякога изглеждаше по-важно кой ще нанесе последната реплика, отколкото кой ще получи най-точния отговор.
Всички сякаш бяха дошли подготвени за война. Само че не с доказателства, а с характери.
И тук е голямата нелепост: в съдебната зала всеки може да се опита да изглежда страшен, остроумен, непоклатим или по-хитър от останалите. Но нито мускулите, нито адвокатските брони, нито саркастичните реплики могат да заместят фактите.
Правосъдието не е състезание по нахалство. Не е и кастинг за главен герой в криминален сериал.
То трябва да бъде мястото, където паметта се проверява, противоречията се изясняват, доказателствата се анализират, а отговорността се установява по закон.
В противен случай остава само една тъжна постановка: много хора, много адвокати, много шум и една съдебна зала, в която смехът заглушава въпросите, на които обществото от години чака отговор.
Ако това е било комедия, сценаристът е забравил най-важното. В „4 You“ няма измислени жертви, няма безобидни реквизити и няма правораздаване наужким.
Има човешки живот, отнет при стрелба, има ранени хора и има съд, който трябва да стигне до истината.
Всичко останало е шум от сергията.
Само че на пазара можеш да си тръгнеш, ако не ти харесва представлението. От съда обществото очаква нещо много по-трудно: отговори.
