ПЕТКО ЛИСИЧКОВ: ВТОРИ ШАНС ЗА НЕГО, ТРИ КУРШУМА ЗА РИЖАТА: А ДНЕС – ПАК СКАНДАЛИ, ЗАПЛАХИ И СТАРИ СЕНКИ
Когато човек с минало на барета, служител на СОБТ и боец от чуждестранен легион започне да обяснява как се страхува от няколко млади мъже, възниква един неудобен въпрос: къде свършва самоотбраната и къде започва удобната легенда за вечната жертва?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Има хора, които с годините стават по-мъдри. Други стават по-тихи. Трети се научават да съжаляват за стореното. А има и такива, които сякаш са превърнали собственото си минало в оръжие за настоящето. Достатъчно е да споменат какво са направили някога и разговорът приключва. Не защото всички са убедени в правотата им, а защото никой не иска да провери докъде стига границата между самочувствието и заплахата.
В центъра на тази история отново се оказва Петко Лисичков.
От Бургас до Странджа: човекът, който все се оказва насред конфликт
По информацията, с която разполагаме, Лисичков се е установил в село Горна поляна, в Странджа, на около 80 километра от Бургас. Там, далеч от големия град, би трябвало да има спокойствие, тишина и възможност човек да започне начисто. Планината предлага достатъчно простор за всички, включително за онези, които носят повече минало, отколкото им се иска да обсъждат.
Само че според твърденията на млади мъже от местна ферма отношенията им с Лисичков са конфликтни. По техни думи той ги нарича наркомани, наркодилъри, изнудвачи, мафиоти и мутри. Те твърдят също, че са били заплашвани многократно, включително с препратки към съдбата на Рижата.
Това са твърдения, които трябва да бъдат проверени, а не присъда, произнесена предварително. Лисичков има право да изложи собствената си версия. Другата страна има същото право. А обществото има право да пита какво се случва, особено когато в разказите се появява името на човек, загинал от три изстрела.
Защото тук вече не говорим просто за поредната селска разправия, в която единият нарича другия престъпник, а вторият отвръща с обиди. Говорим за минало, което неизбежно променя начина, по който се възприемат днешните заплахи.
Рижата получи три куршума. Лисичков получи втори шанс.
Нека се върнем към случая, който превърна Петко Лисичков в широко обсъждана фигура.
През 2009 г. в Бургас той застрелва младия криминално проявен мъж Калоян Стоянчов, известен като Рижия. Лисичков е оправдан по обвинението за убийство, като съдебният процес приключва в негова полза.
Това е факт от съдебната история. Той трябва да бъде посочван точно, без да бъде подменян с лични присъди и удобни интерпретации.
Но оправдателната присъда не е машина на времето. Тя не връща убития при майка му. Не изтрива трите изстрела. Не заличава въпросите, които един трагичен случай оставя след себе си. И със сигурност не задължава обществото завинаги да прекрати всякакъв разговор за поведението на оправдания човек.
Съдът решава въпроса за наказателната отговорност по конкретното дело. Обществото има право да обсъжда други обстоятелства, стига да не представя непроверени обвинения като доказани факти.
Да, съдилищата могат да грешат. Историята познава погрешни присъди, несправедливи оправдавания и решения, които впоследствие са били поставяни под сериозно съмнение. Но от това не следва, че всяка оправдателна присъда е грешка. Следва единствено, че правосъдието не е непогрешимо и че критичният обществен разговор не бива да бъде забраняван по подразбиране.
И тук идва големият морален въпрос.
Кой получава право на втори шанс и кой плаща цената, когато този шанс не бъде даден?
Лисичков продължава живота си. Рижата няма тази възможност.
Единият може да разказва своята версия, да обяснява защо е действал така и да определя загиналия като човек, от когото целият град бил пропищял. Другият не може да възрази. Не може да разкаже какво е мислел в последните си мигове. Не може да представи своята версия на събитията.
Мъртвите са неудобни свидетели. Не защото лъжат, а защото вече не могат да говорят.
И точно затова е толкова лесно историята да бъде разказвана само от оцелелия.
Железният командос и „страшните пишлигари с палки“
Според публично известния разказ Лисичков е човек с опит в специалните полицейски сили, военна подготовка и служба във Френския чуждестранен легион. Това е биография, която предполага дисциплина, подготовка и способност за реакция в критични ситуации.
Ето защо въпросите около случилото се през 2009 г. продължават да бъдат неудобни.
Ако си обучен да действаш под напрежение, ако си преминал през сериозна физическа и психологическа подготовка, ако си служил в структури, където секундите могат да решат съдбата на човек, тогава обществото закономерно пита: какво точно се е случило в онзи момент?
Как е възприета заплахата? Какви са били действията на участниците? Имало ли е реална непосредствена опасност за живота? Какво е било възможно да се направи, без да се стигне до смърт?
Това са въпроси, а не готови отговори.
Не е сериозно да се твърди, че обучен човек никога не може да изпадне в паника. Професионалната подготовка не прави никого безсмъртен, нито превръща всяка ситуация в учебен полигон. Оръжията не са реквизит, а сблъсъците на улицата не следват сценарий.
Но ако днес някой използва собственото си минало като аргумент за авторитет, той трябва да приеме, че същото това минало поражда въпроси. Не може да се позоваваш на славата на обучението си, когато тя ти е удобна, а когато възникнат съмнения около действията ти, всички изведнъж да забравят какъв професионалист си бил.
Това не е героизъм. Това е двоен стандарт.
И нека бъде ясно: никой не може да знае как би реагирал в ситуация на непосредствена опасност, без да е бил там. Но никой не е длъжен и да приема всяка версия за опасност като неопровержима истина само защото е разказана от човек с внушителна биография.
„Ще свършите като Рижата“: предупреждение или демонстрация на страх?
Ако твърденията на младите мъже от фермата са верни и Лисичков действително им напомня за съдбата на Рижия, тогава възниква въпрос, който не може да бъде заметен под килима.
Защо миналото на един смъртоносен конфликт трябва да присъства в днешните отношения като аргумент за надмощие?
Има огромна разлика между това да разкажеш какво се е случило с теб и да използваш случилото се, за да внушиш на други хора какво може да им се случи.
В първия случай говорим за спомен. Във втория може да говорим за сплашване, ако конкретните обстоятелства потвърдят подобно поведение.
Не твърдим, че всяко споменаване на Рижата представлява заплаха. Не твърдим и че знаем със сигурност какво е казано във всеки отделен разговор. Но когато няколко души заявяват, че са били заплашвани, техните думи заслужават проверка, а не автоматично отхвърляне.
Особено когато предполагаемият инструмент на сплашването е историята за човек, който е бил застрелян.
Ако някой действително казва на опонентите си, че могат да завършат като убития Рижия, това не е просто мрачен хумор. Това би било изключително сериозно поведение, което заслужава вниманието на компетентните органи.
Защото никой няма право да превръща чуждата смърт в лична визитна картичка.
Нито баретата. Нито легионерът. Нито човекът, който вече е преминал през съдебен процес и е бил оправдан.
Законът не предвижда пожизнен лиценз за сплашване. А миналото не е разрешително за бъдещи конфликти.
Миналото не е индулгенция
Около името на Лисичков през годините са се появявали и други спорни истории, включително твърдения за контакти с братя Галеви, казус, свързван с контрабандни прокурсори за наркотици, и инцидент с потрошен от него автомобил в Бургас.
Всяко от тези обстоятелства трябва да бъде разглеждано поотделно, с документи, дати, конкретни обвинения и установени факти. Контактът с даден човек не доказва автоматично участие в престъпна дейност.
Но общественият интерес към подобни истории не изчезва само защото са минали години. Ако има документирани случаи, те могат да бъдат проверени и съпоставени с настоящото поведение. Ако няма достатъчно доказателства, това трябва да бъде казано открито.
Журналистиката не е нито прокуратура, нито адвокатска кантора. Тя не е длъжна да произвежда оправдателни речи или обвинителни актове по поръчка. Нейната работа е да задава неудобните въпроси и да проверява отговорите.
А когато около един човек се натрупат няколко спорни истории, правилният подход не е да се обяви за виновен по всички тях. Правилният подход е да се провери какво е факт, какво е твърдение и какво остава неизвестно.
Само че проверката трябва да върви и в двете посоки.
Не може да се изисква педантична доказателствена точност, когато става дума за миналото на единия, а същевременно обвиненията му срещу други хора да бъдат приемани на доверие.
Ако Лисичков нарича младежите наркомани, наркодилъри, изнудвачи и мафиоти, възниква простият въпрос: какви доказателства има за тези квалификации? Има ли сигнали, разследвания, обвинения или присъди? Или това са етикети, хвърляни в разгара на личен конфликт?
Защото да наречеш някого престъпник е лесно. Да докажеш твърдението си е съвсем друга работа.
Същият стандарт трябва да важи и за самия Лисичков.
Странджанският мир не е частна територия на силния
Горна поляна не е декор за нов епизод от стара криминална сага. Там живеят хора, които имат право на спокойствие, сигурност и нормални отношения със съседите си.
Никой не е длъжен да приема конфликти, заплахи или демонстрации на сила като неизбежна част от селския живот. Нито младите мъже от една ферма трябва да бъдат обявявани за престъпници без доказателства, нито човекът срещу тях трябва да бъде осъждан без проверка.
Но има нещо, което обществото трябва да разбере много ясно: когато спорът се върти около човек с минало, белязано от смъртоносен инцидент, твърденията за нови заплахи не могат да бъдат подминати с махване на ръка.
Не защото човекът непременно ще извърши ново престъпление. Това не може да бъде предсказано и не бива да се представя като установен факт.
А защото превенцията започва с проверка, а не с чакане някой да пострада, за да стане проблемът достатъчно видим.
Ако има заплахи, те трябва да бъдат документирани. Ако има конкретни свидетели, те трябва да бъдат изслушани. Ако има записи, съобщения или други доказателства, те трябва да бъдат проверени. Ако някой е извършил нарушение, следва да понесе предвидените от закона последици.
И това важи за всички участници в конфликта.
Не е необходимо да се чака нова трагедия, за да се установи дали някой е преминал границата.
Вторият шанс е право да продължиш живота си, не право да управляваш чуждия чрез страх
Лисичков има право на нормален живот. Има право да бъде защитаван от закона. Има право да не бъде преследван за нещо, за което е оправдан. Има право да твърди, че се чувства застрашен, и да търси защита, ако действително е така.
Но останалите хора имат същите права.
Те също имат право да не бъдат унижавани, заплашвани или представяни като престъпници без доказателства. Имат право да подадат сигнал. Имат право да бъдат чути. Имат право да не живеят с усещането, че чуждото минало може да се превърне във физическа заплаха за тяхното бъдеще.
Вторият шанс не е еднопосочна улица.
Не можеш да настояваш обществото да приеме, че си започнал начисто, а същевременно да се позоваваш на най-мрачната страница от собствената си биография като аргумент в днешните си разправии. Ако действително се случва подобно нещо, противоречието е очевидно.
Да искаш уважение за миналото си, когато то ти носи авторитет, и забрава за същото това минало, когато то поражда неудобни въпроси, е удобна житейска философия. За съжаление, удобството не е доказателство за правота.
А ако някой се гордее с това, че е убил човек, обществото има право да попита какво точно означава тази гордост. Ако не се гордее, има право да го заяви ясно. Ако смята, че е действал при крайна необходимост, може да изложи аргументите си.
Но никой не е длъжен да превръща една трагедия в легенда за непобедимия мъж.
И последно, господин Лисичков
Не ви осъждаме повторно за дело, по което сте оправдан. Не ви отнемаме правото да живеете спокойно. Не твърдим, че непременно ще извършите ново престъпление.
Задаваме въпроси за настоящето, защото според твърденията на хора, с които сте в конфликт, има поведение, което ги тревожи. А когато в тези твърдения се появява името на Рижата, въпросите стават още по-сериозни.
Но никой няма основание да очаква мълчание само защото историята е стара, съдебното решение е окончателно или биографията му изглежда внушителна.
Баретата не е корона. Легионът не е ореол. А оправдателната присъда не е свидетелство за безгрешност във всички бъдещи конфликти.
Един човек може да бъде оправдан от съда и въпреки това да остане обект на обществен въпрос. Това не е повторен съдебен процес. Това е обществен контрол.
Рижата няма да се върне. Трите изстрела няма да бъдат отменени от времето. Но хората, които днес твърдят, че са заплашвани, не бива да бъдат оставяни сами с опасенията си.
Не защото непременно ще се повтори миналото. А защото никой не бива да чака то да се повтори, за да признае, че е имало основания за тревога.
И ако някой действително използва името на убит човек, за да всява страх сред живите, това не е сила. Не е мъжество. Не е героизъм.
Това е поведение, което трябва да бъде проверено.
Защото правото на втори шанс принадлежи на всички. Но правото на живот не принадлежи само на онзи, който е останал жив.
