ПРАВОТО НА КАНДИДАТСТВАНЕ И ПРАВОТО НА ПОДБОР: КОГАТО ВСС СИ ПОЗВОЛЯВА ДА БЪДЕ И СЪДИЯ, И ПОЩЕНСКИ СЪРВЪР, И ПОСЛЕДНА ИНСТАНЦИЯ

По казуса на съдия Красимира Донева и решението на Съдийската колегия на ВСС от 6 октомври 2026 г.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има една особена българска институционална магия. Тя не изисква нито фокусник, нито цилиндър, нито дори прилично обяснение. Достатъчно е да разполагаш с власт, заседателна маса и малко електронна поща. Останалото го вършат процедурите, тълкуванията и онова чудно административно изкуство, при което фактите понякога се оказват по-малко важни от начина, по който някой е решил да ги прочете.

На 6 октомври 2026 г. Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет решава, че съдия Красимира няма да участва в избора на членове на ВСС от квотата на съдиите. Причината, според изложеното в нейното искане до медиите, е просрочие на кандидатурата ѝ.

Така стигаме до най-любопитната част от тази институционална приказка: когато електронното съобщение пристига до сървъра, но не стига до входящата поща, кой точно закъснява? Кандидатът, технологията или системата, която трябва да разграничи едното от другото?

Въпросът не е някаква прищявка на човек, който се е събудил с желание да спори с електронната поща. Той засяга достъпа до участие в избор за орган на съдебната власт, а следователно и доверието в правилата, по които се определя кой може да участва в управлението на съдийската общност.

Електронният призрак с Message-ID

По изложените от съдия Красимира данни сървърът на ВСС е приел съобщението с кандидатурата ѝ за обработка на 4 септември 2026 г. То обаче не е достигнало до входящата пощенска кутия заради ограничение в капацитета от 20 MB. Същевременно в системните журнали не е открит запис за върнато съобщение за недоставяне.

При последващата проверка, отново според представената от нея информация, са установени съвпадения между изпратения пакет документи и съобщението, достигнало до сървърната инфраструктура на ВСС: общ размер от 25,1 MB, единадесет прикачени файла, дата и час, подател, получател, предмет и идентификатор Message-ID.

С други думи, пред институцията стои спор, който предполага технически анализ, проверка на електронните следи и преценка на доказателствата.

А какво по-естествено от това един спор за електронно съобщение да бъде решен така, че накрая най-важният въпрос да се окаже дали съобщението е успяло да премине през административната митница на една пощенска кутия?

Електронната поща, както е известно, не е храм на абсолютната истина. Тя има ограничения, филтри, правила за обработка и понякога поведение, достойно за чиновник в петък следобед. Именно затова съществуват системните журнали, техническите експертизи и проверимите доказателства.

Ако сървърът е приел съобщението, това само по себе си не решава автоматично правния спор. Но и липсата на съобщение във входящата кутия не доказва автоматично, че кандидатът не е предприел своевременно изпращане. Между тези две положения има разстояние, което не се преодолява с административно кимване.

То се преодолява с доказателства.

Двадесет мегабайта демокрация

Представете си избор, в който правото ви да участвате зависи от електронна система с ограничение от 20 MB, а документите ви са 25,1 MB.

Не е ли прекрасно? Демократичната процедура се оказва в своеобразна технологична лотария: имате кандидатура, имате документи, имате изпращане, но между вас и правото да бъдете допуснати стои електронна врата, която очевидно не е била проектирана с мисълта, че реалността понякога надхвърля зададените параметри.

Разбира се, правилата за кандидатстване не изчезват само защото някой е срещнал технически проблем. Сроковете имат значение. Формалните изисквания също. Иначе процедурата би се превърнала в пазарен площад, на който всеки пристига когато му е удобно и настоява да бъде обслужен извън реда.

Но има и обратна страна: процедурната дисциплина не означава институционална безпогрешност, а спазването на правилата не се доказва с това, че институцията е успяла да произнесе решение.

Тъкмо тук започва истинският тест за ВСС. Не дали може да отхвърли кандидатура, а дали може да обоснове отхвърлянето ѝ така, че то да издържи проверката на фактите, закона и независимия съд.

Защото, ако една институция настоява гражданите и магистратите да се прекланят пред буквата на закона, тя би трябвало да е особено внимателна, когато самата тя тълкува тази буква.

Иначе се получава старата българска административна поговорка: правилата са свещени, докато не се наложи да бъдат обяснени.

Без дебат, без мотиви и с много увереност

В искането си съдия Красимира твърди, че решението е взето без дебат и мотиви. Това е нейна позиция, която следва да бъде проверена чрез публичния запис на заседанието и стенографския протокол.

Ако записът потвърждава липсата на същинско обсъждане, възниква въпрос, който далеч надхвърля личния казус: какъв е смисълът от колективен орган, ако решаващият момент се свежда до формално гласуване, а съществените възражения остават без публичен отговор?

Заседателната маса не е декор за институционален театър. Колегиалността не се измерва с броя на присъстващите столове, а с качеството на обсъждането. А мотивите не са досадна добавка към решението, която се включва по желание, подобно на екстрите в автомобилна конфигурация.

Те са начинът, по който властта обяснява защо е упражнена именно по този начин.

Когато става дума за избор на членове на ВСС, въпросът е още по-чувствителен. Съдебната система не е затворен клуб, в който поканите се раздават от домакина, а кандидатурите се прецеждат през сито с неясни отвори. Тя има нужда от правила, които се прилагат предвидимо, еднакво и с достатъчна прозрачност, за да не пораждат основателни съмнения за избирателно отношение.

Иначе започва да се прокрадва онова неприятно подозрение, че в институционалната кухня рецептата е една за едни и друга за други.

Няма нужда някой да доказва съществуването на таен списък с предпочитани кандидати, за да бъде зададен въпросът дали процедурите създават равни условия за участие. Но няма и основание самото подозрение да бъде представяно като доказан факт. Именно затова прозрачността е необходима: тя трябва да разсее съмненията, а не да ги храни с мълчание.

„Нашите хора“: подозрението, което институциите сами отглеждат

В България съществува един стар, устойчив и удивително жизнен обществен рефлекс: когато някой бъде допуснат, хората питат дали е най-подготвеният; когато някой бъде отстранен, питат дали не е бил неудобният.

Това не е доказателство за задкулисие. То е симптом на недоверие, което не се лекува с прессъобщения и категорични гласувания.

И тук идва неудобният въпрос към ВСС: какво прави една институция, за да покаже, че не допуска само онези, които се вписват в нечии предпочитания? Показва доказателствата, излага мотивите, отговаря на възраженията и допуска решенията ѝ да бъдат проверявани.

Или оставя обществото да гадае дали входът към процедурата е отворен за всички, или само за онези, които вече са получили институционалното благоволение?

Защото няма по-ефикасен начин да подхраниш подозренията за „наши хора“ от това да не обясниш достатъчно убедително защо някой друг не е допуснат.

А когато става дума за съдебната власт, подобни съмнения не са безобидна клюка от коридора. Те подкопават доверието в начина, по който се формират органите, призвани да участват в управлението на правосъдието.

Тъкмо затова ВСС би трябвало да бъде последното място, в което гражданите се чудят дали правилата са еднакви за всички. Ако и там се налага да се гадае кой е свой, кой е чужд и кой просто е изпратил твърде голям PDF файл, значи институционалната комуникация има сериозен проблем.

Въпросът не е дали ВСС има право да прилага срокове. Има. Въпросът е дали ги прилага въз основа на надеждно установени факти и еднакъв стандарт към всички кандидати.

Жалбата: онова досадно нещо, наречено съдебен контрол

Съдия Красимира заявява, че е подала жалба срещу решението на Съдийската колегия в предвидения от закона срок. С нея оспорва както извода за просрочие, така и фактическите и правните заключения, направени въз основа на електронните доказателства.

Това променя съществено начина, по който казусът следва да бъде представян пред обществеността.

Изводът на Съдийската колегия е позицията на органа, взел решението. Той не бива автоматично да бъде превръщан в окончателно установена истина, след като е оспорен пред компетентния съд.

Същевременно жалбата не означава, че съдия Красимира вече е доказала правотата си. Това също трябва да бъде казано ясно. Правният спор не се решава нито от институционалната увереност на едната страна, нито от убедеността на другата, нито от симпатиите на публиката.

Решаващото значение имат приложимите правни норми, установените факти и доказателствата.

Точно тук независимият съд трябва да покаже защо съществува: за да провери дали административният извод е издържан, а не просто дали е бил произнесен от орган с внушително наименование и тежки врати.

Съдебният контрол не е обида към институцията. Той е част от правовия ред. Ако решението е правилно, проверката би трябвало да може да го потвърди. Ако не е, съществуването на механизъм за контрол е начинът грешката да бъде поправена.

Това е разликата между институция, която разчита на авторитета си, и институция, която е готова да защити решенията си с аргументи.

Когато буквата на правилото се превърне в параван

Най-големият риск в подобни казуси не е самото наличие на спор за срок. Такива спорове възникват навсякъде, включително в институции, чиито компютри вероятно струват повече от годишния бюджет на малко читалище.

Рискът е друг: формалното изискване да се превърне в удобно обяснение, което приключва разговора, преди да е започнал същинският анализ.

Ако електронното съобщение е прието от сървъра, но не е достигнало до входящата кутия, трябва да се изясни какво точно се е случило. Ако прикачените файлове не могат да бъдат идентифицирани категорично, трябва да се обясни какво доказват наличните съвпадения и какво не могат да докажат. Ако техническите данни са противоречиви или непълни, това трябва да бъде установено, а не прикрито зад фраза, която звучи убедително само докато никой не задава допълнителни въпроси.

В правото има разлика между липса на доказателство и доказателство за липса. Има разлика и между невъзможността да се направи категоричен извод от конкретен технически запис и възможността да се установи своевременно действие чрез съвкупност от данни.

Дали тези разграничения са приложими към конкретния случай е въпрос за компетентния съд, който трябва да разгледа действителните материали по делото. Но самият въпрос не може да бъде заличен с административна гумичка.

ВСС не е длъжен да приема всяко обяснение на всеки кандидат. Длъжен е обаче да прилага закона и да може да защити фактическите и правните основания на решенията си.

Това не е специално отношение към съдия Красимира. Това е минималният стандарт, който обществото има право да очаква от всеки орган на съдебната власт.

Кой проверява проверяващите?

Висшият съдебен съвет не е просто поредната административна сграда, в която се разпределят документи, гласове и отговорности. Той участва в управлението на съдебната система, а действията му имат значение за доверието в независимостта и професионалната автономия на магистратите.

Затова и решенията му трябва да издържат не само на вътрешната логика на собствената му процедура, но и на публичната проверка.

Когато кандидатура е отхвърлена заради спор относно електронното ѝ подаване, обществото има право да знае какви факти са установени, как са оценени и защо са довели до конкретния резултат. Когато решението е оспорено пред съд, аудиторията има право да научи и това.

Медиите не са длъжни да приемат безкритично версията на институцията. Не са длъжни и да обявяват жалбоподателя за победител, преди съдът да се е произнесъл. Тяхната работа е да покажат и двете страни на спора, да поставят неудобните въпроси и да разграничат установените факти от твърденията и предположенията.

А ВСС има собствен интерес от това: колкото по-ясни са мотивите и доказателствата, толкова по-малко пространство остава за съмненията, че процедурата е била нагласена спрямо предварително предпочитан резултат.

Защото в една добре работеща институция не би трябвало да има значение дали кандидатът е удобен, неудобен, близък, далечен или просто човек, който не се е вместил в ограниченията на пощенския сървър.

Трябва да има значение дали отговаря на законовите условия.

Финалът още не е написан

Казусът на съдия Красимира не бива да бъде превръщан в присъда над ВСС, преди компетентният съд да се е произнесъл. Но не бива и да бъде заметен под килима на институционалната категоричност.

На този етап има решение на Съдийската колегия, има оспорване на фактическите и правните му основания и има твърдения за електронни данни, чието значение следва да бъде оценено в съответния правен ред.

Има и нещо по-важно: въпрос за стандарта, по който се допуска участие в избор за орган на съдебната власт.

Когато институцията твърди, че кандидатът е закъснял, тя трябва да може да обоснове защо. Когато кандидатът твърди, че изпращането е било своевременно, той трябва да представи доказателствата си. Когато двете позиции се сблъскат, независимият съд трябва да разреши спора съобразно закона.

Така работи правовата държава. Или поне така би трябвало да работи, преди процедурите да се превърнат в лабиринт, в който изходът се намира само ако познаваш архитекта.

И тук остава въпросът, който ВСС не може да обезсили с едно гласуване: дали правилата действително отварят еднаква врата за всички кандидати, или обществото отново трябва да гадае дали някои врати са по-широки за хората, които вече са от правилната страна на институционалното доверие.

Не твърдим, че съществува таен списък на „нашите хора“. Не разполагаме с доказателства за такъв и няма да измисляме такива, за да украсим историята. Но когато институционалните решения оставят съществени въпроси без достатъчно убедителни публични отговори, подозрението за двойни стандарти започва да живее собствен живот.

А най-добрият начин една институция да го опровергае не е да настоява колко е независима, безпогрешна и уважавана. Най-добрият начин е да покаже доказателствата, да изложи мотивите си и да приеме съдебния контрол без театрални обиди към самата идея за проверка.

В крайна сметка, ако едно електронно съобщение може да постави под въпрос участието на съдия в избор за ВСС, то обществото има право да поиска не по-малко, а повече яснота.

Защото правосъдието не е затворен клуб с табела „Само за свои“. А ако някъде се е появило впечатление, че входът се охранява по подобен принцип, отговорността да бъде разсеяно това впечатление пада най-напред върху институцията, която държи ключа.

Сървърът може да има ограничение от 20 MB. Доверието в правосъдието няма право на подобен лимит.