СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА ПО „ГАВРОНСКИ“: КОГАТО ДЪРЖАВАТА РЕШАВА ДА СПЕСТИ ОТ ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО

Едни народни представители откриха нов начин за борба с бедността: да направят още по-бедни хората, които се грижат за най-беззащитните. Бюрократичният гений очевидно няма граници.

Има нещо дълбоко гнусно в политическата аритметика, при която човешкото страдание се превръща в бюджетна позиция, а грижата за дете с тежко увреждане – в досаден административен разход. Точно в тази територия на моралното безплодие ни отвежда законодателната инициатива на група народни представители от „Прогресивна България“.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

На 10 ноември 2026 г. те са внесли законопроект № 52-654-01-176 за изменение и допълнение на Закона за личната помощ. Очевидно са решили, че държавата има нужда от поредната революция. Само че не в образованието, здравеопазването, правосъдието или социалната защита. Не. Революцията ще бъде в живота на хората, които и без това водят ежедневна битка за оцеляване.

И каква революция само!

Представете си политическия алхимик, който влиза в парламентарната лаборатория с обещанието да подобри системата за лична помощ, а излиза с рецепта как да отнеме права на хората, които я крепят. Не му трябват сложни формули. Няколко параграфа, една чиновническа усмивка и готово: социална реформа по метода на орязването.

Първо – трудовите договори на личните асистенти трябва да отидат в историята.

Действащите трудови правоотношения се заменят със специални договори за предоставяне на лична помощ. Защото, видите ли, трудовите права са някаква излишна екстра, когато работиш с човек с увреждане. Няма значение, че това е реален труд, с реална отговорност, физическо и психическо натоварване и ангажимент, който не приключва с края на работния ден.

Човекът, който помага на друг човек да се храни, движи, облича и живее с достойнство, очевидно трябва да бъде поставен в по-удобна за администрацията правна категория.

В тази държава, изглежда, колкото по-тежка е работата, толкова по-лесно може да бъде обезценена.

Второ – минималната работна заплата вече е твърде голяма щедрост.

Предлага се да отпадне обвързването на часовото възнаграждение с минималната работна заплата. На негово място се появява ставка от 5,24 евро на час за 2027 г., която според представените данни е по-ниска от възнаграждението по действащата формула.

Пет евро и двадесет и четири цента!

Това е цената, която законодателният ентусиазъм е готов да сложи върху един час труд на човек, който се грижи за чуждото здраве, безопасност и ежедневие.

Нека някой от вносителите опита да организира живота си с подобна ставка. Да плати сметки, храна, транспорт, лекарства и осигуровки. А после да обясни на едно семейство как точно се постига достоен живот с тази щедрост на хартия.

Трето – трудовият стаж и професионалният опит също трябва да бъдат погребани.

Защо да се възнаграждава човекът, който години наред е трупал опит, умения и професионална компетентност? Каква е тази опасна претенция за признание на положения труд?

В света на подобна законодателна философия опитът явно е недостатък, а лоялността към професията – доброволно наказание.

Четвърто – осигурителните права могат да бъдат орязани, защото асистентите вероятно са открили безсмъртието.

Предложенията ограничават осигурителната защита, включително чрез отпадане на осигуряването за безработица и трудова злополука.

Тук вече човек трябва да се възхити на въображението.

Работиш, носиш отговорност, полагаш физически усилия, ежедневно се грижиш за човек в уязвимо състояние, но ако пострадаш при изпълнение на задълженията си, социалната защита вече не е същата.

Очевидно някой е решил, че личните асистенти са особен биологичен вид, който не се разболява, не губи работа и не претърпява трудови злополуки.

И накрая – още ограничения, още изисквания и още административни препятствия.

Защото, когато една система трябва да помага, най-логичното решение е да затрудниш хората, които осигуряват помощта. Така бюрокрацията ще има повече работа, а нуждаещите се – повече поводи да чакат.

ГОЛЯМАТА МОРАЛНА ИЗМАМА

Аргументът зад законопроекта е свързан с възможността адвокати, държавни служители и други лица, които по силата на закона имат ограничения за упражняване на определена трудова дейност, да могат да бъдат лични асистенти на свои близки.

Самата идея да се намери решение за тези хора не е проблем. Напротив, тя заслужава внимание.

Проблемът е в избрания подход.

Вместо да се предвиди конкретно изключение за определени категории лица, се предлага промяна на условията за всички. Все едно, ако една врата е заключена за определен човек, трябва да съборим цялата сграда и да обясним на останалите, че това е архитектурен напредък.

За да може някой да съчетава професионалните си задължения с грижата за близък, защо трябва да бъдат орязани правата на хиляди други хора?

Това не е реформа. Това е решаване на частен проблем с обществена сметка.

А КЪДЕ СА СМЕТКИТЕ, ГОСПОДА ЗАКОНОДАТЕЛИ?

Към законопроекта е приложена предварителна оценка на въздействието. Само че големият въпрос остава: къде са конкретните разчети за финансовите последици за личните асистенти и семействата, които разчитат на тях?

Къде е анализът колко доходи ще загубят тези хора? Колко ще се влоши осигурителната им защита? Как ще се отразят промените върху семействата с деца с тежки увреждания? Каква ще бъде реалната цена на тази законодателна конструкция за хората, които не могат просто да си наемат друг човек, когато системата реши да им обърне гръб?

Или оценката на въздействието е от онзи особен жанр административна литература, в който всичко изглежда прекрасно, докато не се появи жив човек и не започне да задава въпроси?

НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ, А НЕ НАРОДНИ ИНЖЕНЕРИ НА МИЗЕРИЯТА!

Народният представител не е изпратен в парламента, за да експериментира върху най-беззащитните. Не е изпратен да превръща социалната политика в счетоводна гимнастика, нито да доказва колко ниско може да падне цената на човешкия труд.

Имената на вносителите трябва да бъдат публично известни. Не за да бъдат превръщани в мишена на лична омраза, а защото политическата отговорност има имена, лица и подписи. Когато внасяш законопроект, който може да засегне хиляди семейства, не можеш да се скриеш зад парламентарната група, зад колективната отговорност или зад някаква безлична комисия.

Подписът под един законопроект не е декоративна украса. Той е политическа позиция.

И нека никой от вносителите не си въобразява, че доброто намерение автоматично измива лошите последици. В политиката намеренията се обясняват лесно. Последиците обаче се плащат от други.

Особено когато тези други са майки, бащи и близки на хора с тежки увреждания, които вече са пожертвали огромна част от собствения си живот, за да осигурят достоен живот на любимите си хора.

ДЪРЖАВА, КОЯТО СПЕСТЯВА ОТ БЕЗЗАЩИТНИТЕ, Е ДЪРЖАВА С ОБЪРНАТА СЪВЕСТ

Има една стара мярка за цивилизоваността на обществото: отношението му към онези, които не могат да се защитят сами.

Не към богатите, които могат да си купят адвокати. Не към влиятелните, които могат да си осигурят достъп до кабинети. Не към политическите приятели, които винаги намират отворена врата.

А към хората, които имат нужда от помощ, за да станат от леглото. Към децата, които не могат да се грижат сами за себе си. Към родителите, които са превърнали ежедневието си в непрекъсната битка с болестта, институциите и липсата на средства.

Точно там се вижда истинското лице на държавата.

И ако на някого му се струва, че икономията от правата на личните асистенти е разумна бюджетна политика, нека си зададе един прост въпрос: колко струва достойнството на човек, който не може да се защити сам?

Законопроектът все още не е приет. Това означава, че има време за оттегляне, преработване и обществено обсъждане. Има време вносителите да разберат, че зад сухите параграфи стоят живи хора, а не счетоводни единици.

На майките и семействата, засегнати от тези предложения, не им трябват съболезнования от парламентарната трибуна. Трябват им права, сигурност и реална подкрепа.

А на вносителите им остава една проста задача: да обяснят пред обществото защо решението на един проблем трябва да бъде платено с правата на всички останали.

Защото има нещо по-страшно от бедната държава. Това е държавата, която е започнала да смята човешкото достойнство за излишен разход.

И когато парламентът започне да пести от най-беззащитните, не става дума за прогресивна България.

Става дума за регрес, облечен в законодателен костюм.