Цветанов нагло и безскрупулно: Бях репресиран по времето на Борисов

Брей, какъв обрат в българската политическа драма! Цветан Цветанов, някогашният втори човек в ГЕРБ, дясната ръка, лявото ухо и, според тогавашните мащаби на властта, почти резервният ключ за партийния сейф, днес ни разказва за репресии.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Репресиран бил.

От кого, бе, Цветанов?

Тук вече човек се чуди дали да плаче, да се смее или просто да си вземе пуканки и да изчака следващия епизод.

Защото когато чуеш думата „репресиран“, в българската история неизбежно се появяват едни други картини. Хора, хвърляни по затвори. Хора, преследвани заради убежденията си. Хора, на които държавата е смачквала живота, защото са били неудобни.

А сега пред нас стои Цветан Цветанов и обяснява, че бил репресиран.

Политическа репресия ли, Цветанов? Каква точно?

Кой те хвана за яката? Кой те изпрати в Белене? Кой ти забрани да говориш? Кой ти конфискува имуществото? Кой те прати да копаеш въглища?

Или репресията се състоеше в това, че след като напусна ГЕРБ, политическата машина вече не работеше в твоя полза?

Защото има една дребна, но съществена разлика между репресиран политически противник и бивш властови кадър, който внезапно се оказва извън системата, от която дълго време е бил част.

Това не е семантична подробност. Това е разликата между дисидент и бивш началник.

Душеприказчикът на Борисов изведнъж открива репресията

Най-пикантното в тази история е, че Цветанов не е някакъв случаен човек, попаднал за пет минути в орбитата на Бойко Борисов.

Той беше един от най-влиятелните хора в ГЕРБ.

Беше човекът, който стоеше до Борисов.

Човекът, който говореше от името на партията.

Човекът, който организираше структури, избори, кампании и партийна дисциплина.

И сега, години по-късно, ни се поднася приказката за репресирания Цветанов.

Това вече не е политически анализ.

Това е политически фолклор.

Остава само някой да напише народна песен.

И хорът от партийни ветерани да припява тъжно.

Само че народът не е забравил кой какъв беше.

„Бяхме репресирани“

Изречението звучи внушително.

„Бяхме репресирани.“

Кои сте „вие“, Цветанов?

Новите дисиденти?

Политическите изгнаници?

Подземната съпротива срещу герберската власт?

Или хората, които след години във властта решиха да направят собствен политически проект и установиха, че политическият пазар вече е препълнен с други мераклии за депутатски кресла?

Защото в България постепенно се създаде една особена политическа професия.

Бившият властник става опозиционер, когато вече не е във властта.

Това е удивителна трансформация.

Вчера си част от системата.

Днес си жертва на системата.

Утре си неин най-яростен критик.

А вдругиден вероятно ще обясниш, че всъщност винаги си бил неин противник.

Историята е удобна работа. Особено когато я пишеш със собствената си химикалка.

„Направих политическа грешка“

Тук Цветанов поне проявява някаква скромност.

Признава, че е направил политическа грешка, като прекалено бързо създал собствен проект след напускането на ГЕРБ.

Само че има една още по-интересна грешка.

Да си представиш, че популярността ти в една партия автоматично се прехвърля като банков депозит в друга.

Политиката не работи така.

Избирателят не получава автоматично съобщение:

„Вашият любим политик напусна ГЕРБ. Желаете ли да прехвърлите гласа си към Републиканци за България?“

И така се ражда „Републиканци за България“.

Само че републиката очевидно не е получила същия ентусиазъм.

А прогнозата за 280 000 гласа?

Тук вече навлизаме в територията на политическата астрология.

Цветанов прогнозира, че при нови парламентарни избори ГЕРБ щели да получат около 280 000 гласа.

Прекрасно.

Само че прогнозите на политиците имат една неприятна особеност: след изборите избирателят ги проверява.

А избирателят е неблагодарно същество.

Не чете пророчествата с необходимото уважение. Пуска бюлетина и после гледа резултата.

Цветанов предвижда катастрофа за ГЕРБ на местните избори.

Кметове щели да преминат към инициативни комитети.

ГЕРБ щели да се сринат.

Борисов не познавал структурите.

Партията била в тежка криза.

Може и така да е.

Но човек трудно може да избяга от един неудобен въпрос:

Ако всичко това е толкова очевидно, защо трябваше да го казва точно Цветан Цветанов?

Някак си е все едно бившият главен готвач на ресторанта да излезе пред заведението и да обясни, че кухнята е отвратителна.

Възможно е.

Но клиентът естествено ще попита:

А ти какво готвеше там толкова години?

И стигаме до апартаментите

Тук историята става още по-деликатна.

Защото когато говориш за „репресия“, за политическа кариера и за миналото си във властта, обществената памет не започва от последното ти телевизионно интервю.

Тя започва много по-отдавна.

И помни скандалите.

Помни „Апартаментгейт“.

Помни обясненията.

Помни политическите позиции.

Помни властовата близост.

Помни начина, по който едни хора бяха недосегаеми, докато други гледаха властта отвън.

Затова днес да излезеш и да кажеш:

„Бях репресиран“ не е достатъчно.

Трябва да обясниш какво точно означава това.

Защото иначе думата „репресия“ се превръща в евтин политически парфюм, с който се опитваш да прикриеш миризмата на собственото си минало.

Българският политически цирк има удивителна памет

Има нещо дълбоко комично в нашата политическа действителност.

Всеки бивш властник един ден се превръща в борец срещу властта.

Всеки бивш началник започва да разобличава началниците.

Всеки бивш вътрешен човек внезапно открива колко страшна била системата отвътре.

А народът стои отстрани и се чуди: Чакайте малко. Вие не бяхте ли системата?“

Това е като директорът на пожарната да напусне и на следващия ден да даде пресконференция: „Пожарната има сериозни проблеми. Пожарите са неконтролируеми.“ Благодарим за анализа.

Само че докато беше вътре, защо не ги гасихте?

Репресиран или политически неуспял?

Това е същинският въпрос.

Политическият неуспех не е репресия.

Загубата на влияние не е репресия.

Отливът на избиратели не е репресия.

Неспособността да изградиш устойчив политически проект не е репресия.

Конкуренцията не е репресия.

А когато държавни институции действително са използвани незаконно срещу политически противници, това трябва да бъде доказано, разследвано и наказано.

Точно защото истинската репресия е прекалено сериозна тема, за да бъде превръщана в политическа опаковъчна хартия.

Да използваш тази дума за всеки политически конфликт е гавра не само с историята, но и с хората, които действително са били преследвани от държавата.

„Белият флаг“ и политическото гадаене

Цветанов казва, че ако ГЕРБ не издигне кандидат за президент, това щяло да означава, че са вдигнали белия флаг.

Това вече звучи почти героично.

Само че белият флаг има един недостатък.

Той не се развява от телевизионно студио.

Развява се на избори.

Там се вижда кой капитулира, кой оцелява и кой изобщо не е бил фактор.

Политиката не е шахматна дъска, на която бившият играч след края на партията обяснява как всъщност е можел да спечели.

Политиката е изборен резултат.

Останалото е телевизионен фолклор.

А за Влади Горанов?

Цветанов пита защо Борисов е върнал Владислав Горанов, санкциониран по американския закон „Магнитски“.

Това е напълно легитимен политически въпрос.

Но има нещо особено пикантно в това човек, който дълго време беше част от същата властова конструкция, днес да се явява като санитар на политическата хигиена.

Българската политика очевидно има собствена версия на пречиствателната станция:

Първо всички влизат заедно; после се разделят; после всеки излиза чист; а виновни са тези, които останали вътре.

---

И накрая остава един прост въпрос

Цветан Цветанов има пълното право да критикува Борисов.

Има право да критикува ГЕРБ.

Има право да прогнозира техен крах.

Има право да създава партии.

Има право да губи избори.

Има право дори да се оплаква.

Но когато човек, прекарал години в самия център на властта, използва думата „репресиран“, обществеността има право да попита: Как точно?

Кои институции?

Какъв натиск?

Кога?

Срещу кого?

Какви доказателства?

Какви производства?

Какви конкретни действия?

И ако има доказателства за незаконен институционален натиск, те трябва да бъдат показани.

Защото иначе получаваме не репресия, а политическа метаморфоза.

Вчера си власт.

Днес си жертва.

Утре си морален съдник.

А вдругиден вероятно ще се окажеш кандидат за нещо.

Българският политически театър няма нужда от сценаристи. Има достатъчно бивши министри, депутати, партийни секретари и вечни спасители.

И докато едни се опитват да ни убедят, че са били преследвани, народът има една досадна памет.

Помни кой беше до властта.
Помни кой управляваше.
Помни кой мълчеше.
Помни кой говореше.
И най-вече помни кой днес се е събудил с внезапното усещане, че цял живот е бил дисидент.

Това вече не е репресия.

Това е амнезия.