Българското производство губи конкурентност заради начина по който се разпределя печалбата във веригата
На българския пазар се разиграва тих, но упорит спектакъл: местният производител стои на сцената, а аплодисментите ги събира чуждата стока, грижливо позиционирана върху рафтовете на търговските вериги. И ако това звучи като драматургия с преувеличения, реалността настойчиво отказва да играе в по-мек жанр.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Бившият министър на земеделието Кирил Вътев очертава картина, която прилича повече на икономическа дисекция, отколкото на пазарен анализ: българските продукти влизат на по-ниски производствени цени, но излизат на рафта с по-високи надценки. В същото време вносните стоки, макар да пристигат по-скъпо, се „разреждат“ с по-ниски търговски надценки и се оказват по-достъпни за крайния потребител.
Резултатът е парадокс, който би трябвало да обиди дори най-търпеливия икономически модел: местното производство губи конкурентоспособност не заради качеството, а заради начина, по който се разпределя печалбата по веригата.
Пазар без равнопоставеност
В основата на проблема стои не просто ценова динамика, а асиметрия на преговорната сила. Големите търговски вериги функционират като централизирани системи със стандартизирани договори, които оставят малките производители в позиция на договаряне „на дребно“, буквално и преносно.
Вътев посочва, че мултинационалните компании работят с централизирани договори и условия, които са недостижими за локалните производители. Така пазарът се превръща в йерархия, а не в свободна конкуренция – с ясни победители и предвидими губещи.
И ако някой още вярва в романтичната идея за „равен достъп до пазара“, реалността деликатно я изхвърля през задния вход на супермаркета.
Законопроектът и старият спор за държавната намеса
Поводът за дискусията е законопроект, който цели да регулира пазара и да въведе по-строги правила за надценките. Подобни модели съществуват в редица европейски държави, включително Франция и Германия, където се прилагат ограничения върху търговските надценки в определени продуктови групи.
Критиците на идеята обаче настояват, че прекомерната регулация може да наруши пазарния баланс. Поддръжниците ѝ отвръщат, че балансът отдавна е нарушен – просто неравновесието вече е узаконено чрез практика, а не чрез нормативен текст.
Вътев твърди, че част от браншовите позиции срещу закона не представляват реален консенсус, а по-скоро интереси, които не се артикулират открито. Това допълнително разпалва старото напрежение между местно производство и глобални търговски структури.
Печалбата като миграционен поток
Най-неудобният извод в цялата картина остава извън шумните дебати: дори когато работят с веригите, българските производители често не успяват да оцелеят. Причината не е липса на пазар, а начинът, по който стойността се разпределя между производство, логистика, търговия и крайна цена.
В този модел печалбата не изчезва – тя просто сменя адреса си. И ако производителят стои твърде близо до началото на веригата, често остава с най-малката част от разпределението.
Вносът като нова нормалност
Постепенно българският пазар се пренарежда в посока на нарастващ дял на вносни стоки. Това не е внезапен процес, а резултат от дългогодишно натрупване на ценови, логистични и договорни предимства в полза на големите доставчици.
В този контекст местният производител не просто губи позиции – той се опитва да се адаптира към правила, които са писани за игра с различни мащаби.
Дебатът около регулацията, надценките и ролята на веригите няма да приключи скоро. Защото не става дума само за закон, а за въпрос кой реално контролира достъпа до пазара – държавата, производителят или търговската инфраструктура, която отдавна е надраснала идеята за „дистрибуция“ и се е превърнала в филтър на икономическа реалност.
И докато този въпрос остава отворен, рафтовете ще продължат да изглеждат подредени. Просто подредбата все по-малко ще напомня на свободен пазар и все повече на внимателно курирана зависимост.
