17.11.2026

Днес България

Винаги навреме

Днес България > Blog > Бизнес > БЪЛГАРСКАТА ТРАПЕЗА: ЕДИН КИЛОГРАМ МЕСО ВЛИЗА ВЪВ ФУРНАТА, ЧЕТИРИСТОТИН ГРАМА ИЗЛИЗАТ: ОСТАНАЛОТО СИГУРНО Е ЕВРОПЕЙСКА ДОБАВЕНА СТОЙНОСТ!

БЪЛГАРСКАТА ТРАПЕЗА: ЕДИН КИЛОГРАМ МЕСО ВЛИЗА ВЪВ ФУРНАТА, ЧЕТИРИСТОТИН ГРАМА ИЗЛИЗАТ: ОСТАНАЛОТО СИГУРНО Е ЕВРОПЕЙСКА ДОБАВЕНА СТОЙНОСТ!

От месото с воден режим до сиренето с палмово минало, от пластмасовите домати до манджата от продукти с изтекъл срок. Добре дошли в супермаркета на абсурда, където плащаш за храна, получаваш химически експеримент, а накрая държавата ти пожелава добър апетит.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Българският потребител отдавна не пазарува храна. Той участва в своеобразна лотария с награди, които понякога се измерват в грамове, друг път в киселини, а в най-неприятните случаи – в спешно посещение до аптеката и продължително престояване в домашната тоалетна.

Влизаш в магазина с намерението да купиш месо, сирене, домати, плодове и нещо за вечеря. Излизаш с торба, олекнал портфейл и усещането, че току-що си финансирал научен експеримент, за който никой не те е питал дали желаеш да участваш.

И точно тук идва признанието на председателя на Националната овцевъдна и козевъдна асоциация Симеон Караколев, което заслужава много повече внимание от поредната политическа свада в телевизионното студио.

Според него големият проблем при месото не е само цената, а качеството. Купуваш един килограм, плащаш си като за един килограм, слагаш го във фурната и след термичната обработка от него остават около 400 грама.

Останалите 600 грама вероятно са напуснали кухнята по силата на някаква неизвестна физична теория. Може би са се изпарили към Брюксел. А може би просто си купил нещо, което има повече общо с водопроводната инсталация, отколкото с месарския занаят.

Само че смехът бързо изчезва, когато човек си даде сметка, че плаща за месо, а не за воден резервоар с животински произход.

МЕСОТО: КУПУВАШ КИЛОГРАМ, ПОЛУЧАВАШ ПОРЦИЯ ЗА КОНЦЛАГЕРИСТИ

Някога месото беше храна. Днес понякога изглежда като продукт с неустановена самоличност, който трябва да премине през фурната, за да разбере самият той какво представлява.

Водата е чудесно нещо. Без нея няма живот. Но когато започне да играе ролята на основна съставка в месото, вече имаме проблем. Особено когато цената се изчислява като за чист животински продукт.

Когато използването на огромно количество добавена вода в определени месни продукти е истина, това не е просто въпрос на технология. Това е въпрос на прозрачност, етикетиране и защита на потребителя.

Има и друг въпрос: какво точно се случва с месото, преди да стигне до щанда? Как се съхранява? Как се обработва? С какво се третира? Какъв е произходът му? Колко време е било в обращение?

Защото потребителят не е длъжен да бъде криминалист, химик и лабораторен техник, за да разбере дали вечерята му е годна за консумация.

Не е нормално човек да има нужда от диплома по хранителни технологии, за да си купи пържола.

МЛЕЧНИТЕ ПРОДУКТИ: СИРЕНЕ БЕЗ МЛЯКО, МЛЯКО БЕЗ КРАВА И КИСЕЛО МЛЯКО С КРИЗА НА ИДЕНТИЧНОСТТА

При млечните продукти положението е направо трагично.

На единия рафт – сирене. На другия – продукт с растителни мазнини. На трети – имитация на сирене. Всички бели, всички приличат на храна, всички имат опаковки, които обещават щастлив живот и здравословно бъдеще.

Само че между истинското сирене и имитиращия продукт има разлика, която не се заличава от бялата опаковка и красивата снимка на овца върху нея.

Потребителят трябва да знае какво купува. Ако продуктът съдържа палмова мазнина вместо млечна, това трябва да бъде ясно, четливо и недвусмислено обозначено. Не с шрифт, подходящ за мравки, а така, че човек да го види, преди да е стигнал до касата.

Иначе се получава чудна национална традиция: купуваш сирене, мислиш си, че храниш семейството си с млечен продукт, а всъщност си купил нещо, което само по цвят и форма е решило да се представя за сирене.

Кашкавалът също понякога изглежда като продукт, който е преминал през толкова технологични приключения, че вече не помни от какво е започнал.

А киселото мляко? Някои продукти са толкова далеч от представата за традиционно българско кисело мляко, че ако ги оставиш до кофичка от едно време, вероятно ще се усети разликата от самолет.

Разбира се, не всяка растителна мазнина е измама. Имитационните продукти имат своето място на пазара. Измамата започва тогава, когато обозначението е неясно, потребителят е подведен или продуктът се представя за нещо, което не е.

ТОПЛАТА ВИТРИНА: КЪДЕТО ВЧЕРАШНИТЕ ПРОБЛЕМИ СЕ ПРЕРАЖДАТ В ДНЕШНО МЕНЮ

А сега да се приближим до една от най-интересните територии на съвременната търговия с храни – топлата витрина.

Там, зад стъклото, се разгръща истинска кулинарна драматургия.

Пилешки бутчета, кюфтета, мусака, ориз, картофи, сосове, супи и какво ли още не. Всичко е подредено красиво, мирише на подправки и изглежда така, сякаш някой току-що е сготвил за семейна вечеря.

Само че има един въпрос, който рядко си задаваме: какъв е произходът на суровините, от които е приготвена тази храна?

Как се контролира тяхната свежест? Как се проследяват партидите? Как се съхраняват преди и след термичната обработка? Как се гарантира, че продуктите са годни и не се използват отвъд допустимите срокове?

Не твърдим, че всяка топла витрина е склад за спасени от контейнера продукти. Това би било несправедливо към коректните търговци и готвачи. Но самият факт, че потребителят няма достатъчно информация, за да се чувства сигурен, е достатъчно сериозен проблем.

Защото подправките не са магическа пръчка, която превръща негодната храна в кулинарен шедьовър.

Чесънът не е дезинфектант. Червеният пипер не е сертификат за безопасност. Кърито не е средство за заличаване на историята на един продукт.

А когато една манджа се нуждае от половин килограм подправки, за да прикрие каквото и да било, може би е време да се запитаме не колко е добра рецептата, а какво точно се опитва да прикрие.

И тук държавният контрол трябва да бъде безкомпромисен. Не след като някой е получил хранително отравяне, не след като социалните мрежи са се напълнили с оплаквания, а преди храната да стигне до чинията.

ПЛОДОВЕТЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИТЕ: ВКУСЪТ Е ИЗЧЕЗНАЛ, НО ЦЕНАТА Е ОЦЕЛЯЛА

Следва отделението за ботанически разочарования.

Купуваш домат. Червен, лъскав, кръгъл, направо за реклама. Разрязваш го и вътре намираш нещо, което прилича на спомен за домат.

Мирише слабо. Вкусът е някъде между водата и нищото. Месестата част е твърда, а сокът отсъства по неизвестни причини.

Това вече не е домат. Това е червен декоративен обект с претенции за зеленчук.

Краставицата е хрупкава, но вкусът ѝ е толкова деликатен, че трябва да си припомниш какво ядеш. Ягодите изглеждат прекрасно, но ароматът им е изчезнал някъде по пътя между оранжерията и супермаркета. Бананите понякога имат текстура, която напомня на плод, но вкус, който не би разпознал и африканец. Портокалите са красиви, но сухи. Грейпфрутът е кисел, но не и приятно ароматен.

Пазарът е пълен с плодове и зеленчуци, които имат почти всичко необходимо за една добра снимка, освен най-важното – вкус.

Тук трябва да се прави и едно важно разграничение. Не всеки безвкусен плод е опасен, нито всяка външно съвършена стока е измама. Но когато качеството системно отстъпва пред външния вид, транспорта, трайността и ниската производствена цена, потребителят има право да попита защо плаща толкова много за толкова малко удоволствие.

Нима сме стигнали дотам да приемаме за нормално ягодата да няма аромат, доматът да няма вкус, а прасковата да се нуждае от чук, за да бъде разрязана?

Или трябва да благодарим, че поне изглеждат като храна?

БЪЛГАРИЯ – ЕВРОПЕЙСКИЯТ КОНТЕЙНЕР ЗА ХРАНИТЕЛНИ КОМПРОМИСИ?

И тук стигаме до най-неприятния въпрос.

Дали българският пазар се е превърнал в място, на което могат да се реализират продукти с по-ниско качество, защото потребителят има по-малко възможности да избира и по-малко средства да протестира с портфейла си?

Това не може да се доказва с лозунги и гневни публикации. Необходима е проверка на произхода, партидите, състава, лабораторните показатели и търговските практики. Но въпросът заслужава сериозно разследване.

Защо един и същ производител може да предлага различни продуктови линии с различен състав и качество за различни пазари? Какви са разликите? Какви са изискванията? Има ли реална разлика в качеството, или всичко е въпрос на рецептура, цена и потребителски предпочитания?

Европейският съюз не е длъжен да ни изпраща най-лошото. Но българската държава е длъжна да не допуска на пазара продукти, които не отговарят на законовите изисквания, както и да гарантира, че потребителят получава ясна информация за това, което купува.

Не сме втора категория хора. Не сме хранителна колония. Не сме последната спирка на стоки, които някой друг не желае.

И ако някой смята, че българинът ще яде каквото му сложат, стига да има достатъчно голяма промоционална табела, значи е объркал държавата с обор за безропотни консуматори.

460 ПРЕДПРИЯТИЯ, 25 ГОЛЕМИ И ЕДИН ПОТРЕБИТЕЛ, КОЙТО НЯМА КЪДЕ ДА БЯГА

По думите на Яне Янев у нас има около 460 месопреработвателни предприятия, като 25 от тях произвеждат над 70% от продукцията на пазара.

Ако тези данни са точни, те поставят сериозен въпрос за концентрацията на производството и реалната конкуренция.

Защото конкуренцията би трябвало да означава повече качество, повече избор и по-добри цени. Не състезание кой ще произведе най-евтиния продукт, ще го опакова най-красиво и ще го продаде на цена, достойна за нещо съвсем друго.

Караколев правилно поставя и въпроса за кооперативите. Българските животновъди и земеделски производители трудно могат да се противопоставят на огромни търговски структури, когато са разпокъсани и нямат достатъчно силни организации.

Дребният производител продава евтино, веригата продава скъпо, а потребителят плаща сметката.

Така се ражда една великолепна икономическа симбиоза: фермерът работи денонощно, клиентът плаща до последната стотинка, а посредникът събира плодовете на чуждия труд.

И после някой обяснява, че пазарът сам щял да се регулира.

Да, разбира се. Както сам се регулира и чадърът, когато вали върху човек.

КЪДЕ Е ДЪРЖАВАТА, ОСВЕН НА СНИМКИТЕ ОТ БУТАФОРНИ ПРОВЕРКИ?

Нека не се заблуждаваме. Хранителната сигурност не се изчерпва с това да има храна по рафтовете. Въпросът е каква е тя, откъде идва, как е произведена, как е съхранявана и какво реално получава потребителят срещу парите си.

Държавата не може да се ограничава до периодични акции, телевизионни репортажи и гръмки съобщения за наложени глоби.

Трябва да има:

Редовни и внезапни лабораторни проверки на месо, млечни продукти, плодове и зеленчуци.

Публични резултати от проверките с конкретни производители, партиди и установени нарушения.

Ефективен контрол върху използването на добавена вода, фосфати и други технологични добавки в месните продукти.

Ясно разграничаване между млечни и имитиращи продукти, включително на рафтовете и в рекламите.

Проследимост на суровините и храните, предлагани в топлите витрини.

Контрол върху сроковете, температурите и повторното използване на суровини в готови ястия.

Сериозни санкции при доказана измама, които да не се превръщат в обикновен разход за правене на бизнес.

И най-вече – защита на българския производител, който действително произвежда качествена храна, а не се опитва да конкурира индустриалните количества с химически фокуси.

НАРОДЪТ НЕ ИСКА ЛУКС. ИСКА ДА ЯДЕ ХРАНА!

Най-циничното в цялата тази история е, че българският потребител не претендира за черен хайвер, трюфели и пържоли от животни, отглеждани под звуците на класическа музика.

Той иска нормално месо. Истинско сирене. Кисело мляко, което заслужава името си. Домат с вкус на домат. Ягода с аромат на ягода. Портокал, от който действително излиза сок.

Не иска да плаща за вода, представена като месо. Не иска да гадае дали сиренето е млечно или растително. Не иска да чете етикети с лупа. Не иска да се пита дали готовата храна е приготвена от качествени и проследими продукти.

И със сигурност не иска да превръща всяко хранене в игра на руска рулетка с храносмилателната си система.

Защото има нещо дълбоко унизително в това да работиш цял месец, да получиш заплата, да отидеш в магазина и да трябва да избираш между скъпа храна със съмнително качество и евтина храна с неизвестни компромиси.

Това не е просто проблем на търговията. Това е проблем на общественото достойнство.

Българинът не е длъжен да бъде кошчето за хранителни компромиси на Европа. Не е длъжен да купува пластмасови плодове, воднисти пържоли и млечни имитации, докато някой му обяснява колко добре работи свободният пазар.

И ако държавата не може да гарантира поне едно просто нещо – че храната, която се продава на българския пазар, отговаря на написаното върху етикета и на законовите изисквания – тогава за какво точно ни е тази държава?

За да брои касовите бележки след поредната промоция?

Или да чака следващия скандал, за да изпрати инспектори, да направи няколко снимки и да обяви, че контролът е засилен?

Защото в България май вече не купуваме храна. Купуваме надежда, опакована в целофан, с промоционален етикет и срок на годност. А понякога и надеждата се оказва с изтекъл срок.

Споделете тази новина
0 0 votes
рейтинг
абонирай се
Notify of
guest
0 Comments
най-стари
най-нови най-гласувани
0
Would love your thoughts, please comment.x
Днес България
Privacy Overview

This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.