Полицията в Италия „учи демонстрантите“ на основите на демокрацията (видео)

Италия, Франция и Германия кипят от недоволство. В Торино демокрацията явно се преподава с палка, а германските улици напомнят, че между обществения ред и полицейската демонстрация на мускули понякога има само една крачка.

Европа отново е на улицата. Само че този път недоволството не се побира в телевизионните студиа, правителствените декларации и напудрените речи за демократичните ценности. Хиляди хора в Италия, Франция и Германия излязоха да протестират срещу поскъпването на живота, социалната несигурност, орязването на публичните услуги и политиката на собствените си управляващи.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

А когато народът започне да задава неудобни въпроси, държавата понякога изважда най-убедителния си аргумент: каска, щит и палка.

Вместо отговори – строен полицейски строй. Вместо диалог – водно оръдие. Вместо политическа отговорност – поредната демонстрация на това кой разполага с повече физическа сила.

И така демокрацията се оказва на своеобразен практически изпит. Само че изпитващите са с униформи, а учебното пособие е дълго, твърдо и болезнено.

ТОРОНО: КУРС ПО ДЕМОКРАЦИЯ С УСКОРЕНА ПАЛКОВА ПОДГОТОВКА

Особено напрегната е обстановката в италианския Торино.

На 30 октомври по време на демонстрациите срещу поскъпването на живота, военните разходи и правителствената политика се стигна до сблъсъци между протестиращи и полиция. В района на площад „Кастело“ силите на реда използваха водни оръдия и полицейски атаки срещу демонстрантите.

Изглежда, че в Торино са решили да въведат нова образователна дисциплина: „Основи на демокрацията и приложна полицейска гимнастика“.

Преподавателите са добре екипирани, методиката е стара, но изпитана, а основното учебно помагало е полицейската палка.

Скоростта, с която някои униформени въртят тези пособия, направо буди професионално възхищение. Човек би помислил, че преди да постъпят в полицията, са преминали специализирана подготовка в някой цирк, където първо са се упражнявали с огнени факли, а после са преминали към по-прозаични инструменти за масово възпитание.

Само че цирковите артисти поне се стараят да не удрят публиката.

Тук спектакълът е друг.

Според описваните от очевидци сцени полицейската твърдост не винаги прави особена разлика между глава, ръце, крака и останалата човешка анатомия. Важното е демонстрантът да разбере, че държавата има последната дума. Или поне последния удар.

Разбира се, нека не забравяме, че полицията има право да защитава обществения ред и да се противопоставя на насилието. Но това право не превръща униформата в индулгенция за произвол. Не всяко вдигане на палка е проява на смелост, както не всяко отстъпление на протестиращ е признание за вина.

Полицията не е частна охранителна фирма на политическото спокойствие. Тя е обществена институция, издържана от същите хора, които понякога се оказват от другата страна на щитовете.

И точно това май е най-трудният урок за някои униформени.

ГЕРМАНИЯ: КОГАТО РЕДЪТ ЗАПОЧНЕ ДА ПРИЛИЧА НА БОЙНО ПОЛЕ

В Германия напрежението също е сериозно.

На 31 октомври демонстрации на младежкото движение „Gen Z regelt!“ се проведоха в десетки германски градове. Хората излязоха с искания за по-добро образование, здравеопазване, достъпни жилища и поносими разходи за живот.

В Кьолн полицията използва водно оръдие, след като според властите протестиращи хвърляли пиротехника и предмети по служителите. В Хамбург бяха подпалени барикади, а в Берлин се стигна до използване на лютив спрей и сблъсъци.

Тук вече спектакълът придобива международен мащаб.

Едната страна хвърля предмети, другата отговаря с полицейски средства за разпръскване. Улиците се превръщат в арена, а гражданите и униформените играят роли, които очевидно никой не е репетирал с мисъл за добрия край.

Но има нещо особено тревожно в подобни сцени.

Когато младите хора започнат да възприемат полицията не като институция, която ги защитава, а като противник, срещу когото трябва да се изправят, проблемът вече е много по-дълбок от поредния сблъсък на улицата.

Това е криза на доверието.

И колкото повече държавата разчита на демонстрации на сила, толкова по-малко остава от авторитета, който би трябвало да произтича от закона.

ФРАНЦИЯ: СТРАНАТА, В КОЯТО УЛИЦАТА ОТДАВНА НЕ Е ДЕКОРАЦИЯ

Франция отново показа, че протестът е почти национален спорт, макар че този път никой не раздава медали.

На 31 октомври около 320 000 души са участвали в демонстрации в страната по данни на френското вътрешно министерство. В Париж са били около 70 000.

В Лион, Гренобъл, Марсилия, Тулуза и други градове се стигна до напрежение и сблъсъци. Полицията използва сълзотворен газ и предприема акции за разпръскване на демонстрантите. В Париж полицейски служител беше ударен от запалително устройство, а властите съобщиха за стотици задържани в цялата страна.

Френската улица има дълга памет. Тя помни революции, барикади, стачки и правителства, които са откривали по трудния начин, че народното недоволство не се изпарява с полицейска заповед.

Проблемът е, че когато протестът премине в насилие, губят всички. Когато демонстранти нападат полицаи, това не е демократично право. Когато полицаи упражняват неоправдано насилие, това не е законност.

Но властта често предпочита по-удобната версия: виновни са онези, които са излезли на улицата.

Така не се налага да се обяснява защо са излезли.

ПАЛКАТА КАТО ПОЛИТИЧЕСКА ПРОГРАМА

Италия, Франция и Германия са различни държави, с различна политическа история и различни обществени проблеми. Но сегашните демонстрации показват една обща тенденция: все повече хора не вярват, че институциите чуват техните проблеми.

И когато властта не успява да убеди, понякога се изкушава да принуждава.

Тук идва голямото противоречие.

Европейските правителства обичат да говорят за демокрация, човешки права, свобода на словото и гражданско участие. Същите тези ценности обаче не могат да бъдат защитавани с безконтролна полицейска сила.

Палката не е политическа програма. Водното оръдие не е социална политика. Сълзотворният газ не решава жилищната криза. А счупената глава на един демонстрант няма да напълни празната класна стая или да намали сметката за ток.

Има и нещо друго.

Полицаят, който стои срещу демонстранта, също е гражданин. И той има сметки, семейство, деца и проблеми. Не е изключено утре самият той да протестира срещу условията си на труд, заплащането или политиката на правителството.

Днес държи щита срещу другите. Утре може да се окаже от тяхната страна.

Историята има неприятния навик да сменя местата на хората.

ГОЛЕМИЯТ ЕВРОПЕЙСКИ ЦИРК ПРОДЪЛЖАВА

Особено показателна е картината на улицата: демонстранти настъпват, полицията ги избутва, едни отстъпват, други се връщат, появяват се барикади, летят предмети, палят се контейнери, използват се водни оръдия.

Един своеобразен танц на демокрацията, в който оркестърът е от сирени, барабаните са щитовете, а соловите изпълнения се правят с палки.

Само че зад тази гротеска стоят реални човешки съдби, ранени хора, разрушено имущество и едно общество, което все по-трудно намира общ език със собствените си институции.

И тук възниква най-неудобният въпрос: докога европейските управляващи ще смятат, че могат да лекуват социалното недоволство с полицейски операции?

Колко още демонстрации трябва да бъдат разпръснати, колко още хора трябва да бъдат арестувани и колко още палки трябва да се износят, преди някой да разбере, че проблемът не е само в хората на улицата?

В Торино явно са решили да преподават демокрация с физическа подготовка. В Германия редът се опитва да надделее над недоволството с водни оръдия. Във Франция улицата отново напомня, че политическото търпение има граници.

А някъде зад полицейските щитове стоят правителства, които вероятно се надяват всичко да отмине.

Само че циркът може да приключи, но причините за него остават.

И последният въпрос не е кой ще замахне по-силно с палката или кой ще хвърли следващия камък.

Въпросът е кой ще има достатъчно разум да спре този абсурд, преди европейската демокрация да се превърне в постоянно представление с униформи, каски, барикади и ранени граждани.

Защото демокрацията не се измерва с броя на полицейските палки, а със способността на държавата да понесе критиката на собствените си граждани.

И ако единственото, което властта може да предложи на недоволния народ, е удар по главата, значи проблемът отдавна не е само на улицата.

Палките може и да са държавни. Но улиците са на хората. А демокрацията не е полицейско учение.