„БУЛМЕТАЛ“ ПОД ПРИЦЕЛ: КОГАТО ВЛАСТТА ПОИСКА ДА ТИ ПРЕБРОИ ТРАКЕРИТЕ, А ТИ СИ ЗАБРАВИЛ ДА ПРЕБРОИШ ЗАВИСИМОСТИТЕ

В България бизнесът е свободен. Свободен е да произвежда, да изнася, да плаща данъци, да издържа стотици семейства и най-вече да помни, че свободата му приключва там, където започва политическият интерес на поредните обитатели на Министерския съвет.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

В България има една особена традиция. Всяка нова власт идва с обещания за реформи, борба с корупцията, върховенство на закона и прочистване на държавата. После сваля сакото на реформатора, запретва ръкави и започва да разпределя територии. Първо институциите, после службите, след това прокуратурата, а накрая бизнесът. Защото в нашата мила балканска демокрация икономическата независимост е хубаво нещо само докато не започне да пречи на политическата зависимост.

И ето че сега на сцената излиза „Булметал“ в Гурково, собственикът му Кольо Атанасов и една полицейска операция, която повече прилича на демонстрация на институционална мощ, отколкото на обикновено разследване.

Според разпространената информация бизнесменът е задържан за 24 часа след акция на ГДБОП и СДВР. Претърсват се производствената база и домът му, търсят се проследяващи устройства, а основната версия е свързана с незаконно следене на определени лица. Междувременно около операцията се появяват и твърдения за предполагаем опит за покушение срещу бившия кмет на Гурково.

Какво точно се разследва, кой кого е следил, кой е поръчал следенето и каква е връзката на Атанасов с всичко това? Засега отговори няма. Има акция, задържан човек, иззета техника и достатъчно мълчание, за да започне общественото въображение да работи извънредно.

Само че тук има един далеч по-интересен въпрос: защо подобни акции толкова често се превръщат в спектакъл, при който първо се демонстрира силата на държавата, а чак след това обществото започва да пита за доказателствата?

ДЪРЖАВАТА НЕ ОБИЧА НЕЗАВИСИМИЯ БИЗНЕС. ОБИЧА ПОСЛУШНИЯ.

Нека не се преструваме на наивници. Българската полиция по закон е деполитизирана. На хартия. В реалността обаче МВР твърде често изглежда като институция, която сменя политическата си униформа според цвета на поредното управление.

Едни идват, други си отиват, но практиката остава. Сменят се началници, директори, областни ръководители и политически назначения, а зад кулисите продължава старата игра: кой има достъп до силовите структури, кой може да задейства проверка, кой може да организира акция и кой трябва да бъде поставен под натиск.

Това не означава, че всяка полицейска операция е политическа поръчка. Означава обаче, че обществото има всички основания да изисква прозрачност, когато силата на държавата се стовари върху конкретен човек или предприятие, а институциите не дават убедителни обяснения.

Особено когато става дума за предприятие, в което работят стотици хора, произвежда се продукция за износ и цяла община зависи от икономическата му дейност.

Разследването трябва да си свърши работата. Но държавата няма право да превръща служителите на едно предприятие в статисти в полицейски спектакъл, нито да използва икономическото му задушаване като страничен ефект, който никой не смята за необходимо да обясни.

И тук идва голямата ирония. Бизнесменът може да е натрупал милиони, да е изградил фабрика, да е създал работни места, да е станал почетен гражданин и да се е превърнал в икономически фактор за цял район. Но ако е забравил едно основно правило на българския политически пейзаж, може да се окаже, че всичките му постижения са построени върху пясък.

А правилото е просто: не си собственик на икономическата си независимост, докато политическата власт има възможност да ти спре въздуха.

ДЕМЕРДЖИЕВ И ПОЛИТИЧЕСКАТА ХИМИЯ НА СИЛОВИТЕ ИНСТИТУЦИИ

Името на Иван Демерджиев също заслужава внимание в този по-широк разговор за отношенията между политика, МВР и съдебната система.

Около него се появиха сериозни публични твърдения за контакти с представители на бизнеса по Южното Черноморие и за предполагаеми договорки, свързани с полицейски акции, политически структури и кадрови промени в прокуратурата.

Особено тревожни са твърденията, приписвани на близък до наскоро задържания и впоследствие освободен кмет на Белица, според които предварително са били обсъждани конкретни действия, участници и времеви рамки на определени операции.

В този контекст е споменавано и името на окръжния прокурор на Бургас Георги Чинев.

Това са твърдения, които изискват проверка, документи, свидетелски показания и позициите на засегнатите лица. Не са присъда и не бива да бъдат представяни като установени факти. Но са достатъчно сериозни, за да не бъдат заметени под килима с обичайното институционално мълчание.

Защото, ако се окаже, че полицейски акции се планират в политически кабинети, че прокуратурата се използва като кадрова мишена и че определени бизнесмени получават специално отношение според политическата си полезност, тогава вече не говорим за правоприлагане.

Говорим за овладяване на държавата.

А когато към подобни твърдения се добавят и политически амбиции за пренареждане на съдебната система, картината става още по-неприятна.

Държавата не е частна фирма на политическия победител. МВР не е наказателна бригада на партийното ръководство. Прокуратурата не е кадрова борса, в която прокурорите се разменят като употребявани автомобили.

Поне не би трябвало да бъде.

ОЛИГАРХИЯТА, КОЯТО САМА СИ Е ИЗКОПАЛА ЯМАТА

Но нека не правим и другата голяма грешка: да превръщаме всеки притиснат от властта бизнесмен в герой на демокрацията.

Българският бизнес също има какво да обяснява.

Десетилетия наред част от големите предприемачи изграждаха империи не върху стабилни правила, независими институции и предвидима бизнес среда, а върху лични контакти, политически услуги, телефонни обаждания и добре поддържани отношения с поредния властимащ.

Едни се снимаха с министри. Други спонсорираха правилните събития. Трети поддържаха дружба с кметове, депутати, партийни централи и хора с достатъчно власт, за да направят един проблем да изчезне или да се появи от нищото.

Те не инвестираха в независимост. Инвестираха във влияние.

Не изграждаха защитена икономическа среда. Изграждаха лични чадъри.

Не искаха силна държава с еднакви правила за всички. Искаха държава, която да бъде силна срещу конкуренцията и необичайно сговорчива към тях самите.

И сега, когато политическата конюнктура се променя, някои от тези господа внезапно откриват, че държавата има зъби.

Само че зъбите, които вчера са им служили за разчистване на терена, днес могат да се обърнат към собствените им гърла.

Това е трагикомедията на българския олигархичен модел: човекът си мисли, че притежава държавата, докато един ден не установи, че държавата просто го е държала на каишка.

И когато дойде новият стопанин на каишката, старият приятел се превръща в неудобен актив.

Затова нека не се чудим, че бизнесмени, които години наред са градили отношения с властта, изведнъж се оказват в положение да обясняват отношенията си с властта.

Който е построил бизнеса си върху политическа благословия, не бива да се изненадва, когато политическата анатема пристигне с бусове на ГДБОП.

ТРАКЕРИТЕ СА ИНТЕРЕСНИ. НО КОЙ СЛЕДИ „СЛЕДЯЧИТЕ“?

В случая с „Булметал“ има още един любопитен детайл. Разследването е свързано с предполагаемо незаконно проследяване. Това е сериозна тема, която не бива да се омаловажава. Незаконното наблюдение е посегателство върху личната неприкосновеност и ако има извършено престъпление, то трябва да бъде разследвано.

Но тогава обществото има право да знае: Кои са предполагаемите обекти на наблюдение? Има ли установени проследяващи устройства? Къде са открити и кой ги е използвал? Каква е конкретната връзка между тях и собственика на предприятието? Има ли доказателства за връзка с предполагаемия опит за покушение срещу бившия кмет? Защо в операцията участват екипи на СДВР и каква е тяхната конкретна компетентност по случая? Има ли политически, икономически или личен конфликт, който предхожда акцията?

Това не са въпроси на конспиративното въображение. Това са въпроси на обществения контрол върху институциите.

Задържането за 24 часа не е доказателство за вина. Обискът не е присъда. Иззетата техника не е автоматично доказателство за престъпление. А полицейското съобщение, колкото и внушително да звучи, не замества доказването пред независим съд.

Именно затова институциите трябва да представят факти, а не да разчитат на внушения.

ВСЯКА НОВА ВЛАСТ ИСКА ДА ПРЕНАРЕДИ КАСАТА

В България властта има една особена способност: да превръща политическите си противници в обекти на интерес, а икономическите си приятели в образцови граждани.

До вчера някой е бил уважаван предприемач. Днес е обект на мащабна операция. До вчера друг е бил неудобен политик. Днес е предмет на институционално внимание. До вчера определен прокурор е бил приемлив. Днес кадровата му съдба може да се превърне в политически въпрос.

И всичко това се случва под знамената на борбата с корупцията, престъпността и порочния модел.

Само че порочният модел не се разгражда, като смениш хората, които седят на върха му. Така просто сменяш управителя на заведението, без да затваряш кухнята, в която се готви една и съща помия.

Всяка нова политическа формация, която се добере до властта, сякаш първо проверява три неща: кой държи бизнеса, кой държи контрабандните канали и кой държи службите. После започва голямото преразпределение. Едни се разследват, други се договарят, трети се прегръщат пред камерите, а четвърти научават, че приятелството им с предишните управляващи вече е престъпление от обществен интерес.

Разбира се, никой не го нарича така. Нарича се реформа, институционално укрепване, противодействие на престъпността и защита на държавността.

Българският политически речник е изключително богат, когато трябва да се прикрие бедността на политическия морал.

АТАНАСОВ МОЖЕ ДА Е ВИНОВЕН. МОЖЕ И ДА Е УДОБНА МИШЕНА. НО ДЪРЖАВАТА ТРЯБВА ДА ДОКАЖЕ.

И тук е най-важното.

Нито Кольо Атанасов трябва предварително да бъде обявяван за жертва на политическа репресия, нито трябва да бъде представян като престъпник, преди да има доказателства и съдебен акт.

Ако е извършил престъпление, нека бъде разследван, обвинен и съден по закон.

Ако обаче акцията е инструмент за натиск, икономическо сплашване или политическо пренареждане, тогава обществото има право да знае кой е дал командата, на какво основание и с каква цел.

И нека самият бизнес също си направи равносметка. Не можеш години наред да се храниш от политическите зависимости, да приемаш държавата за личен сервиз, да поддържаш удобни отношения с всяка власт и после да се правиш на изненадан, когато някой реши да използва същата система срещу теб.

Политическата протекция не е застраховка. Тя е лизинг с плаваща лихва. И когато кредиторът се смени, условията обикновено се променят без предупреждение.

„Булметал“ е конкретният случай. Но проблемът е много по-голям от една фабрика, един бизнесмен и няколко предполагаеми тракера.

Проблемът е в държава, в която предприемачите често се опитват да купят спокойствие чрез политическо покровителство, а политиците се опитват да купят власт чрез контрол над предприемачите.

Едните искат чадър. Другите искат каишка.

А гражданите? Те плащат сметката, докато гледат поредния епизод от сериала „Борба с мафията“, в който сценаристите, режисьорите и статистите непрекъснато сменят местата си, но мафията мистериозно продължава да има абонамент за държавната трапеза.

И докато някъде в Гурково се броят тракери, в София трябва да започнат да броят нещо далеч по-важно: политическите зависимости, институционалните договорки и хората, които си въобразяват, че държавата е тяхна собственост.

Защото България няма нужда от поредния спасител, който да смени старите господари с нови. Има нужда от държава, която не се продава на едро, не се отдава под наем на партии и не превръща закона в бухалка за неудобните и чадър за удобните.

А дотогава олигарсите ще продължават да се страхуват от властта, властта ще продължава да се страхува от следващата власт, а обикновеният човек ще продължава да плаща за целия този цирк.

Само че билетът вече е прекалено скъп. И представлението отдавна не е смешно.