БЪЛГАРИЯ НЕ Е БАЩИНИЯ, А ВЛАСТТА НЕ Е НАСЛЕДСТВЕН ИМОТ! РАДЕВ, СТАРИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ МУЦУНИ И ВЕЧНИЯТ КАРНАВАЛ НА ДЪРЖАВНИТЕ СПАСИТЕЛИ
Една държава може да преживее икономическа криза, политически провал и дори поредица от некадърни правителства. Но когато властимащите започнат да се възприемат като собственици на народа, а не като негови служители, демокрацията се превръща в декор на евтин политически цирк. И най-страшното е, че клоуните вече не разсмиват никого.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
ЕДНА ПАДНАЛА ЖЕНА И ЕДНА ИЗПРАВЕНА В ЦЯЛ РЪСТ ПОЛИТИЧЕСКА АРОГАНТНОСТ
Има моменти, в които една-единствена сцена казва повече за характера на властта, отколкото хиляда предизборни речи, сто телевизионни интервюта и цяла библиотека с напудрени политически биографии.
Сцената, около която избухна общественото възмущение, е точно такъв повод.
Жена пада на земята при сблъсък с охраната. Общественото внимание се насочва към служителя на НСО, към поведението му, към действията на Соня и към вечния национален спорт да се спори кой пръв е посегнал към вратата.
Но големият въпрос е друг.
Какво прави човекът, заради когото цялата тази охранителна машина съществува?
Как реагира представителят на висшата държавна власт, когато пред очите му гражданин се озове на земята?
Проявява ли човечност? Интересува ли се дали има пострадал? Изисква ли обяснение от охраната?
Тези въпроси са далеч по-важни от поредното телевизионно надвикване.
Потвърдено е, че високопоставената пътничка е напуснала мястото, без да прояви интерес към състоянието на падналата жена. А това е не просто комуникационен провал. Това е тежък морален въпрос към разбирането ѝ за публичната длъжност.
Защото охраната може да пази тялото на властта. Но никоя бронирана лимузина не може да опази репутацията ѝ от липсата на човечност.
И тук стигаме до същината.
РАДЕВ И ЙОТОВА: КОГАТО ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПИЕДЕСТАЛ ЗАПОЧНЕ ДА ПРИЛИЧА НА ТРОН
Румен Радев и Илияна Йотова са лица на политически модел, който заслужава безпощадна обществена проверка.
Модел, в който високата държавна длъжност твърде лесно може да бъде объркана с лична политическа неприкосновеност.
Модел, в който церемониалният протокол, кортежите, охраната и държавният престиж рискуват да произведат опасната илюзия, че човекът на върха стои над онези, които са го изпратили там.
Нека напомним нещо толкова елементарно, че очевидно се нуждае от периодично изписване с огромни букви:
ДЪРЖАВНИКЪТ НЕ Е СОБСТВЕНИК НА ДЪРЖАВАТА. ТОЙ Е ВРЕМЕННО НАЗНАЧЕН СЛУЖИТЕЛ НА ОБЩЕСТВОТО.
Не е монарх. Не е феодал. Не е наследник на българските земи, гори, институции и граждани.
Няма крепостни селяни. Няма поданици. Няма право на политическо боготворене.
И ако някой си въобразява, че изборният резултат е нотариален акт за собственост върху България, вероятно е време да му бъде обяснена разликата между република и частно стопанство.
Радев дълго изграждаше публичния си образ около противопоставянето на политическото статукво. Но има един неудобен въпрос, който никаква генералска осанка не може да заглуши: Какво точно е новото в един политически проект, ако зад обещанието за промяна отново надничат познати зависимости, стари политически навици и вечната претенция, че само един човек знае как трябва да бъде управлявана България?
Защото генералската униформа може да внушава дисциплина, но не е удостоверение за политическа непогрешимост.
А високият пост не превръща автоматично политическите амбиции в национална кауза.
ПОЛИТИЧЕСКАТА МОРГА Е ОТВОРЕНА, А ТРУПОВЕТЕ ОТНОВО СЕ КАНДИДАТИРАТ
Българската политика отдавна прилича на морга с предизборна регистрация.
Влизат политически покойници, излизат нови месии.
Вчерашният провален министър днес е експерт. Вчерашният партиен апаратчик утре е независим общественик. Вчерашният участник в поредната властова катастрофа вдругиден обещава да спаси държавата от последиците на собственото си управление.
Политическата ни система е изобретила нещо, което медицината още не е постигнала: безкрайно възкресение на компрометирани политически биографии.
И винаги с една и съща диагноза: неудържим апетит към властта.
Старите партии се преобличат. Старите зависимости сменят адресите си. Старите партийни функционери си поръчват нови биографии, а около тях започват да кръжат вечните политически посредници, съветници, консултанти и самопровъзгласили се стратези.
Цяла армия от професионални спасители, които вече десетилетия спасяват България с такава настойчивост, че страната все не успява да се възстанови от спасителните им операции.
Това не е обновление.
Това е политическа консерва с нов етикет.
И когато Румен Радев или който и да е друг политически претендент заговори за ново начало, обществото трябва да пита не колко убедително звучи речта, а кой стои зад завесата.
Кой предлага кадрите? Кой финансира политическото влияние? Кой договаря назначенията? Кой очаква да получи достъп до обществените ресурси?
Без отговори на тези въпроси всяка претенция за промяна остава само рекламна кампания.
НСО НЕ Е ПРЕТOРИАНСКА ГВАРДИЯ, А ГРАЖДАНИТЕ НЕ СА ВРАГОВЕ НА ИМПЕРИЯТА
В Рим преторианците пазели императорите.
В демократична България държавната охрана трябва да пази определени длъжностни лица и да действа в рамките на закона.
Разликата е огромна. Поне на хартия.
Защото ако охранителната култура започне да възприема всеки неудобен гражданин като неприятел, а всяко приближаване към властта като посегателство срещу величието ѝ, вече не говорим само за охранителна процедура.
Говорим за опасна подмяна на демократичните отношения.
НСО не съществува, за да произвежда страхопочитание.
Не съществува, за да осигурява на политическия елит усещането, че обикновените хора са досадна биологична пречка по маршрута на кортежа.
И най-вече не съществува, за да превръща общественото пространство в частен двор на властимащите.
Ако служител е употребил неоправдана сила, това трябва да бъде проверено и да последва отговорност според установените факти.
Но проверката не бива да приключва до рамото на охранителя.
Трябва да достигне и до политическата култура, която допуска подобни сцени.
Защото юмрукът може да принадлежи на охранителя, но отношението към гражданите се измерва и по реакцията на онзи, когото охраняват.
ПРЕЗИДЕНТСКИ МЕСИИ, ПАРТИЙНИ ФАРИСЕИ И ВЕЧНИТЕ АБОНАТИ НА ДЪРЖАВНАТА ТРАПЕЗА
България няма нужда от поредния политически спасител с непогрешим поглед, тържествена походка и добре репетирана реч за отечеството.
Такива сме виждали.
С партийни книжки. С генералски пагони. С царствени претенции. С телевизионна харизма. С обещания за морал, справедливост, възмездие и нова епоха.
Резултатът твърде често е познат.
Едни и същи хора сменят местата си около държавната трапеза, докато на гражданите се обяснява, че трябва да проявят търпение, разбиране и национална отговорност.
Трапезата е богата, но сметката неизменно отива при народа.
Ето това е голямата българска политическа алхимия: обещават злато, произвеждат разочарование, а после искат нов мандат, за да довършат експеримента.
Някои политически фигури така упорито говорят за бъдещето, сякаш нямат абсолютно никакво отношение към миналото.
Други са превърнали независимостта в театрален костюм, който обличат само пред камерите.
Трети от десетилетия обясняват как ще разрушат системата, докато удобно обитават най-хубавите ѝ кабинети.
А четвърти просто чакат реда си пред вратата на властта, с прибори в ръка и патриотизъм на устата.
Не е необходимо да обявяваме всеки политически противник за престъпник, за да разберем колко дълбоко е прогнила културата на безотговорност.
Достатъчно е да изискаме резултати, прозрачност, доказан професионализъм и реална отчетност.
И внезапно голяма част от политическия пантеон ще започне да изглежда подозрително празен.
НЕ НИ ТРЯБВА НОВ ГОСПОДАР. ТРЯБВА НИ КРАЙ НА ГОСПОДАРИТЕ
Тук е голямата измама на вечната българска политическа въртележка.
Народът иска промяна.
Системата му предлага ново лице.
Народът иска справедливост.
Системата му предлага нова коалиция.
Народът иска независими институции.
Системата му предлага поредния спасител, който първо трябва да овладее институциите, за да ги направи уж независими.
И така до безкрай.
Радев не трябва да получава политически кредит на доверие само защото се противопоставя на свои предшественици или конкуренти.
Неговите опоненти също не заслужават индулгенция само защото критикуват Радев.
Това е капанът.
Да сменяме едно политическо обкръжение с друго, един център на влияние с друг и един комплект зависими фигури с нов комплект, а после да наричаме операцията исторически обрат.
България се нуждае от хора, които не пристигат на власт с предварително раздадени задължения към партийни покровители, икономически кръгове и задкулисни посредници.
От хора, чиито компетентност, имущество, интереси и решения могат да издържат публична проверка.
От управление, което няма да се държи като завоевателна армия, влязла в превзета територия.
Но новото лице само по себе си не е гаранция за нов морал. И най-неизвестният кандидат може да се окаже добре опакована пратка от стар политически склад.
Затова истинската промяна не е подмяна на портретите по стените.
Тя е разрушаване на механизмите, които превръщат публичната власт в инструмент за частно влияние.
ДЪРЖАВАТА НЕ Е ЛИМУЗИНАТА НА ВЛАСТТА. НАРОДЪТ НЕ Е ПРЕПЯТСТВИЕ ПО ПЪТЯ Ѝ.
Да се върнем към падналата жена.
Защото в тази сцена има една силна метафора, независимо какво ще установи проверката за конкретните действия на участниците.
От едната страна стои държавният автомобил, символът на властта, охраната, протоколът, привилегията.
От другата е гражданинът.
Човекът, заради когото би трябвало да съществуват всички тези институции.
И ако гражданинът се озове на земята, първата реакция на демократичната власт не може да бъде безразличието.
Не може да бъде високомерното мълчание.
Не може да бъде удобното оправдание, че някой друг е отговарял за ситуацията.
Защото държавността не се измерва с броя на охранителите, марката на автомобила или дължината на кортежа.
Измерва се с отношението към човека, който няма нито охрана, нито служебен автомобил, нито пресцентър, готов да обясни защо очевидното всъщност било нещо съвсем друго.
И ако властта забрави този човек, тя губи моралното основание да иска уважението му.
Румен Радев, Илияна Йотова и всички останали представители на политическата класа трябва да бъдат оценявани именно по този критерий.
Не по патетичните речи.
Не по знамената зад гърба им.
Не по внушителните церемонии.
Не по безкрайните им декларации колко много обичат България.
А по начина, по който се отнасят към българите, когато камерите не са част от предварително подготвения им спектакъл.
И нека накрая кажем най-важното.
България няма нужда от нов политически император, който да замени старите.
Няма нужда от нова придворна свита, нови преторианци и нови придворни философи, които да обясняват защо властта винаги е права.
Няма нужда от политически мумии, извадени от партийните саркофази, напудрени с патриотизъм и представени като бъдещето на нацията.
Нуждае се от свободни институции, независими хора и управление, което може да бъде сменено, разследвано и държано отговорно без страх и без благоговение.
Защото най-опасният политик не е онзи, който открито признава, че иска власт.
Най-опасен е онзи, който започва да вярва, че държавата му принадлежи, а народът е длъжен да му благодари за тази привилегия.
И ако някой отново тръгне да спасява България, като първо поиска да прибере цялата власт в собствените си ръце, обществото трябва да му отговори с едно изречение:
БЪЛГАРИЯ НЕ Е ЗА ПРОДАН, НЕ Е ЗА ПРЕВЗЕМАНЕ И НЕ Е ВАША БАЩИНИЯ!
Защото държавата не е кортеж, пред който гражданите трябва да отскачат. А демокрацията не е пътна настилка, по която властта може да преминава с мръсна газ.
АВТОР: ЯНЧО НИКОЛОВ
