Динко Бозавия – съдията, ловецът на лайкове, джипкаджията, кралят на Ганьовщината (видео и снимки)
Ако някой ден българският абсурд реши да се събере в автобиография, със златни букви на корицата ще стои името Динко Бозавия – нашият съвременен дон Кихот, само че вместо срещу вятърни мелници, той се бори с разума, закона и каквото там още има, дето пречи на високите скорости и ниският морал.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Той не е просто човек. Той е ходещо комбо на балкански мачо, селски философ, фейсбук съдия и wannabe терминатор. С джип за няколко хилядарки и няколко стотин килопаскала компресиран въздух в черепа, той кара така, както си мисли, че Господ му е дал право – безогледно, безнаказано и без капка срам. Маркировките? За други. Правилата? За балъци. Законите? За теоретичен изпит, който някой друг е държал вместо него.
Аз карам, значи съществувам. И щом съществувам, вие сте длъжни да ми се махате от пътя...
Някога самопровъзгласен ловец на мигранти, после съдия-изпълнител на тротоара, а днес – шофьор-каскадьор в стил „пази се, че идвам да ти взема живота“. Единственото постоянно в кариерата му е нуждата да бъде в центъра на скандала, колкото по-безсмислен – толкова по-добре.
Последният му шедьовър – рисковото изпреварване на камион с джип върху непрекъсната линия – е като да пикаеш срещу буря и да мислиш, че си победил природата. Мотористът едва не отиде на оня свят, само защото на Динко му се е досвидяло да чака десет секунди. За някои хора това са десет секунди. За Бозавия – сладки мигове от живота, които няма как да преживее в сянката на камион. Той трябва да е отпред. Винаги.
Разбира се, сега ще чуем класическата балканска ария:
„Ама не съм бил аз.“
Джипът бил на някой друг. Приятел. Братовчед. Извънземен. Или клошар, който внезапно се е превърнал в шофьор на луксозни машини. Истината е, че никой не дава скъп джип просто така, освен ако не си Дядо Коледа. А Динко, меко казано, не е от раздаващите. Той е от онези, дето събират – погледи, скандали, жлъч и… медийно внимание.
А КАТ? О, КАТ ще разследва. Може би. Вероятно. Някога. Има камери, има номера, има и логика. Но в страната на Ганьо логиката е просто луксозна екстра – като подгряване на седалките, само че за мозъка. Логиката и институциите в България са като стара двойка – отдавна не си говорят. А докато те мислят, Бозавия си мисли, че е над закона. И май не греши.
Ако някой още се чуди, защо по пътищата на България има повече паметници, отколкото табели – ето ви жив пример. Динко Бозавия не е просто персонаж. Той е симптом. На общество, в което правилата важат само когато не си „наш човек“. На култура, в която „кой ще ми каже как да карам“ звучи по-силно от „извинявай“. На държава, в която тарикатите са над закона, а пешеходците – под земята.
Гледайки такива като него, си мислиш, че не пътищата са ни лоши. Лоши са празните тикви, които карат по тях – твърди, кухи и убедени, че правилата са за будали.
Но нека се утешим. Докато Динко Бозавия гони лайкове, ние ще броим гробове. И ще се питаме още колко трябва да умрат, докато някой най-накрая вземе ключовете на такива галфони завинаги. Или поне им връчи огледало – не за задно виждане, а за вътрешен поглед. Макар че, при тази празнота вътре, огледалото ще отрази само едно – черни дупки с регистрационни номера.
На Динко не му трябва обществено порицание. Трябва му метла. И не от вещица, а от закона. Защото, ако не почнем да чистим боклука по пътищата – включително човешкия – скоро ще караме не в държава, а в джунгла с асфалт.
