Фараонът Ивелин Михайлов обърка Димитър Желязков с поредния овцевъд на когото да чете конско: Несебърлията го зарови във фъшкии с няколко питания (видео)

Когато политическият популизъм се превърне в цирк, фараонът започва да раздава присъди, да брои чуждите трапези и да си въобразява, че всяка публична личност е длъжна да му козирува. Само че този път насреща му не е поредният партиен послушник, а Димитър Желязков, известен като Митьо Очите.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Когато човешката глупост достигне световни върхове, думите стават малки, речникът започва да пуши, а чувството за хумор подава молба за напускане. Има ситуации, в които човек не знае дали да се смее, да се възмущава, или да извика санитарите на политическата бурлеска да приберат поредния артист, решил, че е открил топлата вода, електричеството и смисъла на българското обществено развитие едновременно.

Именно в такава свинщина на самонадценяването се озова Ивелин Михайлов, който очевидно е решил, че пътят към народната любов минава през заяждането с Димитър Желязков.

Защо точно Желязков? Какво толкова го е засърбяло политическия фараон, че е решил да превърне един човек в мишена на своите словесни стрелички? Нима в държавата няма достатъчно проблеми, че трябва да се броят чуждите маси, да се разследват чуждите вечери и да се коментира кой с кого седи, какво яде и колко му струва салатата?

България има достатъчно истински драми, но нашият политически обор продължава да произвежда психотични сериали, в които главният герой първо си слага короната, после се качва на бъчвата и накрая обяснява на публиката колко е велик.

Само че короната от фолио не прави никого цар. А изтъпанването пред камера не превръща всяка глупост в държавническа мисъл.

ФАРАОНЪТ, КОЙТО ЗАБРАВИ КЪДЕ МИНАВА ГРАНИЦАТА НА ЧУЖДИЯ ЖИВОТ

Ивелин Михайлов очевидно е решил да играе ролята на обществен инспектор по чуждите трапези. Кой колко маси организирал, колко стрували, кой бил поканен, кой какво публикувал. Още малко и ще поиска фактурите за кюфтетата, протокол за броя на салфетките и нотариално заверена декларация за произхода на киселото мляко.

Човек би си помислил, че държавата е решила да създаде ново министерство: Министерство на чуждите вечери, личните отношения и калкулацията на чуждите порции. Начело, разбира се, ще застане човекът, който най-много обича да наднича през оградата на съседа, докато собственият му двор чака метла.

Но има една дребна подробност, която нашият политически Наполеон сякаш е пропуснал в бързината да излее поредната си мерзост: личният живот на другия не е обществена собственост само защото някой е решил да го коментира в интернет.

Ако Димитър Желязков организира маси за приятели, близки или познати, това само по себе си не е престъпление, нито обществена катастрофа. Не е работа на Михайлов да влиза в ролята на касиер на чуждото ежедневие и да пресмята всяка хапка, сякаш от нея зависи бюджетът на републиката.

Желязков отвърна с характерната си шеговита реплика за магарето, което учил да не яде, докато накрая то взело, че умряло. И в тази простовата, народна ирония има повече разбираем смисъл, отколкото в цяла каруца политически празнословия.

Посланието е елементарно: остави човека да си живее живота.

Ако съдържанието, което Желязков публикува, не допада на Михайлов, интернетът предлага революционна технология, която вероятно ще изненада някои самопровъзгласили се спасители на нацията: бутон за пропускане, прекратяване на гледането или просто затваряне на страницата.

Никой не е длъжен да гледа чужди публикации. Никой не е назначавал Михайлов за върховен комисар по чуждите удоволствия. И никой не е длъжен да му предоставя личния си живот за безплатен политически декор.

КОГАТО КРАДЛИВИЯ МИШОК СЕ ПРАВИ НА ЛЪВ

Най-комичната част от подобна история настъпва, когато словесните закачки преминат към предизвикателства за личен сблъсък.

Тук вече политическата сатира сама си пише сценария.

Представете си картината: човек, който претендира за обществено влияние и политическа значимост, решава да демонстрира характер, като предизвиква друг човек на конфронтация. Сякаш държавните проблеми ще се решат с мерене на мускули, а общественото доверие се печели с реплики от кварталната кръчма.

Българската политика отдавна е превърната в арена, където някои бъркат държавническото поведение с мачкане на опонента, а личната нападка с политическа победа. Само че не всяка раздута самоувереност е смелост и не всяко предизвикателство е доказателство за характер.

Михайлов може да си представя, че светът е неговата лична сцена, а всеки срещнат е длъжен да влиза в ролята, която му е написал. Но Димитър Желязков не е областен партиен организатор, на когото да се държи сметка като на провинил се ученик пред директора.

Желязков му отговори с въпрос къде и как си представя този сблъсък, като постави под съмнение готовността му да застане открито зад собствените си предизвикателства.

Това е моментът, в който надуването на политическите мускули започва да прилича на помпане на автомобилна гума с велосипедна помпа. Шум има, движения има, зрители се събират, но крайният резултат не е непременно впечатляващ.

И нека бъдем ясни: не е необходимо никой да се доказва чрез физическа саморазправа. Ако има спор, той се решава с аргументи, факти и законни средства. Но когато човек сам започне да размахва знамето на личното предизвикателство, не бива после да се учудва, че околните питат дали зад него стои истинска решителност, или просто поредната театрална поза.

Политиката не е квартален турнир по перчене. А обществената смелост не се измерва с броя на хората, които можеш да предизвикаш.

ДИМИТЪР ЖЕЛЯЗКОВ НЕ Е ДЛЪЖЕН ДА ИГРАЕ РОЛЯТА НА ЧУЖДА ИЗКУПИТЕЛНА ЖЕРТВА

Миналото на един човек не означава, че всеки може безкрайно да го използва като мишена за произволни нападки. Всеки има право да бъде критикуван за конкретни действия, но критиката трябва да стъпва върху факти, а не върху удобни внушения и лична неприязън.

Димитър Желязков има своето минало, както има и своето настояще. Неговото име отдавна е част от публичното пространство и не е нужно да се преструваме, че биографията му е написана от невинен ангел с перце в ръка. Но точно затова разграничението е важно: миналото не дава на никого право да измисля нови обвинения, да приписва недоказани деяния или да превръща личните заяждания в публична екзекуция.

Ако има конкретни твърдения за нарушения, нека бъдат представени с доказателства. Ако има данни за престъпление, съществуват компетентни институции. Ако няма нито факти, нито доказателства, остава само шумът. А шумът, колкото и да е силен, не е доказателство.

Тъкмо тук поведението на Михайлов заслужава критичен поглед. Когато човек се занимава с чуждия живот с повече ентусиазъм, отколкото с обществените въпроси, за които претендира, че има решения, неизбежно възниква въпросът каква точно е целта.

Да привлече внимание? Да създаде скандал? Да отклони разговора към удобна персонална драма?

Не можем да знаем какъв е мотивът му. Но можем да оценим резултата: вместо разговор за реални проблеми получаваме поредния епизод от безкрайния сериал „Вижте ме, аз съм важен“.

А на този сериал рейтингът му се крепи на една проста човешка слабост: някои хора предпочитат да гледат чуждия скандал, вместо да питат защо собственият им живот продължава да не се подобрява.

И СЕГА ДА ПОПИТАМЕ: КАКВО НАПРАВИ МИХАЙЛОВ ЗА ХОРАТА?

Това е същинският въпрос. Не кой с кого вечерял. Не колко маси организирал Желязков. Не какви публикации качвал и кой се смеел на тях.

Какво конкретно е направил Ивелин Михайлов за българските граждани?

Какви измерими резултати може да представи? Какви проблеми е решил? Какво е подобрил в живота на хората, които са му гласували доверие или са повярвали на публичните му обещания?

Тук вече шегата трябва да отстъпи място на проверката.

Около Михайлов и свързаните с него бизнес начинания има публични спорове, обвинения и въпроси, които заслужават сериозно журналистическо внимание. Но когато се твърди, че има измамени хора, дългове или финансови злоупотреби, редно е да се посочат конкретните случаи, документите и установените факти. Обвиненията не са присъди, но когато са посочени от не един източник и се опират на реални факти, то проблемът идва със скоростта на изтърван по надолнището тир.

Ако има хора, които твърдят, че са загубили пари, техните разкази трябва да бъдат чути. Ако има съдебни производства, те трябва да бъдат проследени. Ако има решения на съда, те трябва да бъдат изпълнени точно. А за Ивелин Михайлов има. И тепърва се очертават доста неприятни за него събития, които вероятно ще го отведат там, където мъжката любов е добре разпространена и на почит.

Ако Михайлов иска да бъде възприеман като човек, който има решения за България, най-добрият му отговор няма да бъде поредната нападка срещу Желязков. Ще бъдат фактите, отчетността и конкретните резултати. Но той няма. За това и Димитър Желязков му е постоянно в устата. Решил е, че на негов гръб може да си прави политически пиар, което е много грешна стратегия която няма да доведе до абсолютно нищо.

Защото народът може да бъде заблуждаван известно време с фразеологеми от партийния наръчник, театрални пози и обещания за светло бъдеще. Но сметката накрая винаги идва. Понякога като изборни резултати, понякога като разочарование, а понякога като неудобни въпроси, на които няма как да отговориш с поредната шега.

МИТЬО ОЧИТЕ ПИТА, ФАРАОНЪТ СЛУША

В отговора си Желязков постави и въпроси за собственото си финансово положение, включително за доходите си, като заяви, че получава около 5000 евро заплата и че това може да бъде проверено.

Това е твърдение на самия Желязков, който го заяви без притеснение. Но именно тук се крие възможността за нормален публичен разговор: когато някой прави конкретно твърдение за доходите си, то може да бъде проверено по надлежния ред, доколкото законът позволява.

И това е далеч по-смислено от безкрайното пресмятане на чужди вечери.

Ако Михайлов смята, че има нередности, нека посочи доказателствата. Ако няма такива, нека престане да превръща личните си подозрения в публични присъди.

Не е необходимо човек да харесва Желязков, за да разбере тази елементарна логика. Не е необходимо и да го превръща в герой. Достатъчно е да признае, че дори човек с противоречива биография има право на защита срещу недоказани обвинения и лични нападки.

Това не е оправдание за нечие минало. Това е минимално изискване за нормален обществен разговор.

КОГАТО САМ СИ ИЗКОПАЕШ ДУПКАТА, НЕ ОБВИНЯВАЙ ЛОПАТАТА

Ивелин Михайлов трябва да разбере една проста истина: публичността не е лиценз за безнаказано надничане в чуждия живот, а политическата известност не е корона, с която можеш да раздаваш присъди по собствено усмотрение.

Колкото повече един политик се занимава с личните истории на други хора, толкова по-неизбежно става питането защо не отделя същата енергия за собствените си обществени ангажименти.

Колкото повече се опитва да изглежда страшен, толкова по-важно става дали зад заплахите и предизвикателствата стои съдържание.

И колкото повече превръща спора в цирк, толкова по-голям е рискът накрая сам да остане единственият клоун на арената.

Желязков не е длъжен да приема всяка нападка с наведена глава. Не е длъжен да мълчи само защото някой е решил да го превърне в удобна мишена. И не е длъжен да предоставя личния си живот за политическите упражнения на човек, който очевидно предпочита да говори за чуждите маси, вместо да отговаря на неудобните въпроси за собствената си обществена дейност.

Ако Михайлов има факти, нека ги представи. Ако има доказателства, нека ги покаже. Ако има аргументи, нека ги изложи.

Но ако разполага само с лични заяждания, театрални предизвикателства и политическо самочувствие, напомпано като балон на панаир, тогава проблемът не е в Желязков.

Проблемът е в представата, че глупостта може да замести съдържанието.

Защото фараонът може да си построи пирамида от собствени амбиции, да си сложи златна маска и да обяви себе си за спасител на народа. Но ако под златото няма нищо друго освен куха конструкция, първият по-силен вятър ще покаже колко струва цялото величие.

А Митьо Очите, независимо какво мисли човек за неговото минало, не е длъжен да бъде статист в чужда политическа постановка.

Ивелин Михайлов има право на мнение. Има право и да критикува. Но има и отговорност за думите си, особено когато отправя сериозни обвинения.

Нека тогава остави чуждите чинии на мира и помисли върху собствената си политическа сметка.

Защото в България отдавна има достатъчно хора, които обещават да изправят държавата на крака, докато самите те се препъват в собствените си претенции.

И ако фараонът продължава да бърка личната нападка с политическо постижение, скоро може да открие, че най-голямата му публика не е народът, а собственото му отражение.

А то, за разлика от партийните симпатизанти, не ръкопляска. То просто показва какво представляваш на самия теб, а после и на хората. Да дрънкаш психопатии и клевети не те прави нито известен, нито скандален, нито смел, нито страшен. Ставаш жалко смешен.