ДЕМОКРАЦИЯТА НА ПАВАЖА: КОГАТО ВЛАСТТА СИ ТРЪГВА С ЛИМУЗИНАТА, А ПАЗИТЕЛЯТ НА ДЕМОКРАЦИЯТА ОСТАВА НА ЗЕМЯТА
Случаят със Соня Колтуклиева е позорен тест за държавността. Михаела Доцова дължи отговори. НСО дължи обяснения. А България дължи на журналистиката не съболезнования след поредния скандал, а гаранции, че подобно поведение няма да остане без последствия.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Има сцени, които казват повече за една държава от хиляда парламентарни речи, десет правителствени програми и цяла библиотека с политически обещания. Сцената със Соня Колтуклиева е точно такава.
Журналистка. Охранител. Председател на Народното събрание. Служебен автомобил. Един жест на физическа сила. Човек на земята. И автомобил, който напуска мястото.
Това е цялата политическа философия на самозабравилата се власт, събрана в няколко секунди видео. Едни имат право да задават въпроси, други очевидно смятат, че имат право да решават кой ще бъде допуснат до отговорите. А трети се возят на задната седалка и сякаш забравят, че държавната длъжност не е абонамент за освобождаване от човешка отговорност.
На 22 октомври 2026 г. пред централата на „Прогресивна България“ в София служител на Националната служба за охрана изблъска Соня Колтуклиева, след като тя се опита да зададе въпрос на председателя на Народното събрание Михаела Доцова. Видеозаписът от инцидента предизвика обществен скандал. НСО обяви проверка, а случаят беше предаден на Военната прокуратура. По последващи медийни съобщения охранителят е задържан, а е образувано досъдебно производство.
И тук започва големият въпрос: кой точно си въобрази, че властта е крепост, а журналистът е натрапник, когото можеш да отстраниш физически, когато въпросите му станат неудобни?
ПРЕТOРИАНЦИТЕ НА РЕПУБЛИКАТА
В древния Рим преторианската гвардия трябва да пази императора. С времето обаче въоръжената охрана се превръща и в символ на опасната близост между личната власт и силата, която я обслужва.
Днес не сме в Рим. Имаме Народно събрание, закони, институции и конституционни права. Но когато охранител избутва журналист на земята, а конвоят продължава пътя си, историческата аналогия сама почуква на вратата. Не защото България буквално е империя, а защото поведението на властта понякога демонстрира удивителна носталгия по времето, когато владетелят не дължи обяснения, а поданиците трябва да знаят мястото си.
Само че има една дребна подробност, която очевидно убягва на някои униформени мозъци: НСО не е частна гвардия на политически сановници.
Това е държавна служба. Служителите ѝ не са наети да пазят егото на управляващите, да разчистват неудобни въпроси или да демонстрират физическо превъзходство над хора, които държат микрофон, вместо щит.
Охраната има законови правомощия. Тя има и законови ограничения. Между двете стои понятието „отговорност“ – онази досадна демократична подробност, която някои хора приемат като дефект на системата.
Ако служител на НСО е употребил неправомерна сила, това трябва да бъде установено от компетентните органи и да последва съответната правна отговорност. Не вътрешно потупване по рамото. Не чиновническо замитане под килима. Не поредната проверка, която започва с гръмки обещания и приключва с тихо погребение на истината.
Държавата не може да изисква от гражданите да спазват закона, докато собствените ѝ служители се държат така, сякаш униформата е лиценз за безнаказаност.
МИХАЕЛА ДОЦОВА И ОТГОВОРНОСТТА НА ВТОРИЯ РЕД
Председателят на Народното събрание не е декоративна фигура, поставена в парламентарния интериор, за да придава институционален блясък на телевизионните кадри.
Този пост носи отговорност. Изисква самообладание, чувство за мярка, уважение към гражданите и разбиране, че властта не е лична собственост. Председателят на парламента не е монарх с временен мандат, нито привилегирован пътник, около когото държавата трябва да се движи на пръсти.
След инцидента Доцова заяви, че се е стреснала от отварянето на вратата на автомобила и не е разбрала какво точно се е случило след потеглянето му. По-късно изрази съжаление за случилото се.
Но тук не става дума за състезание по обяснения кой колко се е стреснал. Става дума за политическия стандарт, който трябва да бъде защитен от най-високопоставените представители на държавата.
Когато човек падне пред автомобила, в който се намира председателят на парламента, обществото има право да очаква повече от последващи обяснения и изразено съжаление. Има право да очаква ясна позиция, пълно съдействие за разследването и недвусмислено осъждане на всяка неправомерна употреба на сила.
Защото има разлика между това да съжаляваш за един неприятен инцидент и това да поемеш отговорност за начина, по който институцията ти е реагирала на него.
Едното е изречение за медиите. Другото е стандарт за държавно поведение.
Михаела Доцова трябва да понесе политическата отговорност за този случай. Настояването за оставката ѝ е напълно основателна позиция в обществения дебат. Председателят на парламента не може да претендира за авторитета на институцията само когато седи на председателското място, а при скандал да се скрива зад охранителния протокол.
Ако политическата отговорност означава нещо повече от празна фраза, тя трябва да има реално измерение. Оставката е именно такъв акт. Не е присъда по наказателно дело, а признание, че доверието и институционалният авторитет имат цена.
ЖУРНАЛИСТЪТ НЕ Е ПАРКИРАНА ПРЕЧКА
Нека обясним нещо елементарно на всички, които очевидно са объркали държавата с частен имот.
Журналистът има право да задава въпроси. Властта има задължение да търпи неудобни въпроси. Това е част от демократичния договор, а не любезност, която политикът оказва на медиите според настроението си.
Разбира се, журналистическата работа не отменя правилата за достъп, безопасност и защита на охраняваните лица. Никой не получава неограничено право да отваря автомобилни врати или да навлиза в защитена зона само защото държи микрофон. Но дори когато възникне спор за границите на допустимото, реакцията трябва да бъде законна, необходима и съразмерна.
Нито един въпрос не оправдава произволна физическа сила. Нито една неудобна журналистка не се превръща автоматично в мишена. Нито една държавна длъжност не отменя човешкото достойнство.
И най-важното: охраната не може да бъде използвана като физически заместител на политическия отговор.
Ако управляващите не желаят да отговарят, могат да откажат коментар. Могат да посочат правилата за достъп. Могат да обяснят позицията си пред камерите. Това са нормални инструменти на публичната комуникация.
Блъскането не е инструмент за комуникация. То е провал на контрола, а при неправомерна употреба на сила може да бъде и основание за наказателна отговорност.
Журналистът е кучето пазач на демокрацията. Когато властта започне да го рита, въпросът не е дали кучето е било достатъчно послушно. Въпросът е защо стопаните на държавата се страхуват толкова от шума.
НСО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРОВЕРЯВА САМО СЕБЕ СИ И ДА ОЧАКВА АПЛОДИСМЕНТИ
След всеки подобен скандал държавният апарат изважда познатия комплект за кризисни ситуации: назначена проверка, събрани обяснения, доклад, заключение и обещание, че при установени нарушения ще има мерки.
Понякога този механизъм работи. Понякога обществото остава с неприятното усещане, че институциите са провели основно разследване на собственото си неудобство.
Затова случаят със Соня Колтуклиева трябва да бъде разгледан не само като въпрос за поведението на един служител, а и като проверка на системата, която го е обучила, назначила, контролирала и изпратила на охрана.
Кой е определил начина на реакция? Какви инструкции са дадени? Била ли е употребената сила необходима и съразмерна? Какво са направили останалите служители след падането на журналистката? Защо автомобилът е напуснал мястото? Какво показват пълните видеозаписи и показанията на свидетелите?
Това не са въпроси за украса на журналистически текст. Това са въпроси, на които компетентните органи трябва да отговорят с доказателства.
А ако проверката установи системни дефекти в обучението, контрола или практиките на службата, реформата трябва да бъде реална, а не козметична. Дисциплинарната отговорност на отделния служител не освобождава ръководството от задължението да провери какво в системата е позволило подобно поведение.
Призивът за разформироване на НСО и изграждането на нов модел за държавна охрана може да бъде поставен на сериозно обществено обсъждане. Но едно е сигурно: институционалната неприкосновеност не може да бъде оправдание за институционална безотчетност.
Службата съществува заради държавата, не държавата заради службата.
А КЪДЕ СА НАЦИОНАЛНИТЕ ТЕЛЕВИЗИИ?
Има нещо особено тъжно в демокрация, в която журналисти трябва да напомнят на журналисти защо съществува журналистиката.
Когато има кадри с физическа сила срещу репортер, обществен интерес, реакция на институция и започнало разследване, това не е периферна новина за запълване на последните минути на емисията. Това е тема за сериозно отразяване, анализ, проследяване и задаване на неудобни въпроси.
Обществената телевизия не е отдел „Връзки с обществеността“ на властта. Националният ефир не е държавна приемна, в която управляващите получават право на безпрепятствено излъчване на собствените си версии.
А журналистите, които се преструват, че не виждат проблем, когато техен колега е повален пред камера, трябва поне да си зададат един въпрос: какво ще стане, когато следващият човек на земята не е Соня Колтуклиева, а самият журналист, който днес е решил, че темата не е достатъчно удобна?
Свободата на словото не се защитава само когато заплахата е насочена към любимия ти журналист, към твоята редакция или към медията, с която си съгласен.
Тя се защитава именно когато си длъжен да отстояваш принцип, без да проверяваш предварително дали пострадалият е от „нашите“ или от „другите“.
Иначе не си защитник на свободното слово. Просто си собственик на мнение, което сменя цвета си според политическия климат.
ОСТАВКИ, ОТГОВОРНОСТ И КРАЙ НА ИНСТИТУЦИОНАЛНАТА АРОГАНТНОСТ
Този случай не трябва да приключи с няколко извинения, една проверка и поредното медийно затишие.
Настояването за оставка на Михаела Доцова е политическа позиция, която трябва да бъде обсъдена открито и аргументирано. Ръководството на НСО също трябва да отговори за контрола върху служителите си и за действията на охраната при инцидента. Ако проверките установят основания за персонална отговорност, тя трябва да бъде понесена без протекции и без значение на чии врати са стояли служителите.
Ако има данни за престъпление, прокуратурата трябва да ги разследва, а съдът да се произнесе при спазване на закона. Ако има дисциплинарни нарушения, следва да има дисциплинарни последици. Ако има системни проблеми, трябва да има институционална реформа.
Това са минималните изисквания към една държава, която претендира да бъде правова.
Оставката на председателя на парламента е въпрос на политическа отговорност. Наказателната отговорност на охранителя е въпрос на доказателства и закон. Реформата на НСО е въпрос на институционална ефективност и обществен контрол.
Тези три неща не бива да се смесват, но нито едно не трябва да бъде забравено.
Защото най-опасният сигнал след подобен инцидент не е само самото блъскане. Най-опасният сигнал е възможността обществото да свикне с него.
Да свикне, че човек може да бъде повален, докато изпълнява професионалните си задължения. Да свикне, че държавният автомобил продължава пътя си. Да свикне, че отговорността се размива между протоколи, обяснения и институционални съобщения. Да свикне, че след три дни ще има друга тема и всичко ще бъде забравено.
Точно така демокрацията не умира с преврат. Понякога умира от навик. От навика да преглъщаме. От навика да се примиряваме. От навика да приемаме всяко унижение като поредната неприятна подробност от националния пейзаж.
БЪЛГАРИЯ НЕ Е ЧАСТНА ЛИМУЗИНА
Народното събрание не е частен клуб. НСО не е лична преторианска гвардия. Журналистиката не е прислуга на политиците. А гражданите не са публика, която трябва да ръкопляска, когато властта се качи в автомобила си и затвори вратата след себе си.
Соня Колтуклиева може да бъде харесвана или нехаресвана. Може да бъде критикувана за въпросите си, за стила си, за позициите си. Това е нормална част от свободното общество.
Но правото на журналиста да работи и правото му на физическа неприкосновеност не зависят от симпатиите на публиката.
Свободата на словото не е награда за удобните журналисти. Тя е право и за неудобните. Особено за тях.
Ако държавата не може да гарантира това, нека поне престане да се хвали колко европейска, демократична и правова е станала.
Европейският стандарт не се измерва с марката на автомобила, в който се вози председателят на парламента. Измерва се с това дали човекът на тротоара получава помощ, дали фактите се установяват без натиск, дали виновните носят отговорност и дали институциите приемат, че законът важи и за тях.
И тук няма място за политическа амнезия.
Михаела Доцова трябва да отговори политически. Ръководството на НСО трябва да отговори институционално. Охранителят трябва да отговаря пред закона според установените факти. А медиите трябва да продължат да задават въпроси, докато получат отговори.
Не след седмица. Не когато скандалът стане удобен. Не когато политическите щабове решат, че вече е безопасно да говорят.
Сега.
Защото държавата не е лимузината, която потегля, докато някой лежи на паважа.
Държавата е онова, което правим, когато човекът е паднал.
А ако в този момент властта вижда само необходимостта да продължи пътя си, проблемът отдавна не е в пътя.
