ДЪРЖАВА ЗА ТАШАК, ПРЕЗИДЕНТСТВО ЗА КАБАРЕ! Когато попфолкът, безработицата и риалити простотията решат да управляват България

От певици до риалити герои с политически амбиции: президентската институция се оказа поредната сцена, на която всеки, получил пет минути телевизионна слава, реши, че му се полагат пет години държавна власт.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Изглежда, някои индивиди в България окончателно са решили да превърнат политиката в национален риалити формат. Само че този път няма нужда от продуцент, сценарист и режисьор. Народът сам си пише сценария, сам си избира участниците и накрая сам плаща сметката. А сметката, както обикновено, е за всички останали.

Отминалите президентски избори през 2026 г. произведоха една особена политическа фауна. Сред 27-те кандидат-президентски двойки се оказаха попфолк изпълнители, телевизионни знаменитости, хора с необичайни биографии и ентусиасти, които очевидно са решили, че щом могат да си поръчат визитка с надпис „президент“, значи са готови да поемат отговорността за държавата.

Остава само някой да обясни на нормалността, че Конституцията вече не е задължително да бъде четена, защото в България явно е достатъчно да имаш самочувствие, свободно време и поне едно фейсбук меме.

Особено впечатляваща е кандидатурата на попфолк певицата Ваня Великова. Човек би предположил, че решението да се кандидатираш за държавен глава е резултат от дългогодишен обществен ангажимент, политическа подготовка, управленски опит и сериозно осъзнаване на институционалната отговорност.

Не. Навършила 40 години.

Това, оказва се, било достатъчно основание да се впусне в президентската надпревара. Следващата логична стъпка е някой да стане министър на финансите, защото е навършил 50, а главен прокурор да бъде назначен човек, който е отпразнувал юбилей и вече има право на безплатен градски транспорт.

Великова разказва, че първоначалната ѝ идея била кампанията да съчетава „лукс и попфолк“, но впоследствие концепцията се превърнала в комбинация от „Биг Брадър“ и попфолк.

Тук вече няма какво да се добави. Политическата програма сама се е написала. Остава само да се уточни дали заседанията на президентството ще започват с химна, или със „Снежна атака“ на Кондьо.

Сред приоритетите ѝ били бедността, самотните майки и домашното насилие. Това са действително тежки обществени проблеми, които изискват сериозно отношение, познания, последователност и институционална работа. Те не са декор за предизборна фотосесия и не могат да бъдат решавани с няколко добре подбрани фрази пред телевизионна камера.

А когато заявиш, че няма да живееш в президентски дом, защото си „човек от народа“, остава да разберем дали ще преместиш и президентската администрация в гарсониера с кухненски бокс.

Не че скромността е порок. Напротив. Само че между това да си близо до народа и това да си подготвен да представляваш държавата има разстояние, което не се измерва в километри, а в компетентност.

За вицепрезидент до нея застава Панайот Кючуков, познат от риалити формати. Човек с две висши образования, който до неотдавна работел в социалната сфера, но вече бил официално безработен на борсата.

И ето я новата политическа формула: попфолк за президент, безработица за вицепрезидент и надежда за национално възраждане.

Нищо чудно скоро да видим и предизборен лозунг: „От социалната служба до Дондуков – само една крачка и няколко телевизионни участия“.

Кючуков се определя като „едно агне сред вълци“. Метафората е любопитна, защото в политиката агнетата обикновено имат два проблема: първо, не знаят кой е вълкът, и второ, понякога не осъзнават, че са попаднали в кланицата доброволно.

Но нека не бъдем несправедливи. В България очевидно вече не е необходимо да си доказал, че можеш да управляваш нещо. Достатъчно е да си участвал във формат, в който си оцелял пред камерите. Щом си издържал няколко седмици под наблюдение, значи вероятно си готов да издържиш и пет години държавно управление. Поне според новата логика на политическата ни джунгла.

Следват и други кандидати, които предлагат цялостна промяна на политическия модел. Величка Георгиева настоява за конституционни промени, по-силно зачитане на президентското вето, референдуми и връщане на казармата.

Росен Иванов пък искал да представи проблемите на България от по-висока трибуна, защото президентът разполагал с влияние и експерти.

Тук възниква един фундаментален въпрос: когато човек иска да се качи на по-висока трибуна, има ли нещо смислено, което да каже от нея? Или просто височината му е необходима, за да се чува по-далеч ехото на собственети му глупотевини?

Борис Анзов също се включва в надпреварата с обещания, свързани с участието на българи във военни конфликти, и с призив за „отсяване на плевела от семето“.

Политическата градина очевидно е препълнена с желаещи да бъдат градинари. Само че преди да започнат да плевят държавата, някои от тях би трябвало да проверят дали самите те имат представа какво представляват институциите, законите, правомощията и конституционният ред.

Защото президентът не е водещ на телевизионно предаване, не е собственик на нощен клуб, не е администратор на социална мрежа и не е човек, който просто излиза пред камерите, за да каже какво му е на душата.

Президентската институция има конкретни конституционни правомощия, отговорности и тежест. Тя е част от държавния механизъм, а не декор за нечии лични амбиции.

И тук стигаме до истинския проблем. Той не е само в кандидатите. Той е и в обществото, което постепенно загуби способността да различава публичността от авторитета, популярността от компетентността и самочувствието от качествата.

България сякаш се превърна в държава, в която всеки, който е бил показан по телевизията, започва да вярва, че е национално значима личност. Някой е пял по заведенията – президент. Друг е участвал в риалити формат – вицепрезидент. Трети е излязъл с няколко гръмки изречения – спасител на републиката.

А защо не? След като толкова години гледаме как хора без особени управленски качества се издигат до върховете на властта, защо някой да не реши, че и той има право на парче от държавната баница?

Това е най-страшното наследство на политическата деградация: тя не просто сваля летвата. Тя унищожава представата, че изобщо трябва да има летва.

Вече не се питаме кой е най-подготвен, кой има визия, кой разбира от държавно управление и кой може да носи отговорност. Питаме се кой е познат, кой е интересен, кой ще направи шоу и кой ще събере повече гледания.

Превърнахме президентските избори в кастинг за поредния сезон на „България търси талант“, само че наградата не е статуетка, а достъп до една от най-важните институции в държавата.

И нека си представим за момент какво би станало, ако подобна кандидатура действително спечели. Какво би означавало президентската институция да бъде превърната в продължение на телевизионния кастинг? Как би изглеждала международната представителност на държавата, когато зад президентската трибуна стои човек, чиято основна обществена разпознаваемост идва от попфолк сцената или телевизионна къща за наблюдение?

Самият произход от шоубизнеса, разбира се, не прави никого автоматично негоден за политика. Историята познава хора, преминали от сцената към сериозна обществена и политическа дейност. Но между това да имаш артистична кариера и да си подготвен за държавен пост има огромна разлика. Разликата се нарича образование, компетентност, опит, ценности и доказана способност да носиш отговорност.

Никой не е длъжен да бъде професор по конституционно право, за да има право да участва в избори. Но всеки, който претендира да бъде държавен глава, би трябвало поне да разбира тежестта на длъжността, за която кандидатства.

Иначе рискуваме да превърнем държавата в огромна телевизионна къща, в която участниците се сменят, скандалите се повтарят, зрителите гласуват, а сметката неизменно плаща данъкоплатецът.

Най-голямата ирония е, че народът непрекъснато се оплаква от политическата класа, но същевременно произвежда и легитимира условията, в които подобни политически кандидатури изглеждат напълно нормални.

Когато обществото престане да изисква знания, почтеност и отговорност, на политическата сцена започват да се качват не най-способните, а най-безцеремонните. Когато компетентността стане скучна, а скандалът – развлечение, държавата неизбежно започва да прилича на евтино телевизионно предаване.

И нека не се заблуждаваме: проблемът не е, че някой от народа иска да стане президент. Проблемът е, когато човек не разбира какво представлява президентската институция, но вече е решил, че тя му принадлежи по право. Проблемът е, когато личната амбиция изпреварва обществената отговорност с няколко светлинни години.

България няма нужда от още знаменитости с политически амбиции. Няма нужда от спасители, които тепърва трябва да бъдат спасявани от собствените си заблуди. Няма нужда от хора, които бъркат държавното управление с участие в телевизионен формат, а конституционните правомощия – с възможността да раздават обещания пред микрофон.

Има нужда от общество, което отново да започне да различава сериозното от смешното, компетентността от самонадеяността и държавността от евтиния спектакъл.

Защото президентството не е караоке бар, вицепрезидентството не е бюро по труда, а България не е снимачна площадка за поредния сезон на „Големият политически брат“.

И ако някой ден наистина стигнем до положение, в което попфолкът представлява държавата, а безработицата е издигната до конституционен пост, няма да има нужда да обявяваме България за провалена държава. Ще бъде достатъчно да обявим кастинга за приключил.

Ще остане само един въпрос: кой ще изключи камерите и кой ще плати за декора?