500 СИГНАЛА, НУЛА РЕЗУЛТАТА? МВР ОТЧИТА БДИТЕЛНОСТ, НО ГРАЖДАНИТЕ ОЩЕ ЧАКАТ ДА ВИДЯТ ПРЕСТЪПНИЦИТЕ
Отчитането на сигнали не е борба с престъпността. Пресконференцията не е доказателство, а полицейската статистика не е присъда. И докато МВР брои сигналите, обществото продължава да брои безнаказаните.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Над 500 сигнала за купуване на гласове! Петстотин! Човек направо да се просълзи от възхищение пред тази невиждана полицейска бдителност. Телефоните сигурно са прегрели, служителите са се задъхали от работа, а полицейската статистиката е получила такъв прилив на внимание, че вероятно вече има нужда от собствено министерство.
Само че има един малък, досаден и изключително неприятен проблем. Какво стана с тези сигнали?
Колко от тях бяха проверени? Колко се оказаха основателни? Колко досъдебни производства са образувани? Колко души са задържани? Колко обвинения са повдигнати? Колко от организаторите на схемите са изправени пред съда?
Защото между това някой да подаде сигнал и държавата да докаже престъпление има цяла пропаст. А точно над тази пропаст МВР очевидно предпочита да опъва транспаранти с отчетени успехи.
Петстотин сигнала не означават автоматично петстотин ареста. Нито пък всеки сигнал е доказано престъпление. Но петстотин сигнала са достатъчно сериозен повод обществото да поиска не поредната порция самохвалство, а подробен отчет за свършената работа. И когато такъв отчет липсва, неизбежно възниква въпросът дали зад гръмките цифри има реални резултати, или просто добре опакована статистика.
МВР не е рекламна агенция, а министерство на вътрешните работи. Работата му не е да произвежда впечатления, а да установява престъпления и да представя резултати.
И тук неизбежно стигаме до Демерджиев.
Иван Демерджиев беше представян с очаквания, които граничеха с фантастиката. На хората им беше внушено, че в системата на МВР най-после се появява човек с воля, характер и достатъчно решителност да разчисти авгиевите обори на българската престъпност.
Някои дори повярваха, че сме получили български Робокоп. Само че без металния скелет, но с цялата необходима решителност да влезе в коридорите на властта и да извади престъпността от удобните ѝ кабинети.
Народът, както обикновено, се хвана за надеждата като удавник за сламка. Защото когато десетилетия наред гледаш как едни и същи лица сменят костюми, партии, кабинети и политически покровители, започваш да вярваш и на приказки. Дори когато разказвачът стои на политическа сцена.
Но Робокоп не се появи. Появиха се прессъобщения, статистики, гръмки заявления и периодични демонстрации на институционална активност.
А престъпността, както добре знаем, не се плаши от пресконференции. Тя има далеч по-добра имунна система срещу хвалби и телевизионни изяви.
Разбира се, нека бъдем справедливи. Не твърдим, че няма извършена работа, нито че всички сигнали са останали без последици. Твърдим, че гражданите имат право да видят доказателства за резултатите, а не просто да бъдат приканвани да се възхищават на количеството подадена информация.
Но има и един далеч по-голям въпрос, който продължава да виси над българската държава като гарван над политическо гробище.
А КОГА ЩЕ ЗАПОЧНЕ ЛОВЪТ НА ГОЛЕМИТЕ?
Добре, МВР отчита сигнали за купуване на гласове. Прекрасно. Само че българската престъпност не се изчерпва с някой квартален посредник, който раздава по петдесет или сто лева срещу определена бюлетина.
Къде са разследванията за големите финансови схеми?
Къде са действията срещу олигархичните кръгове, които през годините превърнаха държавните ресурси в лична банкова сметка?
Къде са разследванията за източването на публични средства, за съмнителните приватизационни сделки, за обществените поръчки с предварително известен победител и за политическите посредници, които години наред разпределяха порциите от държавната баница?
Кога ще видим реални действия за установяване на незаконно придобитото имущество и връщане на откраднатите от прехода публични ресурси?
Кога ще видим арести, обвинения и съдебни производства срещу онези, които не купуват гласове с дребни банкноти, а купуват влияние с милиони?
Или за тях полицията има някакво специално зрение, което се изключва при преминаване на определен финансов праг?
Защото българският гражданин отдавна е разбрал една проста истина: дребният престъпник е лесен за показване пред камерите. Големият е далеч по-сложен за докосване. Първият може да бъде разходен материал за статистиката, докато вторият често има адвокати, контакти, политически приятели и достатъчно влияние, за да превърне едно разследване в безкрайна административна одисея.
Именно тук се измерва истинската смелост на едно МВР.
Не в броя на проверените адреси, не в количеството иззети списъци и не в броя на пресконференциите. А в готовността да се стигне до онези, които стоят над изпълнителите, организаторите и посредниците.
Защото ако полицията може да стигне до човека, който раздава парите, но не може да стигне до човека, който ги осигурява, организира и управлява схемата, тогава сме разкрили само последния етаж на престъплението. Основите си остават непокътнати.
ДЕМОКРАЦИЯ НА СТАТИСТИКАТА И ПРАВОСЪДИЕ НА ОБЕЩАНИЯТА
Има нещо дълбоко цинично в това държавата постоянно да иска доверие, без да предоставя достатъчно основания за него.
Днес ни съобщават за 500 сигнала. Утре ще научим за 700 проверки. Вдругиден може да получим информация за 1000 предприети действия. След това вероятно ще има нова статистика, нова пресконференция и ново уверение, че институциите работят неуморно.
Само че престъпността няма да изчезне от броенето ѝ.
Хората не искат да знаят колко пъти полицията е натиснала звънеца на нечия врата. Искат да знаят какво е открила зад нея.
Не искат да слушат колко сигнала са постъпили. Искат да знаят колко престъпления са доказани.
Не искат да виждат как МВР се потупва по рамото. Искат да видят как държавата най-после хваща за яката онези, които години наред я използват като частна собственост.
Иван Демерджиев беше избран с определени очаквания. Обществото очакваше решителност, безкомпромисност и реални действия срещу политическата и икономическата престъпност. Не просто поредния човек, който ще застане пред микрофона и ще обясни колко добре работи системата, която самият той трябва да управлява.
Не е необходимо да бъде Робокоп. Необходимо е да бъде министър, който показва резултати, носи отговорност и не бърка институционалната активност с медийното присъствие.
Ако няма резултати, нека се каже защо. Ако има образувани производства, нека обществото бъде информирано за тях в рамките на закона. Ако има задържани, обвинени и внесени обвинителни актове, нека бъдат посочени конкретните данни. Ако разследванията продължават, нека се обясни докъде са стигнали.
Това не е каприз. Това е обществен контрол.
Защото МВР не съществува, за да убеждава гражданите колко добре работи. Съществува, за да им гарантира, че законът важи за всички.
И докато виждаме стотици сигнали, но не и достатъчно прозрачност за последствията от тях, докато дребните риби се показват по телевизията, а големите акули продължават да плуват необезпокоявани в аквариума на властта, всяка нова статистика ще звучи като поредната приказка за институционален героизъм.
Само че на българския народ приказки вече не му трябват.
Той е достатъчно възрастен, за да знае, че когато някой постоянно се хвали колко много е направил, но упорито избягва да покаже какво е постигнал, обикновено има причина за това.
Петстотин сигнала са повод за проверка. Не са медал за храброст.
А истинският изпит за МВР няма да бъде дали ще залови поредния купувач на гласове.
Ще бъде дали някога ще посегне към онези, които купуват цели институции, цели политически партии и, когато им потрябва, дори самата държава.
Там е голямата престъпност. Там е големият тест. И там ще видим дали имаме полиция, или просто добре работеща пресслужба с униформи.
