КОГАТО ПОЧТЕНОСТТА НЕ СЕ ВПИСВА В КАДРОВИЯ ПЛАН: СЪДИЯ КРАСИМИРА ДОНЕВА И ОГЛЕДАЛОТО НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЪДИЕ
За магистратите, които говорят с дела, за институциите, които трябва да отговарят с аргументи, и за една съдебна система, в която въпросът кой получава достъп до властта е не по-малко важен от въпроса как я упражнява.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Има нещо дълбоко обезпокоително в една система, която непрекъснато произнася думи като „независимост“, „почтеност“, „професионализъм“ и „върховенство на закона“, но същевременно оставя обществото да се пита дали тези понятия имат реално съдържание, или са просто позлатени надписи върху фасадата на институционалната сграда.
Българското правосъдие отдавна има проблем не само с доверието. То има проблем с начина, по който произвежда, подбира и легитимира собственото си ръководство.
Именно затова случаят със съдия Красимира Донева заслужава обществено внимание. Не като повод за поредната церемониална декларация за добродетели, а като повод да бъдат поставени неудобните въпроси за правилата, процедурите и реалните механизми на влияние при избора на членове на Висшия съдебен съвет.
Над двадесет години професионален път в правото и съдебната система не са биографична украса. Те са време, през което човек е наблюдавал институцията отвътре, виждал е нейните противоречия и е носил отговорността на професията си.
Но стажът сам по себе си не е морален сертификат. Нито пък публичното говорене за почтеност е достатъчно доказателство за нея. Истинският критерий е поведението, последователността и готовността човек да защити принципите си, когато това не носи дивиденти.
Според представената от вас позиция именно тук се проявява съществената разлика между Донева и практиките, които тя не приема: отказът да превръщаш професионалното си достойнство в кампания за лично събиране на подкрепа.
Защото има разлика между това да убедиш колегите си с професионални аргументи и това да превърнеш подкрепата в упражнение по организационна мобилизация.
И тази разлика заслужава сериозен разговор.
ЕДИН ИМЕЙЛ, ШЕСТ ГЛАСА И ЕДИН НЕУДОБЕН ВЪПРОС
Историята придоби още по-сериозно измерение заради конкретните факти.
На 6 октомври 2026 г. Съдийската колегия на ВСС отказва да допусне Красимира Донева до изборната процедура с шест гласа „за“ и два „против“. Мотивът е просрочие при подаването на кандидатурата.
Донева оспорва решението. На 19 октомври петчленен състав на ВКС и ВАС постановява Решение № 636 по гр. дело № 4372/2026 г., с което отменя отказа. Съдебният състав приема, че жалбата ѝ е основателна и че релевантен е моментът на постъпване на електронното изявление в посочената от ВСС информационна система.
На 27 октомври Съдийската колегия вече допуска Донева до участие в избора, включително с предварително изпълнение на решението.
Това е същественото: първоначалното недопускане е последвано от съдебна отмяна и последващо допускане. Следователно не става дума за окончателно отстранен кандидат, а за кандидат, който трябваше да премине през съдебен спор, за да получи достъп до процедурата.
И тук започва истинският институционален проблем.
Когато един орган, натоварен да гарантира кадровата независимост на съдебната власт, допуска спор относно самото прилагане на правилата за достъп до изборите, въпросът вече не е само технически. Той е въпрос на институционална отговорност.
Електронната поща не е ново изобретение на цивилизацията. Не е и някакъв мистичен артефакт, изпратен от паралелна вселена. Щом правилата допускат електронно подаване, институцията е длъжна да прилага закона последователно и да разполага с надеждни механизми за удостоверяване на получаването.
Не може съдебната система да изисква от гражданите безусловно спазване на срокове, а самата тя да оставя неясноти около собствените си електронни процедури.
Правото не може да бъде безпощадно към слабия и снизходително към институционалната небрежност. Иначе то престава да бъде общо правило и започва да прилича на врата с различни ключалки за различните хора.
КОГАТО ПОЧТЕНОСТТА НЕ Е ЧАСТ ОТ КАМПАНИЙНИЯ ИНСТРУМЕНТАРИУМ
В представеното описание на Красимира Донева има един детайл, който заслужава особено внимание: нежеланието ѝ да превръща колегиалната подкрепа в организирана кампания за лична кандидатура.
Това е позиция, която може да бъде защитавана като принцип на професионално поведение. Подкрепата за един магистрат би трябвало да произтича от неговата работа, професионална репутация, концепция и разбиране за институционалната независимост.
Разбира се, събирането на подкрепа и подписването на предложения не са сами по себе си доказателство за зависимости. Това са допустими инструменти в рамките на една изборна процедура. Но когато формалната мобилизация започне да измества съдържателния разговор за качествата на кандидатите, възниква основателен въпрос: какво всъщност измерваме – професионален авторитет или способност за организиране на подкрепа?
Висшият съдебен съвет не е клуб по популярност. Не е конкурс за най-добре организирана група. Не е и кадрова борса, на която най-силният посредник получава най-добрата позиция.
Той е орган, чиито решения засягат независимостта на магистратите, кадровата политика, дисциплинарната отговорност и доверието в правосъдието.
Затова обществеността има право да пита за всяка кандидатура: Какви професионални резултати стоят зад нея? Каква е концепцията за управление на съдебната власт? Как кандидатът разбира независимостта на магистрата? Как ще противодейства на неформалните влияния? Как ще гарантира прозрачност при кадровите решения? Как ще носи отговорност за решенията си?
Това са въпросите, които трябва да определят разговора. Не броят на събраните подписи, не силата на нечий телефонен указател и не близостта до влиятелни кабинети.
ВСС – КАДРОВИЯТ ЦЕНТЪР НА ЕДНА СИСТЕМА, КОЯТО ТРЯБВА ДА СЕ САМОПРОВЕРИ
Висшият съдебен съвет не е просто административен орган. Той е едно от най-важните средища на кадровата власт в България. Именно там се решава кой ще заема ръководни позиции, как ще се развива професионалната кариера на магистратите и какви институционални стандарти ще бъдат налагани.
Следователно въпросът за състава на ВСС е въпрос за бъдещето на правосъдието.
И тук политическото влияние, неформалните зависимости и евентуалните бизнес интереси не могат да бъдат подминавани с вечното институционално мълчание.
Нека бъдем точни: наличието на подобни зависимости не може да се приписва на конкретни кандидати или членове на ВСС без доказателства. Но самата възможност за неформално влияние изисква прозрачност, проверки и публични отговори.
Защото съдебната власт не може да бъде независима само на хартия, докато зад кулисите някой договаря кадрови решения.
Когато кадровото решение е резултат от нечия предварителна договорка, професионалната оценка се превръща в декор, а конкурсът – в театър с предварително раздадени роли.
Политиците трябва да разберат нещо съвсем просто: съдебната власт не е продължение на парламентарната партийна централа. Не е и резервен бизнес актив, който може да бъде управляван чрез удобни назначения.
ВСС не е собственост на политическите партии. Не е собственост на икономически групировки. Не е собственост и на самите кадровици.
Той съществува заради правосъдието и обществото.
И ако това звучи революционно, значи проблемът е много по-дълбок, отколкото институциите са склонни да признаят.
МАГИСТРАТЪТ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ МАРИОНЕТКА
Най-опасният продукт на една компрометирана кадрова култура не е просто лошото назначение. Най-опасният продукт е зависимият магистрат.
Магистратът, който гледа не към закона, а към онзи, който го е подкрепил.
Магистратът, който преценява не доказателствата, а последиците от собственото си решение за кариерата си.
Магистратът, който знае, че зад него стои нечия политическа, икономическа или корпоративна подкрепа и че тази подкрепа може да има цена.
Това са рискове за независимостта на правосъдието, а не твърдения, че всеки магистрат с подкрепа е зависим.
Защото съдебната тога не е маскировъчно облекло за чужди интереси. Тя е символ на отговорност, която не трябва да бъде подчинена на ничия воля извън закона.
Има една проста истина: „Съдията трябва да може да погледне в очите всеки човек в съдебната зала, без да се налага да поглежда през рамо към онзи, който го е назначил.“
Точно затова кадровата независимост не е вътрешноведомствена прищявка. Тя е гаранция за гражданите.
КАКВА СЪДЕБНА РЕФОРМА ИСКАМЕ, АКО НЕ МОЖЕМ ДА СЕ СПРАВИМ ДОРИ С ИЗБОРА НА СОБСТВЕНИТЕ СИ КАДРИ?
България не страда от недостиг на стратегии, концепции, доклади, работни групи и високопарни обещания за реформа.
Страда от дефицит на последователност.
Реформа не означава да смениш едни имена с други и да обявиш, че си построил нова институционална цивилизация. Не означава да разместиш фигурите по кадровата шахматна дъска, докато същите механизми продължават да работят зад завесата.
Реформа означава:
Прозрачни кадрови процедури. Всеки кандидат трябва да бъде оценяван по ясни, предварително известни критерии.
Проверима професионална репутация. Атестациите, дисциплинарните производства и професионалните резултати трябва да бъдат предмет на обективна оценка.
Публичност на взаимодействията. Необходими са ефективни механизми за разкриване на неформални контакти и потенциални конфликти на интереси.
Реална отчетност на кадровиците. Решенията трябва да бъдат мотивирани така, че да издържат на професионална и обществена проверка.
Защита на независимите магистрати. Никой не бива да бъде поставян в неблагоприятно положение заради отказа си да участва в неформални договорки.
Непримиримост към зависимости. Всяко съмнение трябва да бъде проверявано по установения ред, а не заглушавано с институционално самодоволство.
Това не е утопия. Това е минималният стандарт, който една европейска правова държава трябва да покрива.
КРАСИМИРА ДОНЕВА И ПАРАДОКСЪТ НА НЕУДОБНИЯ КАНДИДАТ
В публикуваната информация за кандидатурата си Донева посочва общ юридически стаж от 25 години, 7 месеца и 3 дни, от които 21 години, 5 месеца и 13 дни съдийски стаж към 4 септември 2026 г. Посочена е и комплексна оценка „много добра“ от 100 точки при последното извънредно атестиране. БТА
Това са конкретни професионални данни. Те не са автоматична гаранция за бъдещо управление, но са част от информацията, която обществото и съдийската общност трябва да имат пред себе си, когато оценяват кандидатите.
Същественото в този случай обаче е и друго.
Донева не трябва да бъде оценявана нито като жертва на системата, нито като символ на някаква съвършена магистратска добродетел. Тя трябва да бъде оценявана по собствената си професионална работа, публичните си позиции, концепцията си и поведението си.
Но също толкова важно е институциите да бъдат оценявани по начина, по който се отнасят към кандидатите.
Именно това е смисълът на независимия съдебен контрол. Когато един административен орган допусне грешка, съдът трябва да може да я поправи, без значение кой е засегнатият човек.
В случая съдебният контрол промени развитието на процедурата. Това е факт, който не бива да бъде омаловажаван.
Има една мисъл, която заслужава да бъде припомняна на всеки, който упражнява кадрова власт:
„Достойнството на институцията не се измерва с това колко лесно отстранява неудобните въпроси, а с това колко смело им отговаря.“
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ Е МЪЛЧАНИЕТО
Има една особена българска институционална болест: всички виждат проблемите, мнозина ги обсъждат по коридорите, малцина ги поставят публично, а когато се появи конкретен казус, останалите предпочитат да наблюдават от безопасно разстояние.
Докато не се окажат лично засегнати.
Докато не попаднат в съдебна зала, където съдбата им зависи от нечие решение.
Докато не разберат, че независимото правосъдие не е абстрактна европейска ценност, а последната институционална защита между гражданина и произвола.
Тогава вече няма да ги интересува кой с кого е събирал подкрепа, кой кого е препоръчал и кой на кого е обещал кадрова услуга. Ще ги интересува единствено дали съдията пред тях е независим.
И точно тогава ще разберат колко скъпо струва безразличието.
„Когато обществото мълчи за качеството на онези, които раздават правосъдие, един ден правосъдието започва да мълчи за обществото.“
Не можем да искаме справедливост от институции, които не подлагаме на обществен контрол. Не можем да изискваме почтеност, ако се задоволяваме с декларации. Не можем да говорим за независимост, ако отказваме да проверяваме механизмите, които я гарантират.
И не можем да наричаме кадровата политика реформа, когато просто сменяме имената върху табелките.
СЪДЕБНАТА ТОГА НЕ Е ПАРТИЙНА УНИФОРМА
Българското правосъдие няма нужда от поредните спасители с добре изгладени костюми, правилни контакти и безупречно подбрани фрази за институционална независимост.
Има нужда от правила, които важат за всички. От кадрови решения, които издържат на проверка. От магистрати, които не дължат професионалното си поведение на ничий политически или икономически патронаж.
Има нужда от ВСС, който не просто говори за независимост, а доказва, че я разбира.
Казусът с Красимира Донева трябва да остане предупреждение за начина, по който се организират и провеждат кадровите процедури. Първоначалното недопускане, последвалата съдебна отмяна и последващото допускане са достатъчно сериозен повод за институционална равносметка.
Ако една система не може да осигури предвидима и справедлива процедура за собствените си магистрати, какво основание има гражданинът да очаква от нея безупречна защита на своите права?
Време е да престанем да измерваме съдебната власт по блясъка на нейните церемонии и да започнем да я измерваме по качеството на нейните решения.
Защото: Правосъдието не е частна собственост. ВСС не е кадрова агенция на политиката. Съдебната тога не е ливрея на нечии интереси.
А почтеността няма нужда от рекламна кампания. Тя има нужда от проверими дела.
И ако някой се чувства неудобно от този разговор, нека си зададе един последен въпрос:
Кой има интерес съдебната система да остане непроменена – гражданинът, който търси справедливост, или онзи, на когото сегашното положение осигурява удобство?
