СВЕТЪТ НА ДЖУНГЛАТА: ДНЕС ТРЪМП ИСКА ВЕНЕЦУЕЛА ЗА 51-ВИ ЩАТ, УТРЕ КОЙ ЩЕ ПОИСКА БЪЛГАРИЯ?
Когато великите сили започнат да говорят за чужди държави като за бъдеща собственост, международното право се превръща в декор, а суверенитетът на малките народи – в хартийка, която силният може да смачка в юмрука си.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
На 27 октомври 2026 г. американският президент Доналд Тръмп предложи на публиката в Корпус Кристи, Тексас, една забележителна геополитическа идея: Венецуела можела да стане 51-вият щат на Съединените американски щати. И понеже явно в съвременната политика нищо не може да мине без икономическа сметка, изказването дойде в контекста на американския достъп до венецуелския петрол. Тръмп посочи танкер с един милион барела суров петрол и определи случилото се като историческа победа за американската петролна индустрия.
Нека спрем за момент и да осмислим тази картина.
Един американски президент говори за превръщането на независима южноамериканска държава в американски щат, сякаш обсъжда разширяването на паркинга пред някой търговски център. Държавата има петрол? Чудесно. Има стратегическо значение? Още по-добре. А защо направо да не стане наша?
Само дето Венецуела не е парцел край Тексас, който чака да му сложат табела „Частна собственост“. Там живеят милиони хора със собствена история, култура, политически конфликти и право да определят бъдещето си. Това право не изчезва, защото някой от Вашингтон е харесал природните им богатства.
Засега изказването на Тръмп е политическа реплика, а не обявена официална процедура за присъединяване на Венецуела. Но именно политическите реплики понякога разкриват как мислят хората, които разполагат с огромна военна, икономическа и дипломатическа мощ.
И тук започва големият проблем.
ДЕМОКРАЦИЯ ЗА СВОИТЕ, ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ АПЕТИТИ ЗА ЧУЖДИТЕ
Десетилетия наред Западът говори за демокрация, човешки права, международен ред и неприкосновеност на държавните граници. Тези принципи са записани в документи, произнасяни са от трибуни и са превърнати в основа на международната политическа реторика.
Но какво се случва, когато една велика сила започне да разглежда друга държава през призмата на собствените си интереси?
Тогава демократичният речник рискува да се превърне в опаковка, зад която се крият старите имперски амбиции. Едно време империята изпращала губернатор, войска и чиновници. Днес разполага с много повече инструменти: финансов натиск, санкции, контрол върху стратегически ресурси, политическо влияние и военна сила.
Технологиите са се променили. Амбицията да се определя съдбата на другите невинаги е изчезнала.
Това не означава, че всяко американско действие е равнозначно на руско, нито че различията между конкретните конфликти трябва да бъдат заличавани. Означава нещо по-просто: международното право не може да бъде задължително за противниците и пожелателно за съюзниците.
Ако един принцип е валиден само когато обслужва нашия лагер, това вече не е принцип. Това е политическа бухалка с дипломатическа дръжка.
ДОБРЕ ТОГАВА, ЗАЩО РУСИЯ ДА НЕ ПОИСКА БЪЛГАРИЯ?
Нека приложим същата логика към България.
Да предположим, че утре Москва заяви, че България би могла да стане нов субект на Руската федерация. Нали има руснаци, живеещи у нас? Нали има хора, които говорят руски? Нали Русия би могла да обяви, че иска да защити техните интереси? А ако добави и аргумента, че така ще осигури стратегическа сигурност и икономическо благоденствие, какво остава?
Една реч, няколко гръмки обещания, подходяща пропагандна кампания и готово – според подобна абсурдна логика България вече не е суверенна държава, а територия с нов административен статут.
Разбира се, това е хипотетичен пример, а не твърдение, че Русия има подобен план за България. Но именно чрез хипотезата се вижда колко опасно е да се нормализира идеята, че голямата държава може да обсъжда присъединяването на малката така, сякаш съдбата ѝ е предмет на чужда сделка.
Наличието на рускоезични граждани в България не дава на Москва право да претендира за българска територия. По същия начин наличието на американски, испаноговорящи или други общности във Венецуела не би предоставило автоматично право на чужда държава да я присъедини.
Езикът не е нотариален акт. Етническият произход не е документ за собственост върху територия. А твърдението, че трябва да защитиш някаква общност, не е универсален пропуск за прекрачване на чужда граница.
Иначе всеки диктатор, президент или геополитически самодържец би могъл да си избере подходящо оправдание, да го опакова в национален флаг и да обяви, че е дошъл да спасява някого.
Историята познава достатъчно подобни оправдания. Последствията обикновено се плащат не от хората, които ги произнасят, а от онези, върху чиито домове падат бомбите.
УКРАЙНА: КОГАТО „ЗАЩИТАТА“ ЗАВЪРШВА С ЧУЖДА ТЕРИТОРИЯ
Войната срещу Украйна показва колко разрушителна може да бъде логиката, при която една държава оспорва правото на друга да определя собственото си бъдеще.
Русия започна пълномащабното си нахлуване в Украйна през февруари 2022 г., а впоследствие обяви анексирането на украински територии. Генералният секретар на ООН определи руското нахлуване като нарушение на Устава на организацията, а опитите за анексиране на украински земи бяха отхвърлени като несъвместими с международното право.
Тук въпросът не е дали Русия, Съединените щати или която и да било друга велика сила има право на собствени интереси. Всички държави имат интереси. Въпросът е дали тези интереси могат да оправдаят отнемането на чужд суверенитет.
Ако отговорът е „да“, тогава какво остава от международния ред?
Днес някой обявява, че защитава рускоезично население. Утре друг ще заяви, че защитава петролни доставки. Трети ще говори за исторически права, четвърти – за национална сигурност, пети – за възстановяване на някаква въображаема историческа справедливост.
И докато големите държави си разменят аргументи, малките могат да се окажат с отрязани територии, разрушена икономика и граждани, които трябва да избират между бягството и окопите.
Това не е защита на човешки права. Това е свят, в който правата на хората рискуват да бъдат използвани като инструмент за придобиване на територия.
КАКВО ВСЪЩНОСТ КАЗВА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО?
Уставът на ООН не е написан с уговорката „освен ако държавата е достатъчно силна“.
Член 2, параграф 1 утвърждава принципа на суверенното равенство на държавите. Член 2, параграф 4 задължава членовете на организацията да се въздържат от заплаха или употреба на сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на която и да е държава.
Тези разпоредби не означават, че държавите никога не могат доброволно да променят политическия си статут или да се обединяват. Но доброволното, законно и свободно изразено решение на населението е нещо съвсем различно от присъединяване, наложено чрез военна сила или чужд натиск.
Венецуела не може да стане американски щат само защото президентът на САЩ е произнесъл тези думи на митинг. България не може да стане руски регион само защото Кремъл реши, че това би било удобно. Украинска територия не става законно руска само защото Москва е обявила анексията ѝ.
Държавите не са предмети, които могат да бъдат прехвърляни от един собственик на друг. А народите не са инвентар, който се описва в договор за доставка на суровини.
А КЪДЕ ОСТАВА ЕВРОПА? И КЪДЕ СМЕ НИЕ?
За България този въпрос не е отвлечена философия.
Ние сме държава, която познава цената на чуждото влияние, зависимостите и решенията, вземани над главите на българите. Затова би трябвало да сме особено чувствителни към всеки опит суверенитетът да бъде представян като нещо условно, което важи само докато не се появи достатъчно могъщ кандидат за територията ни.
Членството ни в Европейския съюз и НАТО не означава отказ от държавност. То означава участие в съюзи, основани на договори, задължения и политически решения. Съюзът не е анексия, а сътрудничеството не е поглъщане.
Именно затова Европа трябва да прилага последователно принципите, които защитава. Ако осъжда нарушаването на украинския суверенитет, тя не може да гледа безкритично на всяка друга велика сила, която демонстрира апетит към чужда държава. И ако критикува американски действия, не бива да използва това като извинение за руската агресия. Двете неща могат и трябва да бъдат оценявани според конкретните им факти и приложимото международно право.
Иначе рискуваме да се превърнем в публика на един безкраен спектакъл, в който всяка империя обяснява защо нейните амбиции са благородни, а тези на съперника ѝ – престъпни.
Международните отношения не са футболен мач, в който човек е длъжен да защитава всичко, извършено от собствения му отбор.
СВЕТЪТ НА ДЖУНГЛАТА
Най-опасното в подобни изказвания не е само конкретната идея за 51-вия щат. Опасно е постепенното привикване към мисълта, че границите са временни, суверенитетът е условен, а независимостта на малките държави зависи от настроението на големите.
Днес може да се говори за Венецуела и петрола ѝ. Утре някой може да заговори за друга държава и нейните природни ресурси. В друг момент ще се появи аргумент за защита на сънародници, историческа принадлежност или стратегическа необходимост.
Ако приемем подобна логика за универсално правило, няма причина да се чудим защо светът става по-опасен. Сами сме премахнали оградата, която трябва да спира най-силния да влиза в чуждия двор.
И тогава международното право ще остане само красиво написан текст, който дипломатите четат пред камерите, докато военните чертаят новите граници върху картите.
Защото истинският тест за демокрацията не е дали силната държава може да наложи волята си. Тестът е дали признава правото на по-слабата да ѝ откаже.
Ако това право престане да съществува, думите „свобода“, „демокрация“ и „суверенитет“ ще останат само за официалните речи. На практика ще действа един-единствен закон: който има повече сила, взема повече.
Така изглежда светът на джунглата. Не защото няма правила, а защото хищникът започва сам да решава кога правилата важат и за кого.
И ако днес ръкопляскаме, когато някой силен заговори за поглъщането на чужда държава, утре не бива да се изненадваме, когато някой друг реши, че нашата също изглежда апетитно.
Суверенитетът не е привилегия на великите сили. Той е правото на всеки народ да не бъде чужда собственост.
