ДГ „Здравец“ в Костенец: две истории за деца, които институциите сякаш предпочитат да сметат под килима

Има една стара човешка заблуда, че детската градина е мястото, където детето е защитено от големия свят. В Костенец очевидно някой е решил да провери докъде може да бъде разтеглено това понятие. Защото когато родители подават сигнали за унижение и психически тормоз над деца, когато по случаите се събират свидетелства и експертни становища, когато спорът стига до съда, а институциите продължават да си подават топката една на друга, вече не говорим просто за конфликт в детска градина.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Говорим за система, която има удивителната способност да вижда всичко, освен отговорността.

Именно поради сигнали за случаи в ДГ „Здравец“ в Костенец екип на „Днес България“ започна да проверява какво се е случило, кой е знаел, кой е трябвало да реагира и защо. Естествено, наличните експертизи бяха потвърдени, а последствията изглеждат толкова несъразмерни с тежестта на описаното.

2023 година: Когато спорът за пари стига до детето

По твърдения на семейство през 2023 г. малко момиче е станало обект на унизително и психически травмиращо отношение в детската градина. Според изложеното от родителите причината за конфликта е отказът на майката да предоставя искани средства за консумативи, които тя счита за незаконно събирани. И да, незаконни са подобен род самодейности от страна на директорката ан детската градина, тъй като има заповед и наредба от министърът на образованието. В нея изрично се подчертва, че парите са за сметка на министерството. За кой събира пари директорката Надя Иванова Шопова? За себе си? За банкет? На какво правно основание?

Тук има един съвсем прост въпрос: Каквото и да е отношението между възрастните, с какво точно е виновно детето?

Детето не определя бюджета на общината. Не пише правилниците. Не определя заплатите. Не е счетоводител. Не е директор. Не е родителският комитет. То е дете.Нямаш моралното право да съскаш със злоба в лицето на един малък ангел – зъбите ти са жълти, черни и устата ти вони. Звучи абсурдно, нали? Да, но не и за служителите на ДГ Здравец. Те го правят с удовлствие и самодоволни усмивки, докато едно малко момиченце плаче. Едната чистачка дори рита столчето на детето с крак докато се храни и крещи по нея – стола ти скърца ма. Представяте ли си, какво падение и нищета на човешкия дух. Меду майката, лелята на малката Ная и директорката има конфликт.

И когато конфликтът между възрастни бъде прехвърлен върху невръстно, това вече не е „възпитателен подход“. Това е провал на възпитанието. Още по-тежък е въпросът, когато твърденията за психологически тормоз бяха потвърдени от компетентните органи и експерти. Защото има една граница, която възрастният професионалист никога няма право да прекрачва: детето не е наказателен инструмент за поведението на родителя.

2024 година: „Хелп ми, мами“

Следващият случай е още по-тежък. Според изложеното от родителите и материалите по случая малко момченце Михаил, за което семейството посочва, че има специални образователни потребности, е било подложено на обиди и унизително отношение. Сред потресаващите реплики са определения като „ненормален“ и „психопат“, както и изказвания, че майката трябвало да го води на „лекар“, а не в детската градина. А после идва репликата, която вероятно най-добре показва целия абсурд на ситуацията: „Хелп ми, мами.“

Едно детенце търси майка си. Не директорката. Не инспектора. Не кмета. Не комисия. Майка си. Момченцето знае две думички на английски и най-скъпата думичка – мами. И според описанието на случая детето се е удряло само по главичката от страх. А реакцията, която чухме от Днес България е злобна, подигравателна и насърчаваща поведението, вместо опит за успокояване.

„Бий се! Бий се! Белким поумнееш“! Това са репликите на чистачката Марияна Христова, която малтретира психически детето само защото не иска да спи. А то милото не е заспивало от страх и притеснение. Вероятно е изпитвало неистов страх в присъствието на тази жена. Психологията говори, че е много вероятно тормозът да е бил и физически.

Въпросът вече не е „имало ли е конфликт между служител и дете“. Въпросът е: Какъв човек трябва да бъде поставен в среда с малки деца, за да реагира така на изплашено дете? Детската градина не е казарма. Не е затвор. Не е психиатрична клиника. И най-вече не е място, където възрастен доказва властта си над човек, който е твърде малък, за да се защити.

„Психопат“ като педагогически метод

Представете си учебник по педагогика. Глава първа: Как се изгражда доверие у детето. Глава втора: Как се работи с дете със специални потребности. Глава трета: Как се реагира при страх и емоционална криза. А после, някъде в приложение 14: Как да наричаме детето „психопат“, когато сме изчерпали всички професионални аргументи. Само че това не е смешно. Именно затова сарказмът тук е необходим. Защото когато институционалната реакция стане толкова абсурдна, понякога единственото, което остава, е да покажеш абсурда колкото се може по-ярко.

А директорът какво прави?

Тук стигаме до фигурата, около която се върти значителна част от въпросите на родителите: директорката на ДГ „Здравец“ Надя Шопова. По данни, проучени по случая, семействата твърдят, че вместо служителите, срещу които са отправени обвинения, да понесат сериозна отговорност, реакциите са били флегматични, нихелни, недъгави, нерационални, безумно нагли, отвратителни и дебилно нахални. . В публично изложени твърдения се посочва, как директорката обявява, че служителката Марияна Христова си е признала, написала обяснение и са предприети дисциплинарни мерки. И тези мерки са толкова безобразни, че на човек му идва да залепи плесница на самата директорка изрекла тази небивалица – забележка.

Дали са верни слуховете, че директорката обича да обръща чаши с огнена вода

Ето къде възниква въпросът: „Забележка“ достатъчна санкция ли е при доказано унизително отношение към малко дете? За закъснял служебен документ може би. За неподреден шкаф вероятно. За неправилно попълнен формуляр, сигурно. Но когато говорим за психическо насилие над дете, обществото има право да очаква много повече от административно потупване по рамото. Защото иначе се получава великолепният модел: служителят нарушава – директорът установява – директорът наказва символично – институцията отчита, че е реагирала – детето остава с травмата. Протоколът е спасен. Детето не непременно.

А когато съдът каже едно, институциите какво правят?

Тук историята става още по-интересна. По наша информация и двата случая са стигали до съдебни спорове, като съдът е постановявал решения в тяхна полза.В полза на малтретираните дечица. И вместо Надя Шопова да приеме решението като справедливо и да си поеме отговорността за арогантното поведение тя обжалва. Ожалва, защото твърди, че няма такова нещо. А само преди месеци в интервю по вТВ обяснява, как ще наказва и сваля показания.

Институциите в Костенец трябва да си зададат един неудобен въпрос: Когато съдът установи отговорност, защо администрацията продължава да се държи така, сякаш е получила покана за следващия епизод на „Нищо не знам“? Съдът не е родител. Съдът не може да върне детето назад във времето. Не може да изтрие страха. Не може да заличи думите. Не може да върне доверието. Но институциите могат да направят нещо друго: да гарантират, че същото няма да се случи на следващото дете. Това е същността на публичната власт. Но не и в Костенец. Там цари арогантност, безхаберие, антипатия, шуро-баджанащината на малкия град.

Кметът: царството на вдигнатите рамене

И тук неизбежно стигаме до кмета на Костенец Йордан Ангелов. Защото когато един проблем се случва на територията на общината и родителите търсят институционална реакция, е напълно естествено да питат: Кой носи политическата и административната отговорност? Ако отговорът е: „РУО.“ После: „Детската градина.“ После: „Общината.“ После: „Друга институция.“ След това: „Ние сме изпратили писмо.“ И накрая: „Нямаме правомощия.“ Тогава вече не управляваме. Тогава играем институционален пинг-понг. Топката лети от бюро на бюро, чиновникът въздъхва, директорът подписва, комисията протоколира, а детето чака възрастните да си припомнят защо съществуват тези институции.

Един кмет не е поставен на поста, за да бъде декоративна саксия. Кметът трябва да управлява. Да изисква. Да проверява. Да настоява. Да търси отговорност. Да защитава обществения интерес. И когато става дума за деца, да бъде особено безпощаден към всяко поведение, което поставя тяхното достойнство и психическа сигурност под съмнение.

РУО: когато бюрокрацията победи детето

Особено интересен е и въпросът към Регионалното управление на образованието.Ако след сигнали, проверки и експертизи институцията заключава, че нарушение няма, а други компетентни експерти и съдът достигат до различни изводи, обществото има право да попита: Как точно е извършена проверката? Какви свидетелства са събрани? Кои лица са разпитани? Какви експертизи са анализирани? Как е оценено психическото състояние на детето? Как е проверено поведението на служителите? Какви доказателства са приети? И най-важното: Кой носи отговорност, ако институционалната оценка се окаже погрешна? Защото „няма нарушение“ е много удобно изречение. То е кратко. Не изисква особена смелост. Не предполага дисциплинарна работа. Не води до неприятни разговори. И най-прекрасното: след него папката може да бъде затворена. Само детето не може да затвори спомена.

Типичната муцуна на шикалкавещ бюрократ лишен от емпатия

Министерството, общината и вечният ритуал на „не е при нас“

Тук се появява една много по-голяма диагноза. Проблемът не е само ДГ „Здравец“. Проблемът е моделът. Сигналът отива в институция. Институцията го препраща. Другата институция проверява. Третата институция пише становище. Четвъртата събира документи. Петата прави протокол. Шестата чака седмата. И накрая всички са извършили административна дейност, но никой не е извършил най-важното: да защити детето. Франц Кафка би се почувствал уютно. Българската бюрокрация е построила собствен замък, в който вместо дракон пази печат „Входящ номер“.

За квалификацията, назначенията и слуховете

Около директорката Надя Шопова циркулират и твърдения за квалификацията, начина на назначаване и други обстоятелства от личен характер. Тук е необходимо да бъдем пределно ясни. Слухът не е доказателство. Градските легенди не могат да бъдат журналистически факти само защото „половината град го говори“.

И твърдението „щом всички го говорят, значи има истина“ е прекрасна рецепта за средновековен съд, но не и за сериозна журналистика. Затова въпросите трябва да бъдат зададени документално: Какви са били изискванията за длъжността? Каква квалификация е изисквана към датата на назначаването. Каква квалификация е притежавала директорката тогава? Имало ли е конкурс? Как е проведен? Кой е назначил директора? Какви са били нормативните изисквания? Има ли документи, които потвърждават или опровергават твърденията? Това са въпросите. Всичко останало е махленски хор. А разследващата журналистика не трябва да бъде махленска клюкарница.

Кметът и директорката Шопова обичат да се показват пред обществото със снимчици

За „чашката“, роднините и останалите градски легенди

Същото важи и за слуховете за личния живот на директорката, нейното семейство и работата на нейни близки. Те могат да бъдат проверявани само ако имат пряка обществена значимост и документална основа. Дали някой пие вечер? Къде работи съпругът му? Какво е направил синът му? Къде работи сестра му? Това само по себе си не доказва абсолютно нищо за професионалната компетентност на директора.Иначе журналистиката се превръща в квартална седянка с диктофон. А тук има много по-сериозна история. Децата. За това и щ бъдем по-критични дори за най-малкия детайл. Половин град говори, че Надя Шопова обича да се подгрява с огнена вода. Ако това се окаже вярно, то ще бъде капакът на тенджерата под налягане.

„Хартиеният тигър“ Данчо Рамото

По информация на Днес България синът и е изгонен от НАП. Не искаме да си представяме защо. Навярно е по-добре да не знаем въпреки, че по това си личи и нейното възпитание. Тя не е успяла да възпита собствения си син – с деца ще работи. По логика е точно така. Защото макар и голям човек, всичко е заложено в първите седем години. Кметицата често е забаелзвана на банкети редом до градоначалника „г-н Неможач“. Това обеснява и сантимента който Данчо Рамото има към нея.

За председателя на Общинския съвет и останалите мълчаливи свидетели

Има и още един въпрос. Как реагира Общинският съвет? Какво е направила председателката му? Има ли заседания, решения, питания, комисии, проверки? Колко пъти темата е поставяна официално? Има ли действия или само политическо мълчание? Защото мълчанието също е позиция. Особено когато човек е поставен на публична длъжност. Ако гражданинът каже: „Не знаех.“ това е човешко. Ако институция каже: „Не знаех.“ това вече е проблем. Ако след като разбере, пак не направи нищо: това вече е управление. Само че много лошо.

Председателката на Общинския съвет в Костенец е силна само в позите и стойките по плакатите

Децата не са партийни

Най-отвратителното в подобни истории е, че възрастните често забравят нещо елементарно. Детето не е ГЕРБ. Не е ДПС. Не е БСП. Не е ПП-ДБ. Не е общинска администрация. Не е РУО. Не е директор. Не е кмет. То няма партия. То няма адвокатски екип. То няма политическа група. То има само възрастните, на които е поверено. И когато тези възрастни го предадат, детето няма къде да отиде.

„Ама какво да направя?“

Това е може би най-удобната реплика на властта. „Какво да направя?“ Отговорът е: Точно това, за което сте избрани. Проверете. Изискайте документите. Назначете проверка. Уведомете компетентните органи. Потърсете отговорност. Осигурете безопасна среда. Следете изпълнението. Защитете детето. Ако нямате правомощия, използвайте тези, които имате, и поискайте действия от органа, който има останалите. Но не стойте с вдигнати ръце, сякаш някой е попитал кмета как се прави ядрен реактор.

За приятелствата, снимките и големия въпрос

Около местната власт и директорката се обсъждат и отношенията им, включително публично разпространявани снимки от събития и общи прояви. Снимката сама по себе си не доказва покровителство. Но тя поражда съвсем легитимен журналистически въпрос: Има ли институционална зависимост? Има ли конфликт на интереси? Оказван ли е натиск? Защо определени решения са вземани по определен начин? Кой е настоявал? Кой е отказвал? Кой е подписвал? Кой е обжалвал? Кой е защитавал? Това са въпросите, които трябва да получат документални отговори. Защото в демократична държава не трябва да има значение кой с кого е на банкет. Трябва да има значение кой за какво носи отговорност.

Най-страшното не е една лелка

Най-страшното в цялата история не е конкретната чистачка. Не е конкретната възпитателка. Не е конкретната директорка. Не е конкретният кмет. Най-страшното е системата, която може да произведе поредица от хора, които виждат страданието на дете и продължават служебния си ден. Това вече е институционална култура. А институционалната култура започва от ръководството. После се спуска надолу. И накрая всички знаят, но никой не отговаря.

Защото детето не може да бъде „административно обработено“

Една държава се познава не по това как се отнася към силните. Силните винаги намират кой да им отвори вратата. Познава се по това как се отнася към слабите. А едно малко дете е практически безсилно пред възрастен човек, който има власт над него. Затова обществото е дало на тези хора професия, заплата, доверие и институционална защита. Не за да унижават. Не за да крещят. Не за да лепят етикети. Не за да си отмъщават на родители чрез децата. А да възпитават. Да пазят. Да помагат. Да изграждат.

Костенският общински курник

Това общински съвет ли е? Или кокошарник в който една дузина бюрократи и безхаберници надвикват майка тръгнала да търси справедливост за детето си? Срам и позор за Костенец. Управлението му прилича на сбор от махленски кречетала, които много приказват, а нищо не искат да направят. Тези хора просто не са за там, където се намират в момента. Най-простото и логично нещо, което могат да свършат, а не искат. Това е да призоват директорката Шопова, чистачката Марияна Христова за изслушване и просто да ги освободят от работа в детската градина, която е общинска. Вместо това, те предпочитат вкупом да се блещят на една майка, която търси справедливост за детето си.

Ако така екзалтирано търсеха справедлиовстта в защита на унизяваните и мачкани деца – нямаше да имат стигане. Вместо това, те се надкрякват и един през друг обясняват, че нищо не могат да направят. Как това не е за тях въпрос. Дават акъли, къде да отиде майката и кого да търси само да не са те. Рядко може да се види подобен срамен спектакъл от купчина безобразници струпани на едно място на държавна хранилка. Време е страната ни да се изтърси от подобна пасмина бездарници, некомпетенти, безотговорници и кресльовци. На българските граждани са им нужни отговорни управници. Тук не видяхме такива.

И затова „Днес България“ ще задава въпросите

Кой е извършил проверките? Какви са резултатите? Какви документи са съставени? Какви експертизи са направени? Какви са съдебните решения? Какви дисциплинарни мерки са предприети? Кой ги е наложил? Защо са избрани именно тези санкции? Има ли проверки на квалификацията и назначаването? Каква е ролята на общината? Каква е ролята на РУО? Какво е направило Министерството на образованието? Какво е направила Агенцията за закрила на детето? И най-важното: Кой гарантира, че утре друго дете няма да каже „Хелп ми, мами“ в същата тази градина?

Защото ако институциите не могат да отговорят на този въпрос, тогава всичките им протоколи, писма, печати, комисии и административни упражнения са просто добре подредена бюрократична опаковка около един много грозен факт: възрастните са се провалили там, където са били длъжни да защитят дете. И тогава вече не става дума за „Здравец“. Става дума за диагнозата на цялата система. А диагнозата е проста: Когато отговорността се прехвърля достатъчно дълго, накрая никой не е виновен. Само детето остава виновно, че е било там. И това е може би най-срамната форма на институционална безпомощност. Защото държавата може да няма пари. Може да няма сгради. Може да няма достатъчно кадри. Но когато няма воля да защити едно уплашено дете, вече няма оправдание. Има само избор.

А изборът между удобното мълчание и защитата на детето би трябвало да бъде толкова лесен, че дори една бюрократична система да успее да го направи.

От Днес България ще продължим да даваме гласност по случаите, да информираме, да критикуваме и да душим покрай град Костенец. Ще настояваме да бъде уволнена дирекорката и уличените възпитателки и чистачки. Достатъчно отпадък има да се чисти в образователната ни ситема. Настояваме за пореден път кмета Ангелов, РУО, Общинският съвет да си свършат отговорно работата и да накарат Шопова и бруталните и колежки детемразки да напуснат детската градина. От Днес България винаги сме държали за справедливостта и сме изпълнявали безцеремонно функиите си на кучета пазачи на демокрацията и правовия ред в страната. Няма да отстъпим и сега. Милост за такива примитиви няма! Очаквайте повече подробности в следващите ни статии.