СРАМЕН АКТ НА ПАНАИРДЖИЙСКИ ИЗБЛИЦИ ПРЕД СЪДА В БУРГАС: ДПС МИНА ВСЯКАКВИ ГРАНИЦИ
Как политическите агитки превръщат правосъдието в уличен театър, а държавата гледа от първия ред с изражението на човек, който си е забравил правомощията вкъщи
И това ли е България в крайна сметка? България на политическите агитки, на площадните ултиматуми, на партийните знамена, които се развяват с патоса на национална кауза, но твърде често прикриват далеч по-прозаичната амбиция да се държи властта за гушата?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Държавата на закона ли сме, или на най-шумния мегафон? Република ли сме, или територия, на която правото важи до момента, в който някой реши да доведе достатъчно хора пред правилната сграда?
Днес, пред Бургаския съд, спектакълът беше повече от красноречив. И ако някой все още се чуди защо доверието в институциите се топи като лед върху нагорещен асфалт, достатъчно е да погледне към съдебната палата и да си зададе един елементарен въпрос: кога точно правосъдието се превърна в състезание по численост на агитките?
СЪДЪТ НЕ Е ФУТБОЛЕН СТАДИОН, МАКАР ЧЕ НЯКОИ СА ОБЪРКАЛИ ВХОДА
Десетки привърженици на ДПС се събраха пред Бургаския съд във връзка със случаите на задържаните кметове на Белица и Сунгурларе. От площада се понесоха скандирания, викове за свобода, блъскане по прозорците и демонстративна обсада на институцията.
„Уууу! Свобода! Пуснете ги!“
Ето го българския политически фолклор в най-съвременната му форма. Не е необходимо да чакаш решението на съда. Не е необходимо да познаваш материалите по делото. Не е необходимо дори да имаш търпението да изслушаш аргументите на другата страна. Достатъчно е да събереш публика, да вдигнеш децибелите и да превърнеш фасадата на институцията в мишена за колективното си възмущение.
Правосъдието, изглежда, вече трябва да се съобразява не само със закона, доказателствата и процесуалните правила, но и с акустиката на площада.
Само че съдебната палата не е стадион „Лазур“. Съдията не е футболен рефер, задържаният не е футболист с червен картон, а съдебното решение не се определя от това коя агитка е докарала повече гърла и по-здрави дробове.
В една правова държава хората могат да протестират срещу съда. Но не могат да претендират, че правото им на протест им дава право да сплашват институцията, която трябва да решава независимо от тях.
Това е тънката граница между гражданското недоволство и демонстрацията на сила. Граница, която очевидно някои политически режисьори предпочитат да размажат, защото от размитите граници винаги печелят онези, които имат интерес от хаоса.
ДЕМОКРАЦИЯ С БУРКИ И ПАРТИЙНИ МЕГАФОНИ
Особено показателен беше контрастът между политическия спектакъл и неговата сценография: скандиранията, напрежението, демонстративното присъствие на тълпата и бурките, превърнати в част от публичната картина.
Но нека не бъркаме символите с доказателствата. Нито религиозното облекло е престъпление, нито принадлежността към определена общност е основание за подозрение. Проблемът не е в това как изглеждат хората на площада, а в начина, по който политическата енергия се организира и насочва към съдебна институция.
Когато партийна структура мобилизира привърженици около конкретен съдебен казус, възниква въпросът дали става дума за искрено гражданско възмущение, за организирана политическа демонстрация или за опит чрез публичен натиск да се повлияе върху обществената среда, в която работи съдът.
Това са различни неща. И заслужават да бъдат разграничени, вместо всичко да бъде опаковано в целофана на „народното недоволство“.
Защото в България думата „народ“ е станала универсална индулгенция. С нея се оправдава почти всичко: от политическите капризи до институционалната арогантност. Стига да се намерят достатъчно хора пред камерата, всяка партийна сметка може да бъде представена като историческа битка за справедливост.
А когато камерите си тръгнат, остава един неприятен въпрос: кой всъщност спечели от целия спектакъл?
КАЛИН СТОЯНОВ И ПАРАДОКСЪТ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ПОЛИЦАЙ
Сред най-видимите фигури в тази сцена беше бившият полицай Калин Стоянов, когото описанията на събитието поставят в ролята на водач на множеството и участник в насочването на действията му.
Тук иронията направо си проси отделен протокол.
Човек с полицейско минало, човек, който би трябвало отлично да разбира какво означават общественият ред, границите на допустимото поведение и отговорността при напрегната обстановка, се оказва в центъра на политическа мобилизация пред съдебна институция.
Ако действията му действително са били такива, каквито се описват, възниква напълно основателният въпрос: къде свършва политическото представителство и къде започва опасното нормализиране на натиска върху институциите?
Нека бъдем точни: самото присъствие на политик на протест не е нарушение. Даване на указания на участници също не доказва автоматично противоправно поведение. Но когато ситуацията е напрегната, когато по сградата се блъска, когато охраната трябва да следи за възможна ескалация, поведението на публичните фигури има особена тежест.
Точно тогава се вижда разликата между лидера, който успокоява тълпата, и политическия шоумен, който превръща напрежението в инструмент за демонстрация на влияние.
Единият разбира, че авторитетът се измерва със способността да предотвратиш безредието. Другият рискува да изглежда силен само защото около него има много хора и достатъчно шум.
Въпросът не е дали Калин Стоянов има право на политическа позиция. Има. Въпросът е какво послание изпраща една подобна сцена, когато бивш служител на системата за сигурност се намира в центъра на напрежение около съдебен процес.
Защото институционалната памет би трябвало да учи на сдържаност. Не на режисиране на хаоса.
ДЪРЖАВАТА, КОЯТО ЧАКА НЯКОЙ ДА Я БУТНЕ
А охраната?
По описанието на случилото се служителите пред сградата са били изправени пред напрегната обстановка и са следели за възможна ескалация. Именно тук се вижда и по-големият проблем: какво се случва, когато една институция трябва да разчита на минимални ресурси срещу множество, чието поведение става все по-агресивно?
Не е необходимо да се стига до нахлуване, за да има повод за сериозни въпроси. Самата възможност напрежението да прерасне в сблъсък е достатъчна, за да се поставят въпроси за организацията на охраната, координацията между службите и защитата на нормалната работа на съда.
Държавата не е длъжна да забранява протестите. Длъжна е да гарантира, че протестът няма да се превърне в средство за сплашване.
Не е нужно да се чака някой да счупи прозорец, да нахлуе в сградата или да посегне на служител, за да се установи, че ситуацията е излязла извън нормалните рамки на общественото недоволство.
Законът не е пожарогасител, който вадим едва когато покривът вече гори.
И тук идва най-големият абсурд: гражданите трябва да вярват, че съдът е независим, докато пред прозорците му се събира тълпа, която демонстрира колко политическа енергия може да бъде насочена към конкретен казус.
Ако институциите не могат убедително да покажат, че работят спокойно и независимо под подобен натиск, доверието в тях неизбежно се разклаща.
Не защото всеки протест е заплаха. А защото всяка демонстрация на сила, останала без ясна институционална реакция, рискува да бъде разчетена като покана за следващата.
ВАЙМАРСКАТА СЯНКА И БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ НА КЪСА КЛЕЧКА
Човек неизбежно се сеща за Германия от началото на 20-те години на миналия век. След поражението в Първата световна война Ваймарската република е разтърсвана от политическа поляризация, улични сблъсъци, паравоенни формирования и опити политическите противници да бъдат победени не само на избори, а и чрез физическа сила.
Но историята не е гумен печат, с който да щампова всяка неприятна сцена върху настоящето. България през 2026 г. не е Германия през 1923 г., а една обсада пред съд не е равнозначна на политическите убийства и организираното насилие от Ваймарската епоха.
Сходството е другаде: в опасното изкушение политическият спор да бъде изнесен от институциите на улицата, а улицата да започне да се представя като върховен арбитър на правото.
Когато партийните пристрастия се превърнат в племенно противопоставяне, опонентът престава да бъде човек с различно мнение и се превръща във враг. Когато институциите бъдат възприемани като инструменти на „другите“, всяко тяхно решение се приема за нелегитимно, ако не обслужва собствената група.
И тогава политиката започва да прилича на пазар за натиск: който има повече хора, повече влияние и по-силен глас, претендира за повече право.
Това е историческият урок, който си струва да помним. Не че всяка шумна агитка предвещава диктатура, а че демокрацията започва да се изпразва от съдържание, когато правилата се признават само при условие, че резултатът устройва собствената ни партия.
Днес са едни кметове. Утре ще бъдат други политици, други съдии, други институции. Ако приемем, че натискът е легитимен инструмент за постигане на благоприятно решение, няма основание да се сърдим, когато утре някой приложи същия метод срещу нас.
ДПС И СТАРАТА ПОЛИТИЧЕСКА АЛХИМИЯ: ПРЕВРЪЩАНЕ НА ВЛИЯНИЕТО В МОРАЛНО ПРАВО
В българската политика има една стара алхимия. Партийното влияние се превръща в претенция за морално превъзходство. Организираната мобилизация се представя като доказателство за справедливост. А всяко неудобно институционално действие се обявява за посегателство срещу избирателите.
Това не е особен патент само на ДПС. Българският политически пазар е пълен с подобни търговци на възмущение. Но когато около конкретен съдебен казус се организира демонстрация с толкова видимо напрежение, ДПС има отговорността да обясни каква е целта на мобилизацията и как разбира границите на допустимия политически натиск.
Ако партията вярва, че задържаните кметове са невинни, тя може да защитава позицията си с аргументи, правни становища, публични въпроси и политическа критика. Това е нормалният път в една демокрация.
Но невинността не се доказва с броя на хората пред съда. Не се доказва с децибелите на скандиранията. И със сигурност не се доказва чрез демонстрация, която може да бъде възприета като опит за сплашване на институцията.
Съдът не е длъжен да бъде популярен. Не е длъжен да се харесва на партийните централи. Не е длъжен да се огъва пред телевизионни камери и колективни възгласи.
Длъжен е да прилага закона.
Ако има основания за критика към съдебните действия, те трябва да бъдат изложени и проверени. Ако има основания за съмнения в политическа поръчка, те трябва да бъдат подкрепени с факти. Ако има доказателства за неправомерно поведение на когото и да било, те трябва да бъдат представени пред компетентните органи.
Всичко останало е политическа хореография, при която хората са декор, възмущението е реквизит, а справедливостта е надпис върху плакат.
КОГАТО ПРАВОСЪДИЕТО СЕ ПРЕВРЪЩА В СЪСТЕЗАНИЕ ПО НАДВИКВАНЕ
Най-опасният резултат от подобни сцени не е непременно конкретният инцидент. Той е урокът, който обществото може да извлече от него.
Че законът е относително понятие.
Че институциите са силни само когато срещу тях няма достатъчно хора.
Че политическият лидер може да превърне всяко неудобно решение в повод за улична мобилизация.
Че задържането на човек се отменя не само чрез правни процедури, а и чрез натрупване на обществен натиск.
Това е рецепта за държава, в която законността постепенно отстъпва място на политическата аритметика. Една група носи сто души, друга води двеста, трета докарва петстотин. И някъде между броенето на главите и надвикването на мегафоните правото тихо напуска сградата.
Само че правото не би трябвало да напуска никъде. То трябва да бъде еднакво за всички: за кмета, за партийния лидер, за обикновения гражданин, за протестиращия и за онзи, който изобщо не е съгласен с протеста.
Това е смисълът на правовата държава. Всичко останало е декорация.
БЪЛГАРИЯ НЕ Е ПАРТИЙНА КАСА, А СЪДЪТ НЕ Е БЮРО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИ ЖЕЛАНИЯ
И така стигаме до същината.
Не, България не е длъжна да бъде страна без протести. Не е длъжна да бъде държава без политическа конфронтация. Не е длъжна да бъде общество, в което всички са съгласни с решенията на съда.
Но България би трябвало да бъде държава, в която никой не смята, че може да компенсира липсата на правни аргументи с повече хора на площада.
Държава, в която политиците разбират, че авторитетът на институциите е по-важен от краткосрочната партийна изгода.
Държава, в която полицията не се оказва статист в политически спектакъл, а изпълнява ясно определени правомощия.
Държава, в която съдът може да работи, без да се налага да доказва независимостта си пред прозорците на собствената си сграда.
И най-вече държава, в която политическите партии не се държат така, сякаш съдебната власт е поредната служба, от която могат да поискат благоприятен резултат срещу достатъчно шум.
Защото днес пред съда е една агитка. Утре ще бъде друга. Днес едни настояват за свобода, утре други ще настояват за възмездие. И ако всеки започне да носи собствената си тълпа като аргумент пред институциите, скоро няма да имаме нужда от съдебни зали. Ще ни стигат площадите, високоговорителите и един човек с мегафон, който да обявява присъдите според моментното съотношение на силите.
Може би точно това е голямата мечта на политическите посредствености: държава, в която не е необходимо да убеждаваш, защото можеш да притискаш; не е необходимо да доказваш, защото можеш да надвикваш; не е необходимо да уважаваш институциите, защото си решил да ги превърнеш в декор на собствената си власт.
Само че това не е демокрация. Това е уличен феодализъм с партийна регистрация и претенции за европейско поведение.
А България не се нуждае от още политически феодали, които да измерват справедливостта в брой събрани хора. Нуждае се от институции, които не треперят пред партийни демонстрации, и от политици, които разбират, че държавата не е тяхна собственост.
И ако след всичко видяно днес някой все още пита какво не е наред с България, отговорът е болезнено прост:
Когато политиците започнат да използват улицата като инструмент за натиск върху съда, а държавата не успява убедително да покаже, че законът стои над политическата сила, проблемът вече не е само в една партия, един площад или един съдебен казус. Проблемът е в самото разбиране за държавност.
Защото законът не трябва да се страхува от тълпата.
Тълпата трябва да знае, че законът важи и за нея.
А политикът, който забрави тази проста истина, не е защитник на демокрацията. Той просто е поредният кандидат за господар на площада.
И България вече има предостатъчно такива. Някои дори си въобразяват, че мегафонът е държавен печат.
