Меглена Кунева откри Черно море. Остава някой да ѝ обясни как се спира война!

Когато политическата кариера отдавна е акостирала в миналото, но амбицията за стратегически прозрения продължава да плава с издути платна. България и Румъния трябвало да действат координирано, за да възпрат дроновете. Как точно? С дипломатически чадър, балканска решителност или с обща декларация, която ще уплаши до смърт някоя бойна глава?

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има един особен вид политическо дълголетие, който не се измерва с постигнатото, а с упоритото желание човек да присъства в публичното пространство, дори когато отдавна няма какво съществено да добави към него. Политическата биография може да е затворена книга, общественото доверие да е прелиствано до последната страница, а личната визия за бъдещето да се е изпарила като евтина ракия на августовско слънце. Няма значение! Микрофонът е включен, камерата работи, а някой от телевизионното студио непременно ще даде думата на поредния ветеран от политическата менажерия, за да ни обясни накъде се движи светът.

Този път на сцената излиза Меглена Кунева. Бивш еврокомисар, бивш главен преговарящ за членството на България в Европейския съюз и човек с достатъчно внушителна политическа визитка, за да може спокойно да изрича думи като „геополитика“, „национална сигурност“ и „стратегическа координация“, без никой да я прекъсва с неудобния въпрос: Добре, госпожо Кунева, а какво точно предлагате да направим?

Кунева призовала България и Румъния да действат координирано и да настояват за по-категоричен европейски отговор на инцидентите с дронове в Черно море.

Брей!

Каква мисъл! Какъв геополитически проблясък! Каква стратегическа дълбочина, от която чак ти се приисква да провериш дали случайно не си пропуснал заседание на Съвета за сигурност на ООН.

Две държави да действат координирано! Европейският съюз да отговори по-категорично! Да има сигурност! Да има мир! Да има механизми! Да има гаранции!

Остава само някой да обясни как всичко това ще се случи в реалния свят, където ракетите не се впечатляват от телевизионни интервюта, дроновете не четат дипломатически комюникета, а воюващите държави не прекратяват операциите си, защото някой бивш политик е произнесъл думата „решителност“ с подходяща интонация.

Черно море не е басейнът пред Еврокомисията

Нека си представим картината, която очевидно убягва на телевизионните стратези.

Войната между Русия и Украйна продължава. Двете страни разполагат с огромни военни ресурси, използват ракети, безпилотни летателни апарати, морски дронове и всякакви средства за взаимно унищожение. Поразяват се военни обекти, пристанища, енергийна инфраструктура и кораби. Черно море отдавна не е просто синя географска площ върху туристическа брошура, а пространство, в което всяка грешка може да се превърне в международен инцидент.

И точно в тази обстановка Кунева ни обяснява, че България и Румъния трябва да действат координирано.

Чудесно. Само че координацията не е магическа пръчка, а инструмент. Важното е какво ще направиш с него.

Ще създадат съвместен щаб? Ще разширят наблюдението на въздушното и морското пространство? Ще обменят разузнавателна информация в реално време? Ще поискат конкретни мерки от НАТО? Ще предложат общ протокол за реакция при навлизане на дронове? Ще изградят допълнителни способности за противовъздушна отбрана? Ще настояват за механизъм за разследване на инцидентите, който да установява произхода, траекторията и обстоятелствата около всяко нарушение?

Ето това вече са въпроси, които имат отношение към националната сигурност.

Но не. На гражданина му се поднася голямата политическа мъдрост: да се координираме и да настояваме за по-категоричен отговор.

С други думи, да направим нещо, за да стане нещо, което да доведе до някакъв резултат.

Бюрократичната алхимия в най-чист вид!

Превръщаме глаголите в стратегия, прилагателните в политика, а липсата на конкретика в държавническа дълбочина. Накрая всички са доволни: политикът е казал нещо, телевизията е запълнила ефира, журналистическият въпрос е получил дипломатически отговор, а гражданинът може да продължи да се тревожи за сигурността си, вече информиран, че някъде някой ще настоява за нещо.

И как точно ще спрем дроновете, госпожо Кунева?

Тук идва най-интересната част.

Да предположим, че България и Румъния се съберат, стиснат си ръцете и изработят обща позиция. След това изпратят писмо до Европейската комисия. Комисията свиква заседание. Заседанието приема заключения. Заключенията призовават за сдържаност, деескалация и спазване на международното право. После се създава работна група, която да проучи възможностите за бъдещ механизъм за наблюдение.

Междувременно някъде над Черно море отново лети дрон.

Какво правим тогава?

Изпращаме му копие от заключенията на Европейския съвет? Прикачваме декларацията към дипломатическа нота? Пускаме му предупреждение, че поведението му е несъвместимо с европейските ценности?

Разбира се, това е сатирична картина. Но тя осветява един съвсем сериозен проблем: разликата между политическото говорене и реалната способност на държавата да защитава гражданите си.

Европейската дипломация има своето значение. Международните коалиции имат своето значение. Съвместното наблюдение, обменът на разузнавателна информация и отбранителното планиране също имат значение. Само че нито едно от тези неща не се появява автоматично, защото някой е произнесъл думата „координация“ пред телевизионна камера.

Ако Кунева има предвид конкретни мерки, нека ги назове. Ако предлага съвместна система за наблюдение, нека обясни каква. Ако говори за механизъм за реакция, нека уточни кой ще го задейства, при какви условия и с какви правомощия. Ако настоява за по-категоричен европейски отговор, нека каже какво означава „по-категоричен“ в практически измерения.

Защото между „трябва да реагираме“ и „ето как ще реагираме“ се намира цялата пропаст между политическото пожелание и държавническата компетентност.

От семейната сянка до европейските висини

Меглена Кунева е позната на българската публика и с предишното си фамилно име Пръмова, свързано с брака ѝ с Андрей Пръмов. Фамилните и семейните обстоятелства обаче не са доказателство нито за компетентност, нито за некомпетентност. В една нормална публична дискусия човек трябва да бъде оценяван по собствените си действия, решения и резултати, а не по родословното си дърво.

Това не означава, че политическите биографии са неприкосновени. Напротив. Когато някой е заемал високи постове, участвал е във вземането на решения и отново се появява като авторитет по стратегически въпроси, обществото има право да поиска равносметка.

Какво е постигнал? Какви решения е защитавал? Какви грешки признава? Какво предлага сега, което не се изчерпва с добре звучаща фраза?

Това са въпросите, които заслужават внимание.

Защото политическата кариера не е пожизнена индулгенция, а публичен отчет, който би трябвало да може да бъде отворен и прегледан отново. Длъжността може да даде достъп до микрофон, но не може да произведе автоматично нова идея. Титлата може да внушава авторитет, но не е заместител на аргумента.

А иначе България има забележителен талант да произвежда политически ветерани, които периодично се завръщат в ефира като старите мебели в наследствен апартамент. Никой не помни кога за последно са били полезни, но всички внимават да не ги изхвърлят, защото някога са стрували скъпо.

Мирът в Черно море не се договаря с пожелания

Кунева посочва споразумението от 2022 г. за износ на украинско зърно, договорено с посредничеството на Турция и ООН, като пример за работещ механизъм за наблюдение.

Тук вече има смисъл да се говори за конкретен опит. Черноморската зърнена инициатива действително показа, че при определени условия може да бъде създаден механизъм за координация и контрол на морския трафик, дори когато участниците са въвлечени в тежък конфликт.

Но оттук до извода, че подобен модел може просто да бъде пренесен върху военните действия, има огромно разстояние.

Износът на зърно под международен мониторинг и прекратяването на атаки с дронове са две различни задачи. Едната предполага договорени правила за движение на търговски кораби. Другата засяга военни операции, разузнавателни способности, цели с военно значение и риска от ескалация между държави.

Да посочиш работещ пример е полезно. Да го представиш като универсална рецепта за сигурност е вече друга история.

Именно затова от човек с дипломатически опит се очаква не просто да припомня успешни инициативи, а да обясни при какви условия те могат да бъдат приложени отново. Кои страни трябва да участват? Как ще се проверява изпълнението? Какво става при нарушение? Кой ще гарантира спазването на договореностите? Как ще се избегне превръщането на наблюдателния механизъм в удобен декор, зад който военните действия продължават?

Това са въпроси за дипломацията. Не пожеланията за мир, а трудната работа по създаването на условия за него.

Европейският съюз: великан на хартия или фактор на терен?

Кунева задава и въпроса къде е Европейският съюз в новия световен ред, оформян според нея все по-видимо от разговорите между Доналд Тръмп и Владимир Путин.

Въпросът е легитимен. Европа действително трябва да защитава интересите си, да намалява опасните зависимости и да развива отбранителните си способности. Но има нещо иронично в това политическият елит да открива със закъснение проблеми, които от години стоят пред очите на всички.

Когато Европа плаща за енергийни ресурси, трябва да мисли за стратегическите последици. Когато говори за обща отбрана, трябва да осигурява средства, производство, способности и готовност. Когато осъжда агресията, трябва да преценява как да превърне политическата позиция в ефективна политика.

Европейският съюз не е просто сбор от знамена, заседателни маси и хора, които умеят да произнасят „геостратегическа автономия“ с непроницаемо изражение. Той трябва да може да взема решения и да ги изпълнява.

Само че въпросът „Къде е Европейският съюз?“ трябва да бъде зададен и към самите европейски политици, включително към онези, които са имали възможност да участват в изграждането на неговите институции и политики.

Не е достатъчно да посочиш празното място на масата. Трябва да обясниш кой го е оставил празно, защо е празно и как ще бъде запълнено.

Иначе се получава познатият политически театър: хора, участвали в системата, излизат пред публиката и с възмутен тон обясняват, че системата трябва да работи по-добре. Сякаш са случайни минувачи, попаднали пред сградата на собствените си решения.

Старите политически лица и вечният синдром на незаменимостта

В България има особена политическа порода. Тя не се пенсионира, а просто сменя студиото. Днес е министър, утре е еврокомисар, вдругиден е съветник, след това е анализатор, а накрая се появява като глас на стратегическата мъдрост.

И винаги има какво да каже.

За Русия. За Европа. За НАТО. За Македония. За световния ред. За енергетиката. За сигурността. За бъдещето на човечеството, ако случайно остане свободна минута между прогнозата за времето и рекламите.

Няма лошо човек да има мнение. Проблемът започва, когато мнението се продава като експертиза, а общите фрази се представят за политическа програма.

Нека не бъркаме опита с непогрешимостта. Нито продължителното присъствие във властта с доказана способност да решаваш сложни проблеми.

Един бивш политик може да бъде изключително полезен, ако анализира грешките, предлага работещи решения и говори с конкретни аргументи. Може да бъде и напълно излишен, ако използва натрупания си институционален престиж, за да произвежда поредната порция общоприети истини, които никого не задължават и нищо не променят.

Разликата не е във възрастта, фамилията или броя на заеманите постове. Разликата е в съдържанието.

И точно тук Кунева трябва да бъде питана не дали е права, че България и Румъния трябва да си сътрудничат. Разбира се, че трябва. Това не е откритие, достойно за Нобелова награда по политическа химия. Въпросът е какво ново и приложимо предлага отвъд очевидното.

Защото да призовеш две съседни държави да координират действията си е приблизително толкова революционно, колкото да посъветваш пожарникарите да гасят пожара заедно, а не всеки от различен край на улицата.

Гражданите не се нуждаят от политическа мъгла

Българските граждани имат право да знаят как държавата оценява рисковете в Черно море. Имат право да очакват ясни обяснения от институциите, конкретни мерки и отчетност. Имат право да знаят как се наблюдава въздушното пространство, как се обменя информация със съюзниците, какви са възможностите за реакция и къде са слабостите в отбраната.

Те не се нуждаят от успокоителни фрази, нито от театрална загриженост, поднесена в телевизионен формат.

Когато става дума за национална сигурност, всяка дума трябва да има тежест, а всяко предложение трябва да може да бъде проверено спрямо реалността.

„Да реагираме бързо“ е добро пожелание. Но кой реагира, с какви средства, в какъв срок и по какъв план?

„Да действаме координирано“ е разумен принцип. Но между кои институции, при какви процедури и с какви оперативни способности?

„Да настояваме за по-категоричен европейски отговор“ звучи внушително. Но какъв отговор, с какви инструменти и с какви последици?

Това не са заяждания. Това са минималните въпроси, които трябва да бъдат задавани на всеки, решил да говори от името на стратегическата мисъл.

И ако отговорът се окаже поредната порция дипломатическа пяна, обществото има пълното право да я разпознае като такава.

празнословието не е държавна стратегия

Меглена Кунева има право да изразява мнение. Има право да критикува правителството, да предупреждава за рискове и да настоява за по-активна европейска политика. Но правото на мнение не освобождава никого от задължението да говори смислено, когато темата е война и национална сигурност.

България и Румъния действително трябва да си сътрудничат. Европа трябва да бъде по-ефективна. Инцидентите в Черно море трябва да бъдат разследвани, рисковете да бъдат ограничавани, а гражданите да получават достоверна информация.

Само че тези очевидни истини не превръщат автоматично човека, който ги произнася, в архитект на нова геополитическа реалност.

Понякога политиката се нуждае от големи идеи. Друг път се нуждае от хора, които могат да превърнат идеите в конкретни решения. А най-много се нуждае от способността да различава едното от другото.

Защото Черно море не се успокоява от телевизионни интервюта. Ракетите не се спират с прилагателни. Дроновете не се отклоняват от траекторията си от възмущение, колкото и европейски издържано да е то.

А геополитиката не е конкурс за най-внушително произнесено изречение.

Когато някой призовава България да действа решително, нека първо обясни какво конкретно предлага. Иначе рискуваме да се окажем в абсурдната ситуация държавата да търси стратегия, докато политическите ѝ ветерани търсят подходящ микрофон, пред който да ни обяснят, че стратегия е необходима.

В този политически цирк понякога най-голямото стратегическо постижение е просто да различиш човека с плана от човека с коментара.

Защото първият може да промени нещо.

Вторият просто запълва ефирното време.

А сметката, както обикновено, остава за публиката.