Радан Кънев в ролята на голямото плашило: Когато политическата мисъл се превърне в сирена за въздушна тревога

Или как един евродепутат откри, че най-сигурният начин да покажеш държавническо мислене, е да обясниш на народа колко е застрашен, а на премиера да наредиш да го признае публично.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има политици, които влизат в студиото, за да предложат решения. Има и такива, които влизат, за да обяснят колко страшно е положението, колко некадърни са управляващите и колко много светът се нуждае от техните прозрения. Радан Кънев очевидно предпочита втория жанр. Там конкуренцията е ожесточена, но поне не се налага да доказваш, че си решил някакъв проблем. Достатъчно е да изглеждаш загрижен, да произнасяш тежко думи като „национална сигурност“ и „руска агресия“ и от време на време да поглеждаш към камерата с изражението на човек, който току-що е прочел Конституцията на обратно.

Този път евродепутатът отново е открил Америка. Българското правителство поискало от НАТО бойна авиация и системи срещу дронове след атаките по кораби в Черно море. И какво следва от това според Кънев? Премиерът най-сетне трябвало да признае, че сигурността ни е застрашена и че сме под атака.

Чакайте малко. Къде точно сме под атака? Какво точно е атакувано? Кой точно ни атакува? И с какви доказателства разполагаме?

Това са дребни подробности, разбира се. За политическото драматургично изкуство те са нещо като досадни бележки под линия. Важното е да се произнесе присъдата, преди да са приключили с огледа на местопроизшествието.

България не е телевизионно студио, а националната сигурност не е реквизит

Нека припомним нещо елементарно, което понякога се губи сред облаците от политическа патетика: опасност за икономиката не означава автоматично пряко военно нападение срещу България. Рискът за корабоплаването в Черно море е реален. Войната носи заплахи за търговията, енергийните доставки, застраховките, транспорта и цените. Никой разумен човек не би отрекъл това.

Но между оценката на риска и внушението, че страната е под атака, има разстояние. И то не се измерва в телевизионни минути, а в доказателства, разузнавателна информация и конкретни обстоятелства.

Именно тук започва работата на сериозния политик. Той трябва да различава установения факт от вероятността, вероятността от хипотезата и хипотезата от собственото си желание да звучи като човек, който знае нещо повече от останалите.

Кънев обаче предпочита да постави всичко в един общ казан, да го разбърка с черпака на геополитическата тревога и да поднесе на публиката порция „национална сигурност по панически“.

И после идва голямото откровение: премиерът трябвало да признае, че сме застрашени.

Извинете, но националната сигурност не е изповед пред телевизионен свещеник. Не е необходимо министър-председателят да се яви пред камерата, да се удари три пъти в гърдите и да заяви: „Съгрешихме, опасност има!“, за да започнат институциите да си вършат работата.

Ако има конкретна заплаха, тя трябва да бъде оценена, комуникирана отговорно и посрещната с необходимите мерки. Ако има данни за нападение срещу България, те трябва да бъдат представени и проверени по съответния ред. Ако има риск от разширяване на военните действия, той трябва да бъде управляван, а не превръщан в политически спектакъл.

Държавата не се защитава с признания пред микрофон. Защитава се с готовност, разузнаване, отбрана и компетентност.

Къде са българските кораби в тази драматургия?

В Черно море има атакувани кораби. Има военни действия, има риск за морските маршрути, има опасност от разширяване на конфликта. Всичко това е достатъчно сериозно, за да не се нуждае от допълнителни украшения.

Но трябва да се прави разлика между кораб, атакуван в контекста на войната, и нападение срещу български кораб. Между заплаха за морската търговия и непосредствено военно нападение срещу българска територия. Между необходимостта от допълнителни отбранителни способности и твърдението, че страната вече е подложена на атака.

И тук е мястото за неудобните въпроси.

Има ли потвърден случай на потопен български кораб в описаните събития? Има ли установено нападение с дрон срещу българско пристанище? Има ли доказателства, че конкретен удар е бил насочен към българска държавна институция?

Ако няма такива потвърдени данни, те не бива да се измислят. Но и обратното е вярно: липсата на пряко нападение срещу български кораб или пристанище не означава, че няма риск за България. Държавата има право и задължение да се подготвя предварително.

Тъкмо затова е необходимо да се говори точно. Не да се приспива обществото с уверения, че всичко е наред, но и да не се събужда всяка сутрин с усещането, че руски десант вече разтоварва танкове на плажа, само защото някой политик е решил да повиши тон в студиото.

Черно море не е спокойно езеро. Но не е и декор за предизборен хорър, в който всеки следващ гост трябва да надвика предишния с още по-мрачна прогноза.

Радан като пожарникар, който първо крещи „Пожар!“, после иска благодарности за алармата

В политиката съществува една удобна професия: да превърнеш тревогата в собствено политическо предимство. Не е необходимо да командваш армия, да ръководиш служби или да носиш отговорност за решенията на изпълнителната власт. Достатъчно е да посочиш опасността, да обявиш, че другите са проспали всичко, и да застанеш в кадър като единствения човек, който е чул скърцането на историческите панти.

Точно тук се появява Радан Кънев с държавническото си фенерче.

Правителството закъснявало. Доверието към България се рушало. Националното ръководство допускало грешки. Русия била опасност, а политическите опоненти повтаряли кремълски опорки. И всичко това е поднесено с увереността на човек, който не просто анализира събитията, а сякаш лично е получил запечатан плик от Генералния щаб на историята.

Само че политическият анализ не е състезание по мрачни интонации.

Да посочиш риск е полезно. Да обясниш механизма на риска е още по-полезно. Да предложиш конкретни мерки, срокове, ресурси и критерии за оценка вече е работа.

Но да сведеш сложната ситуация до „премиерът трябва да признае“ е все едно да повикаш лекар, който вместо да измери температурата, настоява пациентът публично да си признае, че му е лошо.

Благодарим за диагнозата, докторе. Само че пациентът още чака изследванията.

„Колективният Запад“ и колективната политическа амнезия

Кънев отделя особено внимание на външнополитическата ориентация на българското ръководство и на употребата на изрази, характерни за кремълската пропаганда. Това е легитимна тема за критика. Българските политици трябва да бъдат държани отговорни за думите си, особено когато става дума за съюзнически отношения и сигурност.

Но и тук има една малка подробност: когато обвиняваш някого, че подкопава доверието, е добре да покажеш как точно това се е случило, какви са последиците и на какви данни стъпваш.

Иначе политическата аргументация започва да прилича на лов на вещици, при който всяка неудобна дума се превръща в доказателство за геополитическо престъпление.

Не е достатъчно да лепнеш етикета „руска опорка“ и да смяташ, че дебатът е приключил. Необходимо е да докажеш тезата си, да разграничиш съзнателната пропаганда от политическата грешка и да обясниш каква вреда е нанесена.

Иначе рискуваш да станеш огледален образ на онова, което уж критикуваш: човек, който замества аргумента с готова формула.

Данък „свръхпечалба“: когато всяка криза е покана за политическа рецепта

После разговорът плавно преминава към горивата. Кънев предлага два пътя за намаляване на цените: преговори или данък върху свръхпечалбата, включително по отношение на „Лукойл Нефтохим“.

Тук поне има конкретна политическа идея, която може да бъде обсъждана. Но и тя не е магическа пръчка, с която цените изведнъж се подчиняват на добрите намерения.

Какво точно се определя като свръхпечалба? Как ще бъде изчислена? Какъв ще е ефектът върху крайната цена? Ще бъде ли данъкът прехвърлен частично или изцяло върху потребителите? Как ще се съчетае с европейското право и с реалното състояние на пазара?

Това са въпросите, които превръщат една политическа реплика в икономическа политика.

Иначе рецептата е чудесна: има криза, има недоволство, има голяма компания и има данък. Народът ще чуе познатата мелодия, а политикът ще може да обясни, че е предложил решение.

Само че бюджетът не се пълни с аплодисменти, а цените не се понижават от силата на телевизионното убеждение.

И президентските избори не останаха без геополитическа терапия

На финала Кънев обяснява, че разликата между първия и втория кандидат щяла да се стопи благодарение на здравия разум на българите.

Тук вече политическата прогноза придобива почти метафизичен характер. Здравият разум се превръща в универсален разтворител на всякакви изборни разлики. Не са необходими сондажи, анализ на електорални групи, мобилизация на избиратели или оценка на кампанията. Достатъчно е да повярваме в мъдростта на народа и математиката някак си да се почувства неудобно от собственото си съществуване.

Разбира се, избирателите могат да променят нагласите си. Кампаниите могат да се провалят. Кандидатите могат да губят подкрепа заради собствените си думи и действия.

Но да обявиш, че здравият разум ще стопи разликата, е по-скоро пожелание, отколкото прогноза. А политиката е пълна с хора, които бъркат пожеланията си с историческа закономерност.

Кънев, къде беше досега?

И тук стигаме до най-интересната част.

Радан Кънев не е случаен човек, нито е лишен от възможност да участва в сериозен обществен дебат. Той е евродепутат, има политически опит и право да критикува властта. Въпросът не е защо говори, а какво добавя към разговора.

Защото българската политика вече разполага с достатъчно специалисти по тревогата. Те могат да превърнат всеки инцидент в предвестник на катастрофа, всяко колебание в национално унижение и всяка грешка на противника в доказателство за собствената си гениалност.

Липсват обаче хора, които да разграничават фактите от внушенията, да оценяват реалните рискове и да обясняват на гражданите какво трябва да се направи, без да ги държат постоянно в състояние на геополитическа прединфарктност.

Понякога човек остава с впечатлението, че за определени политици общественото внимание е като кислородна маска. Когато камерите се отдалечат, настъпва политическа хипоксия. Тогава трябва спешно да се намери тема, за предпочитане голяма, страшна и с международен мащаб. Нещо, върху което може да се стъпи с тежка физиономия и да се произнесе поредното предупреждение за съдбата на България.

Не твърдя, че това е непременно мотивът на Кънев. Не мога да знам какво го движи. Но ефектът от подобен стил на говорене е ясен: сложните проблеми се превръщат в лозунги, рисковете се драматизират, а гражданите остават между страха и объркването.

И когато някой най-сетне попита какво точно трябва да се направи, се оказва, че най-силната част от изказването е била самото изказване.

по-малко сирени, повече държавност

България има нужда от модерна противовъздушна отбрана, защита срещу дронове, добро разузнаване и координация със съюзниците си. Има нужда от сериозна оценка на рисковете в Черно море и от правителство, което не замита проблемите под килима на политическото удобство.

Но има нужда и от нещо друго: политици, които разбират разликата между предупреждение и паника, между превенция и внушение, между съюзническа солидарност и телевизионно саморекламиране.

Ако искането на подкрепа от НАТО е правилна стъпка, нека бъде обяснено защо е необходима, какви способности ще осигури и как ще подобри защитата на страната. Ако има конкретна заплаха, нека бъде посочена с необходимата точност. Ако има грешки на правителството, нека бъдат доказани и назовани.

Но да се настоява премиерът да произнесе правилната драматична реплика, сякаш от нея зависи националната сигурност, е политически театър с прекалено скъпи декори и съмнителен сценарий.

Радан Кънев може да бъде прав за необходимостта от по-сериозна защита. Може да бъде прав и в критиките си към управлението. Но това не прави автоматично всяко негово изречение прозрение, нито всяко предупреждение доказателство за настъпваща катастрофа.

Националната сигурност не е конкурс за най-загриженото лице пред камерата.

А ако политическата класа продължава да бърка държавническото поведение с умението да плаши хората, скоро ще се окажем с цяла армия от спасители, които непрекъснато обясняват колко сме загазили, докато чакат някой друг да свърши спасителната работа.

И тогава най-голямата опасност може да се окаже не само онова, което идва отвън, а и неспособността отвътре да различим реалната заплаха от политическия шум.

Защото сирената може да събуди един народ. Но ако звучи непрекъснато, накрая хората спират да я чуват.

А политиците, които са я включили, остават доволни от себе си. Те поне са били в ефир.