От мутренските години до саркофага на Самуил: Когато червеният килим се оказва по-дълъг от историческата памет
Пищно опело, червен килим и място край цар Самуил. България се готви да изпрати Слави Бинев с церемония, която рискува да превърне едно погребение в парад на политическите зависимости. Защото между достойното изпращане на един покойник и посмъртното му възвеличаване има разлика, която нито мраморът, нито църковните песнопения могат да заличат.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Слави Бинев ще бъде погребан в събота, 31 октомври, в частния православен гробищен парк „Св. Архангел Михаил“ в столичния квартал „Бояна“, съобщават близките му. Траурното богослужение е насрочено за 10 часа в базиликата „Света София“, а за опелото се предвижда червен килим.
Червен килим. В храм. За покойник.
Няма нищо лошо в това близките да искат достойно изпращане на своя човек. Смъртта е последната граница, пред която и най-големите човешки вражди би трябвало да замлъкнат. Опечалените имат право на скръб, на молитва и на утеха. Те не са длъжни да плащат цената за обществените оценки, които съпътстват живота на покойника.
Но едно е да утешиш близките, друго е да превърнеш погребението в спектакъл на обществено величие. А когато към траурната церемония се добавят исторически асоциации, политически въпроси и демонстративна пищност, човек неизбежно започва да се пита: изпращаме мъртвец или лъскаме биография?
Цар Самуил като съсед по протокол
В базиликата „Света София“ опечалените ще минат край мраморния саркофаг, в който са положени тленните останки на цар Самуил. Историческият владетел, свързан с една от най-драматичните епохи в българското средновековие, ще се окаже почти невъзможно да бъде заобиколен от символиката на събитието.
Самуил е цар, воювал за оцеляването на държавата си в епоха, когато поражението означава не просто загуба на политическо влияние, а заплаха за самото съществуване на България. Името му принадлежи на националната памет, независимо от историческите спорове около управлението му.
А сега до неговия саркофаг ще бъде опят Слави Бинев.
Не, това не означава автоматично, че някой официално ги приравнява по заслуги. Но символите имат неприятния навик да говорят по-силно от организаторите си. Когато една церемония се провежда до гроба на исторически владетел, сравнението се натрапва само. И колкото по-пищно е събитието, толкова по-трудно става да се преструваме, че няма никакво послание.
Историята не е хотелски коридор, в който всеки може да си резервира съседна стая до величието. А саркофагът на един цар не е престижен декор за повишаване на обществената цена на друг покойник.
Самуил няма нужда от чужда слава, за да остане в историята. А Бинев не придобива историческо величие само защото опелото му ще се състои в същия храм.
Архонтът, който остана архонт въпреки Църквата
През януари 2007 г. Слави Бинев получава църковната титла „архонт“ на церемония в римската базилика „Санта Мария Маджоре“, извършена от тогавашния старозагорски митрополит Галактион.
Последвалият скандал показа колко деликатна е връзката между църковната власт, общественото влияние и богатството. Българската православна църква отказа да признае титлата, а Вселенската патриаршия също заяви, че не е присъждала подобно звание на Бинев.
Така се роди една от онези български абсурдни ситуации, в които институцията отрича титлата, но обществото продължава да използва прозвището. Църквата казва едно, обществената памет казва друго, а човекът си остава „Архонтът“.
У нас понякога е достатъчно да получиш титла в подходящия храм, за да започнеш да я носиш десетилетия. Отнемането ѝ вече е друга работа. То изисква институционална последователност, а последователността никога не е била най-евтиният ресурс в българския обществен живот.
Сега предстои нова церемония в църковно пространство с огромна историческа тежест. И отново неизбежно се появява въпросът за границата между личната почит, религиозния ритуал и публичното легитимиране на спорна репутация.
Защото църковният ритуал може да изпрати душата според вярата на опечалените, но не може със задна дата да издаде свидетелство за обществена святост.
От мутренските години до мраморния саркофаг
Името на Слави Бинев е свързвано с ранните години на прехода, когато бизнесът, силовите групировки, спортните среди и политическото влияние често се преплитаха в една мътна картина. Публичният му образ отдавна е съпътстван от противоречия, а биографията му не може да бъде разглеждана само през по-късните му обществени и политически роли.
Важно е да се прави разлика между установени факти, публични обвинения и оценки. Но също толкова важно е да не се очаква, че траурният повод автоматично ще превърне всички неудобни въпроси в неприлични.
Ако обществото е имало основания да пита как се натрупва богатство в годините на силовия преход, тези въпроси не изчезват с настъпването на смъртта. Те просто вече не могат да бъдат задавани на самия човек.
И точно тук започва проблемът с посмъртната ретуш. Докато е жив, човек може да бъде критикуван, разследван, питан и оценяван. След смъртта му около ковчега постепенно се събира хор от хора, които предпочитат да говорят за заслугите, приятелствата и добрите спомени. Някои го правят от искрена скръб. Други от уважение към близките. Трети може би защото мълчанието е по-удобно от обясненията.
А понякога най-голямото удобство на пищното погребение е, че не оставя много място за неудобни въпроси. Тромпетите заглушават разговора, цветята скриват пукнатините, а червеният килим води погледа в посока, предварително избрана от организаторите.
Само че гробът не е машина за изпиране на репутации.
Нито един венец не може да заличи спорните страници от една биография. Нито един свещеник не може да обяви обществените оценки за невалидни с няколко кадилни движения. И нито един мраморен саркофаг не превръща автоматично съседния ковчег в исторически паметник.
Ще се извърви ли политическият елит?
Другият въпрос е кой ще присъства на опелото.
Бинев беше свързан с политическия живот и с различни публични фигури. Бил е част от инициативния комитет на Илияна Йотова. Появиха се и въпроси за отношенията му с представители на държавната власт.
Присъствието на политици на едно погребение само по себе си не доказва зависимости. Хората могат да отдадат почит на познат, приятел или съратник, без това да означава съучастие в нечии дела. Но когато става дума за фигура с толкова противоречив обществен образ, всяка демонстрация на близост неизбежно ще бъде разглеждана и през политическата ѝ символика.
И тук се отваря голямата българска витрина: кой ще дойде, кой ще бъде забелязан, кой ще положи венец, кой ще се снима до ковчега и кой ще предпочете да не бъде видян.
Политическото присъствие може да бъде израз на лично уважение. Но може да бъде разчетено и като послание към живите: че определени връзки не се прекъсват с края на една биография, а продължават да съществуват в пространството на влияние, услуги и взаимно познанство.
Тъкмо затова политиците би трябвало да знаят, че на подобни събития не носят само черни костюми. Носят и собствената си публична отговорност.
Ако цялата политическа върхушка се извърви към „Бояна“, това няма автоматично да докаже, че всички са зависими от мутренското минало. Но ще постави напълно легитимния въпрос къде свършва личната почит и къде започва публичното демонстриране на близост с една спорна обществена фигура.
В България понякога е по-лесно да се преброят венците на едно погребение, отколкото да се проследят връзките между власт, пари и влияние. Венците поне имат ленти с надписи. Другите отношения рядко идват с етикет.
Червеният килим не води към рая
Нека не се заблуждаваме: всеки човек заслужава достойно изпращане, а близките му заслужават спокойствие в най-тежкия момент. Това не подлежи на присмех. Траурът не е подходящ терен за евтина жестокост към хора, които оплакват своя близък.
Но обществената оценка на една публична фигура е друго нещо. Тя не се отменя с погребална церемония, както не се отменя и с почетен караул, държавен протокол или съболезнователно писмо от висок кабинет.
Едно пищно погребение няма да върне мъртвия. Няма да го направи по-възвишен в очите на хората. А за вярващите няма да промени и онова, което принадлежи единствено на Бога.
Може да има червен килим, цветя, камери, духовници и влиятелни гости. Може да има мрамор наблизо и историческа памет, която прави церемонията още по-внушителна. Но нито богатството, нито обществените контакти, нито демонстративната пищност могат да купят онова, което човекът оставя след себе си като действителна мярка за своя живот.
В крайна сметка всички стигат до един и същ адрес. Някои пристигат с почести, други без тях. Някои са изпратени от стотици хора, други от шепа близки. Земята не прави разлика между скъп ковчег и обикновен ковчег, а смъртта не признава политически привилегии.
И ако от тази церемония остане нещо повече от снимки и венци, то трябва да бъде не внушението, че Слави Бинев е поставен до цар Самуил в някаква въображаема класация на величието, а напомнянето, че историческите личности не се приравняват чрез адреса на опелото, а обществената репутация не се наследява от съседния саркофаг.
Самуил ще остане в историята със своята епоха, своите битки и своята трагедия. Бинев ще остане в обществената памет със собствената си противоречива биография.
А червеният килим? Той ще бъде прибран след церемонията.
Както винаги става с декора.
Само че въпросите за връзките между властта, богатството и мутренското наследство няма да си отидат с опелото. Те ще останат тук, при живите. И именно те, а не пищността на едно погребение, ще покажат доколко сме се разделили с прехода, за който толкова обичаме да твърдим, че отдавна е приключил.
