ДЕБАТ НА НЕДОВЕРИЕТО: Двама кандидати, един телевизионен сблъсък и народ, който отдавна е спрял да вярва на политическите обещания

Имаше дебат. Имаше реплики, самочувствие, листчета, изпуснати химикалки и демонстрация на политически опит. Само едно нещо липсваше: убедителна причина българските граждани да повярват, че от тези двама кандидати ще произлезе нещо различно от познатото политическо статукво.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Снощният президентски дебат между Илияна Йотова и Андрей Гюров трябваше да бъде сблъсък на визии, идеи и държавнически позиции. Вместо това зрителите получиха телевизионна демонстрация на политически темпераменти, в която повече се видяха личните качества и слабости на кандидатите, отколкото отговорите на големите въпроси пред България.

Силвия Великова и Ангел Джамбазки, коментирайки сблъсъка в „Здравей, България“, очертаха няколко съществени проблема. Великова обърна внимание на липсата на най-важния разговор – за реалните президентски правомощия. Джамбазки определи дебата като цивилизован и европейски, но също отбеляза опитите на Йотова да доминира и недостатъчната политическа подготовка на Гюров.

Само че зад тези телевизионни оценки стои един далеч по-голям проблем, който политическите студиа упорито заобикалят: кризата на общественото доверие.

Йотова демонстрира опит, Гюров – колебание, но къде остана държавническата визия?

Според Силвия Великова Илияна Йотова е изглеждала нападателна, уверена и с демонстративно самочувствие на човек с дългогодишен политически опит. Андрей Гюров, от своя страна, е изглеждал плах, поглеждал е към записките си, губил е темпо и не винаги е успявал да използва времето си, за да развие аргументите си.

Джамбазки също постави акцент върху неопитността на Гюров в подобен политически формат.

Но тук възниква един неудобен въпрос: от кога политическата самоувереност е равнозначна на държавническа компетентност?

Йотова може да има дългогодишен политически стаж. Гюров може да има проблеми с телевизионното представяне. Но президентът не се избира заради способността му да надприказва опонента си, да рецитира заучени позиции или да печели състезание по политическа реторика.

Избира се, за да бъде гарант на Конституцията, институционалния баланс и националния интерес.

А когато най-важният разговор за президентските правомощия липсва, дебатът се превръща в политически спектакъл с претенции за държавническо съдържание.

Голямото отсъствие: президентските правомощия

Великова правилно постави въпроса за пропуснатата тема – какво всъщност възнамеряват да правят кандидатите с правомощията на президентската институция.

Това не е технически детайл. Това е сърцевината на президентската институция.

Особено показателен е казусът с Националната служба за охрана и отношенията между президентската институция и Министерския съвет. Въпросът за оставката на началника на НСО, както и за взаимодействието между президента и изпълнителната власт, заслужаваше конкретни отговори.

Не по-малко важни са помилванията, назначенията, ролята на президента при политически кризи и отношенията с останалите институции.

Защото българските граждани не се нуждаят от поредните общи приказки за стабилност, европейски ценности и национално единство. Те имат нужда да знаят как ще бъде упражнявана властта и къде кандидатите поставят границите ѝ.

Но когато неудобните въпроси останат извън студиото, политиците могат спокойно да продължат да говорят за всичко, без да кажат почти нищо.

Народът не е публика на политически театър

Има нещо, което кандидатите и техните политически щабове сякаш отказват да разберат: българският гражданин отдавна не приема политическите обещания като гаранция за бъдещето си.

Доверието не се печели с дебат. Не се възстановява с няколко добре подбрани реплики, с европейска риторика или с демонстрация на самочувствие пред камерите.

То се печели с действия, последователност и отчетност.

Години наред българите слушат как следващите управляващи ще възстановят държавността, ще преборят корупцията, ще върнат стабилността и ще защитят националния интерес. След това идва следващата политическа кампания и същите обещания се сервират с нова опаковка.

Затова и снощният дебат трудно може да бъде определен като събитие, способно да върне масовото доверие в политическата система.

Малкото гласували не са автоматичен мандат на обществено доверие. А ниската избирателна активност не може да бъде представяна като триумфална легитимация.

Тук обаче е важно да се направи едно разграничение: ако кандидатите са избрани съгласно Конституцията и закона, те придобиват легитимност по установения ред. Ниската активност сама по себе си не отменя юридическата валидност на избора. Но тя поставя сериозен въпрос за широчината на обществения мандат и политическото доверие.

Едно е да бъдеш избран според правилата. Съвсем друго е да бъдеш припознат от обществото като убедителен и авторитетен представител на нацията.

Това са две различни неща, които политическата класа удобно смесва, когато резултатът ѝ е изгоден.

Дебатът не отговори на най-важния въпрос: защо точно на тях да вярваме?

Йотова демонстрира опит, но опитът сам по себе си не е индулгенция за политическо доверие. Гюров показа слабости в представянето си, но телевизионната неувереност не е достатъчно основание да бъде отхвърлена всяка негова позиция.

Проблемът е друг. И двамата трябваше да убедят гражданите, че предлагат не просто различен стил, а различен начин на упражняване на президентската власт.

Не е достатъчно единият да изглежда по-уверен, а другият – по-плах. Не е достатъчно единият да говори за европейска ориентация, а другият да демонстрира политически опит.

Къде са конкретните гаранции? Къде са ясните ангажименти? Къде е отговорът какво ще направят, когато президентската институция се сблъска с правителство, парламент или политическа криза?

И най-вече – какво ще направят, за да заслужат доверието на онези граждани, които вече не виждат смисъл да участват в политическия процес?

Спечелиха ли кандидатите нещо?

Може би Йотова е спечелила точки със самочувствието и опита си. Може би Гюров е загубил част от очакванията, които бяха възложени на него. Може би телевизионният дебат беше цивилизован, както отбеляза Джамбазки.

Но цивилизованият политически спор не е равнозначен на убедителен политически избор.

България няма нужда от поредните кандидати, които се надпреварват кой ще изглежда по-държавнически пред камерите. Има нужда от институции, които работят, от политическа отговорност и от представители, които разбират, че властта не е наследствено право, нито награда за дългогодишно присъствие в политическите коридори.

Снощният дебат може да е бил полезен за телевизионните рейтинги, за политическите щабове и за анализаторите, които ще разнищват всяко изпуснато изречение.

Но за обикновения гражданин остава същият въпрос: защо да повярва на хора, които искат доверието му, след като политическата система толкова дълго е работила за неговото изчерпване?

Народът не е длъжен да аплодира. Не е длъжен да вярва. Не е длъжен да припознава политическата победа като собствена победа.

И когато урните показват ограничено участие, а кандидатите продължават да говорят така, сякаш цялата нация стои зад тях, проблемът вече не е в това кой е спечелил дебата.

Проблемът е, че политиците продължават да говорят, а народът все по-малко им вярва.