КОГАТО КАМИОНЪТ Е ПО-ГОЛЯМ ОТ АКЪЛА, А ПЪТЯТ СТАВА ГРОБИЩЕ
Когато зад волана на няколко десетки тона ламарина седне човек с комплекс за недосегаемост, пътят се превръща в руска рулетка, а останалите участници в движението стават потенциални жертви в полицейската хроника.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Има нещо фундаментално сбъркано в поведението на немалка част от шофьорите на тежкотоварни камиони у нас. Нещо, което не се побира в кабината, не се измерва с тахограф и очевидно не се улавя от техническия преглед. Става дума за онова специфично чувство за величие, което се настанява в главата на някои камионджии, щом се покатерят върху няколко десетки тона желязо и решат, че вече не са участници в движението, а негови собственици.
Тираджията у нас е особена порода пътен аристократ. Чувствителен като оперна примадона, когато някой го нарече камионджия, но с рефлексите на разярен носорог, когато трябва да спази дистанция, да намали скоростта или да пропусне друг участник в движението. За него обидата е национална трагедия, а нарушаването на правилника е просто част от професионалния фолклор.
Дай му да обяснява как без него икономиката ще рухне, магазините ще останат празни, заводите ще спрат, а държавата ще се върне към бартерната търговия. Но не дай Боже някой да му напомни, че магистралата не е личната му писта за Формула 1, а останалите автомобили не са препятствия, поставени за разнообразие на пейзажа.
Някои камионджии очевидно бъркат професионалната категория с чувството за безнаказаност.
Качили се на огромна машина, натоварена с тонове стока, и започват да се държат така, сякаш физичните закони важат за всички останали, но не и за тях. Натискат газта, залепват се зад автомобили, изпреварват без необходимата видимост, преминават през населени места с несъобразена скорост и демонстрират такова самочувствие, че човек започва да се чуди дали в кабината има шофьор, или е инсталиран автопилот със сбъркан хардуер.
А когато стане катастрофа, изведнъж се оказва, че тежката машина не е била под контрол, гумата била стара, спирачките нещо не работели, пътят бил лош, времето било неподходящо, а Господ, изглежда, не бил предвидил достатъчно аварийни ленти за човешката глупост.
ВЕТРЕН: ДВА КАМИОНА, ЕДИН ЧЕРВЕН СВЕТОФАР И ЕДИН ЖИВОТ, КОЙТО ЕДВА НЕ БЕШЕ ПРЕКЪСНАТ
Последният случай в бургаския квартал „Ветрен“ е поредната тревожна илюстрация на тази безотговорност.
На пешеходна пътека със светофар, който свети червено за автомобилите, жена едва не е прегазена от два сиви камиона с каросерии, движещи се един след друг.
Жената е съпруга на бургаския журналист Янчо Николов. Натиснала е бутона за спиране на автомобилното движение, изчакала е и е предприела пресичане. Направила е всичко онова, което правилникът и елементарното чувство за самосъхранение изискват от един пешеходец.
Само че насреща ѝ не са били автомобили, управлявани от хора, които смятат червения сигнал за задължителен. Срещу нея са се движили две тежкотоварни машини, чиито водачи очевидно не са имали никакво намерение да се съобразят със светофара.
По думите на жената:
„Тези машини направо летяха с бясна скорост и не можеха посмъртно да спрат. Заковах се на място и те профучаха пред мен на червено. Щяха да ме размажат. Ами ако беше дете, ако беше по-възрастен човек? Убиваха го до две.“
Понеже е била силно изплашена, жената не е успяла да запомни регистрационните номера.
И тук идва най-отвратителната част. След подобно преживяване човек остава жив не защото някой е спазил правилата, а защото в последната секунда е успял да се закове на място. Защото е имал късмет. Защото не е бил дете, възрастен човек или някой, чиито реакции не са достатъчно бързи, за да компенсират чуждата безотговорност.
Какво щеше да се случи, ако на тази пешеходна пътека беше тръгнало дете?
Какво щеше да остане от него след среща с няколко десетки тона метал?
И кой щеше да обяснява на родителите му, че шофьорът просто не успял да спре?
Червеният светофар не е декоративна лампичка за украса на градската инфраструктура. Пешеходната пътека не е място за изпитване на спирачните способности на камионите. А кварталните улици не са скоростни отсечки за хора, които очевидно са объркали професионалния транспорт с рали „Дакар“.
МАГИСТРАЛАТА: КОГАТО ЕДИН ТИР СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТАПА ЗА ЦЯЛА ДЪРЖАВА
И докато в „Ветрен“ хората се разминават на косъм със смъртта, по магистралите продължава познатият цирк с тежкотоварните автомобили.
Вчера пореден инцидент с тир е блокирал движението по автомагистрала „Тракия“ между София и Бургас за часове. Тежката машина е потрошила мантинели, завъртяла се е и е препречила платното.
Резултатът? Хиляди автомобили, нерви, загубено време, блокирани семейства, работещи хора и пътуващи граждани, които нямат никаква вина за поредния пътен абсурд.
Един камион, една катастрофа и цяла магистрала, превърната в паркинг на националното безсилие.
Това вече не е просто пътнотранспортен инцидент. Това е демонстрация колко уязвима е цялата транспортна система, когато безопасността зависи от дисциплината на водача на една огромна машина.
Разбира се, не всеки инцидент с тир е резултат от нарушение. Но когато катастрофите се повтарят, когато тежкотоварни автомобили се обръщат, излизат от платното, разрушават мантинели и блокират основни пътни артерии, въпросът за контрола става неизбежен.
Колко проверки са направени? Колко нарушения са установени? Колко водачи са санкционирани? Колко превозни средства са спрени от движение заради техническа неизправност?
Или ще продължаваме да чакаме следващия обърнат тир, за да изпратим екип на място, да снимаме ламарините и да обясним на гражданите, че движението е затруднено?
В ЕВРОПА ИМАЛО ЗАКОНИ, А В БЪЛГАРИЯ САМО ПЪТНИ ЗНАЦИ ЗА УКРАСА
Особено любопитно е поведението на някои професионални шофьори, когато започнат да разказват за работата си в чужбина.
Там, видите ли, имало контрол. Там имало закони. Там глобите били сериозни. Там не можело да се кара както си поискаш. Там тахографът не бил просто електронна джаджа, която пречи на добрия шофьор да си изкара надницата.
Само че същите тези хора, когато се приберат у нас, сякаш оставят европейската си дисциплина на граничния пункт заедно с винетката.
Изведнъж правилата стават пожелателни. Ограниченията на скоростта са препоръчителни. Червеният светофар е досадна подробност. Дистанцията е понятие от учебника, а не от практиката.
Получава се някаква удивителна транспортна метаморфоза: на запад водачът е дисциплиниран професионалист, а у нас се превръща в пътен джигит с дизелово сърце и самочувствие на безсмъртен.
И после се чудим защо няма култура на движение.
Не, господа, проблемът не е само в пътищата. Проблемът е и зад волана.
ЖИВИ ТОРПИЛИ С ТАХОГРАФИ
Тежкотоварният автомобил не е обикновена кола. Той има огромна маса, значително по-дълъг спирачен път и далеч по-голям разрушителен потенциал при сблъсък.
Когато подобна машина се управлява без необходимата преценка, тя се превръща в движеща се заплаха.
Гърмят гуми. Разпадат се стари и амортизирани компоненти. Камиони се преобръщат. Мантинели се превръщат в метални панделки. Тежки машини навлизат в насрещното движение. А понякога зад поредния полицейски протокол остават човешки животи, които никога повече няма да се върнат.
Това не е професионализъм. Това е руска рулетка с ремарке.
И докато някои шофьори се държат така, сякаш кабината им е брониран лпкомотив, останалите участници в движението трябва да се молят поредният пътен император да е спал достатъчно, да не е бързал прекалено и случайно да си спомня какво означава червен сигнал.
Особено впечатляваща е и кръчмарската реторика на част от тези герои. Без тях нямало да има внос, износ, търговия, производство. Цялата държава щяла да спре, ако някой посмее да поиска по-строг контрол.
Само че икономиката не е личен рекет срещу обществената безопасност.
Транспортният сектор е важен. Тежкотоварните превози са необходими. Но никоя икономическа дейност не дава право на работещите в нея да застрашават живота на останалите.
Има достатъчно съвестни професионални шофьори, които си вършат работата без да се превръщат в господари на асфалта. Те заслужават уважение. Именно затова не бива да бъдат поставяни под общ знаменател с онези, които превръщат пътя в лично владение.
КЪДЕ Е ДЪРЖАВАТА, ИЛИ КОЙ ПАЗИ ПЪТЯ ОТ ПЪТНИТЕ НАГЛЕЦИ?
Време е институциите да престанат да се появяват единствено след катастрофата, когато вече има потрошени автомобили, ранени хора и поредната статистика за черната хроника.
Необходими са мащабни, системни и безкомпромисни проверки на тежкотоварния транспорт.
И то не кампанийни акции за пред камерите, при които няколко камиона са проверени, снимани и пуснати да продължат по пътя, а реален контрол с резултати.
Ето какво трябва да бъде приоритет:
Масови проверки за техническата изправност на камионите, включително гуми, спирачни системи, осветление и състояние на ремаркетата.
Строг контрол върху скоростта, дистанцията и спазването на сигнализацията, включително в населените места.
Проверки на тахографите, работното време и задължителните почивки.
Безкомпромисни санкции за преминаване на червен сигнал, опасно шофиране и системни нарушения.
Реално отнемане на свидетелства за управление при законовите основания и тежките нарушения.
Проверки на фирмите превозвачи, когато има данни за системен натиск върху водачите да нарушават правилата.
Публичност на резултатите от проверките, за да се види дали контролът е реален или поредната институционална декорация.
Защото глобата не е отмъщение срещу шофьора. Тя е цена за нарушението. А отнемането на книжката при предвидените от закона условия не е репресия, а защита на останалите хора.
И още нещо: необходимо е да се обсъди отделянето на тежкотоварния транзитен трафик от населените места чрез обходни трасета и подходяща инфраструктура. Не може цялата транспортна политика на държавата да се състои в това да пусне десетки тонове метал през квартални улици и после да се надява всички да оцелеят.
КАМИОНЪТ НЕ Е ПОДВИЖЕН БЛИНДАЖ, А ШОФЬОРСКАТА КНИЖКА НЕ Е ПАТЕНТ ЗА БЕЗСМЪРТИЕ
И нека някои от прекалено чувствителните камионджии да не бързат да се обиждат.
Никой не воюва срещу професията ви. Никой не оспорва необходимостта от транспорта. Никой не отрича, че зад волана има хора, които работят тежко, прекарват дни далеч от семействата си и носят сериозна отговорност.
Но именно защото управлявате огромни машини, отговорността ви е огромна.
Не можете да искате уважение, когато отказвате да покажете уважение към останалите на пътя. Не можете да настоявате за европейски условия на труд, а да демонстрирате балканска анархия зад волана. Не можете да се жалвате от липса на контрол, а после да се възползвате от всяка пролука в него.
И най-вече не можете да се държите така, сякаш животът на останалите е евтина резервна част, която може да бъде подменена след поредния инцидент.
Ветрен можеше да има две жертви. Можеше да има погребение. Можеше да има осиротяло семейство и още един случай, в който всички институции да започнат да си прехвърлят отговорността като горещ картоф.
Този път жената е оцеляла. Но късметът не е държавна политика. И не може да бъде основното средство за безопасност на българските пътища.
Защото камионът може да носи тонове товар, но това не означава, че шофьорът трябва да носи тонове самочувствие и грам отговорност.
А когато зад волана седне човек, който смята, че правилата са за слабите, а останалите участници в движението са просто статисти, проблемът вече не е в камиона. Проблемът е в онзи, който го управлява.
И ако държавата продължава да се прави, че не вижда, рано или късно някой друг ще плати сметката. Само че този път може да не остане жив, за да разкаже какво се е случило
