ДВА ЧАСА ДО СМЪРТТА: В „ПИРОГОВ“ ИМА РЕД, ИМА ПРОЦЕДУРА, ИМА ОБЯСНЕНИЯ: САМО ЕДНО 10 ГОДИШНО ДЕТЕ ГО НЯМА

Българското здравеопазване отново е в пълна готовност да обясни защо не носи отговорност за онова, което се е случило под неговия покрив. Следва проверка, следва разследване, следва аутопсия, следват експертизи. А накрая, ако традицията се спази, ще научим, че всички са направили всичко възможно. Само че едно десетгодишно момче е мъртво.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Има нещо дълбоко сбъркано в държавата, в която едно дете може да бъде докарано с носилка в спешна болница, родителите му да твърдят, че чакат близо два часа, а отговорът на системата да звучи приблизително така: „Нищо не мога да направя. Чакайте си реда.“

РОДИТЕЛИТЕ НА ПОЧИНАЛОТО ДЕТЕ

Редът! Свещената българска институция. Той е по-непоклатим от Конституцията, по-стар от медицинската етика и очевидно по-важен от онова, което медицината би трябвало да спасява.

На 24 октомври десетгодишно момче пада от трактор в Етрополе. Откарано е в местното спешно отделение, прегледано е и е насочено към „Пирогов“. Според разказа на родителите детето пристига в столичната болница в 12:53 часа, контактува и изглежда стабилно. После започва българският медицински трилър, в който най-страшното не е неизвестният убиец, а известната бюрокрация.

Детето чака. Майката твърди, че чакането е близо два часа. Бащата разказва, че сам моли останалите пациенти да отстъпят ред на сина му. И хората, дошли със собствените си болки, възразяват: защо това дете още лежи на носилка?

Представете си картината. Обикновени пациенти, които не са учили медицина, не са давали Хипократова клетва и не управляват спешни отделения, разбират, че едно дете трябва да бъде прегледано незабавно. А според разказа на майката човекът, от когото се очаква да организира медицинската помощ, отговаря, че нищо не може да направи.

Човешкият инстинкт очевидно е преминал специализация по спешна медицина. Системата още чака направление.

Хипократовата клетва срещу талона за чакане

Нека за момент оставим настрана медицинските диагнози, сложните травми и трудните решения. Те са реални. Лекарите работят под огромно напрежение, спешните отделения често са претоварени, а не всяка трагедия означава лекарска грешка. Никой разумен човек не очаква медицината да побеждава смъртта във всеки случай.

Но има една дребна подробност, която очевидно създава неудобство на нашата здравна система: спешността не се определя от реда на пристигане, а от състоянието на пациента.

Това е смисълът на триажа. Това е причината човек с потенциално животозастрашаваща травма да не бъде третиран като поредния клиент на гише за административни услуги.

Ако твърденията на родителите за продължително чакане се потвърдят, въпросът няма да бъде просто защо някой не е бил достатъчно любезен. Въпросът ще бъде кой е оценил състоянието на детето, кога го е направил, какви симптоми са били налице, каква информация е постъпила от Етрополе и защо е било допуснато това забавяне.

Защото спешното отделение не е квартална баничарница. Там не чакаш да ти дойде редът за една боза и две кифли. Там някои минути могат да се окажат решаващи.

И ако наистина е имало вътрешно кървене, както твърдят родителите, всяка минута придобива съвсем различна цена. Дали забавянето е повлияло на изхода, трябва да бъде установено с медицински документи, експертизи и хронология. Но това не е основание да се правим, че въпросът не съществува. Напротив. Именно затова трябва да бъде изяснен докрай.

Два часа. Представете си, че това е вашето дете.

Най-удобното място за скриване на човешката отговорност е зад професионалната дистанция.

Там човекът вече не е човек, а пациент. Детето вече не е нечий син, а клиничен случай. Майката вече не е майка, а придружител. Бащата не е баща, а човек, който задава неудобни въпроси.

И някъде между кабинетите, направленията, коридорите и вътрешните правила се губи най-простото нещо: усещането, че пред теб лежи дете, чиито родители очакват да го върнат живо у дома.

Човек се пита дали същото спокойствие щеше да властва, ако на носилката лежеше синът на лекаря. Или внукът му. Или племенникът му.

Дали и тогава щеше да има обяснение, че „нищо не може да се направи“? Дали и тогава щеше да се чака редът на други пациенти? Дали някой щеше да обясни на собственото си семейство, че медицинската организация е безсилна пред една носилка с десетгодишно дете?

Не знаем. И не бива да твърдим, че знаем как би реагирал конкретен лекар в подобна ситуация. Но въпросът е достатъчно прост и достатъчно жесток: защо спешността трябва да бъде очевидна за чакащите пациенти, а нейната оценка да се превръща в предмет на съмнение именно там, където би трябвало да бъде най-надеждна?

Съдовият хирург: рядък вид в естествената му среда

После идва следващият въпрос: имало ли е съдов хирург, когато детето е било оперирано?

Родителите твърдят, че впоследствие са научили за тежка кръвозагуба и разкъсана артерия. Те се съмняват дали в операционната е присъствал необходимият специалист. Засега това е въпрос, който изисква проверка, а не готово заключение.

Но нека си представим обичайния български подход към специализацията.

Защо ти е водопроводчик, когато имаш отвертка? Защо ти е електротехник, когато можеш да смениш бушона? Защо ти е автомонтьор, когато Москвичът може да бъде стегнат с тел, две псувни и вяра в родната инженерна мисъл?

Българинът е поливалентен. Сутрин монтира кухня, на обяд ремонтира електрическата инсталация, следобед сменя кранчето на душа, а вечер прави основен ремонт на двигателя. Ако остане време, може да постави диагноза на съседа и да му изпише антибиотик, който е останал от миналата зима.

В тази национална школа на универсалната компетентност специализацията понякога изглежда като ненужен лукс. Съдов хирург? За какво му е на човек съдов хирург, когато има хирург? Артерията да не е космически кораб? Ще я „ремонтираме“ набързо, ще стегнем няколко гайки и ще продължим по график.

Само че човешкото тяло не е Москвич. Кръвоносният съд не е маркуч от железарията, а операцията не е импровизиран ремонт в гаража.

В медицината универсалният майстор може да бъде опасен не защото не знае всичко, а защото някой може да реши, че няма нужда от човек, който знае точно необходимото.

Дали в конкретния случай е имало съдова хирургична помощ, кога е била потърсена, какви специалисти са били на разположение и какви действия са предприети, трябва да се установи документално. Не знаем дали липсата на съдов хирург е причина за фаталния изход. Но точно затова въпросът не бива да бъде заметен под килима на институционалното самодоволство.

Ако е имало необходимост от специалист, трябва да се изясни дали той е бил потърсен навреме. Ако е имало забавяне, трябва да се установи защо. Ако медицинските действия са били правилни и своевременни, нека това бъде доказано с факти.

Не с декларация, че всички са направили всичко възможно.

Националният ритуал: проверка, разследване и колективна невинност

След всяка подобна трагедия държавната машина включва добре познатия режим.

Първо идва институционалното съобщение. После проверката. След нея разследването. Назначава се аутопсия. Изискват се документи. Разпитват се свидетели. Експертите анализират медицинските действия. Прокуратурата проверява има ли данни за престъпление.

Всичко това е необходимо. И всичко това е нормалният път към установяване на истината.

Проблемът започва тогава, когато обществото вече познава финала, преди да е видяло началото.

В българския обществен театър има една особена пиеса, която се играе след почти всяка трагедия. Заглавието е „Всички са направили необходимото“. Декорът се състои от болничен коридор, няколко папки и микрофон пред институционален говорител. В първо действие има смърт. Във второ действие има проверка. В трето действие има експертиза. В четвърто действие няма достатъчно доказателства за лична отговорност. Завесата пада.

Публиката остава с усещането, че някъде между процедурите е изчезнало нещо важно, но никой не може да посочи точно къде.

Разбира се, не всеки случай завършва така и не можем предварително да знаем какво ще установят разследващите за тази трагедия. Не е допустимо да обявяваме конкретни медици за виновни, преди да има доказателства. Но е също толкова недопустимо институциите да използват тази необходима предпазливост като вечен чадър срещу неудобните въпроси.

Защото проверката не е отговорност. Тя е начин да се установи има ли отговорност.

Разследването не е наказание. То е път към истината.

А експертизата не е индулгенция, издадена предварително на хора с бели престилки.

Не искаме чудеса. Искаме отговори.

Никой не може да обещае, че всяко дете ще бъде спасено. Никой не може честно да твърди, че една операция непременно би завършила успешно при навременна намеса. Тежките травми могат да бъдат фатални дори при най-добрата медицинска помощ.

Но обществото има право да знае дали тази помощ е била оказана навреме, дали са били спазени медицинските стандарти, дали е имало необходимите специалисти и дали решенията са били съобразени със състоянието на пациента.

Има право да знае кога е извършен първият медицински преглед в „Пирогов“, каква оценка е направена при приемането, кога са установени данни за вътрешно кървене, какви изследвания са извършени, кога е взето решението за операция и кой е участвал в нея.

Има право да знае дали твърдяното двучасово чакане се потвърждава от документацията и, ако се потвърди, какво го е наложило.

Има право да знае дали е имало пропуск и дали този пропуск е допринесъл за смъртта.

А ако се установят нарушения и виновни лица, обществото има право да очаква реални последици: дисциплинарна отговорност, отнемане на права при наличие на законови основания и наказателно преследване, когато доказателствата сочат престъпление. Не показна разправа, а законна и безкомпромисна отговорност.

Защото бялата престилка не е бронежилетка срещу закона. Дипломата не е пожизнена индулгенция. А лекарската професия не е имунитет срещу последствията от доказана небрежност.

Най-страшната диагноза е безотговорността

Сега родителите чакат резултатите от аутопсията. Министерството на здравеопазването проверява случая. Прокуратурата разследва. „Пирогов“ заяви, че медицинските екипи са направили всичко възможно за спасяването на детето.

Тези твърдения трябва да бъдат проверени. Никой не може честно да прескочи експертизите и да обяви присъда предварително.

Но никой не може и да поиска от родителите да се успокоят с формулата „всичко е под контрол“.

Какъв контрол? Детето е мъртво. Родителите търсят отговори. Има конкретни твърдения за чакане, неяснота около медицинските действия и съмнения за организацията на лечението.

Ако всичко е било направено правилно, това трябва да бъде показано с медицинските документи, хронологията и независимата експертиза. Ако не е било, трябва да се посочи кой, кога и какво е пропуснал.

Това е разликата между институция, която защитава обществения интерес, и институция, която просто защитава себе си.

И нека никой не се опитва да превърне въпроса в нападение срещу всички лекари. Има медици, които спасяват животи с невероятна отдаденост, работят в невъзможни условия и поемат отговорности, от които мнозина биха избягали. Именно заради тях професията заслужава уважение. И именно заради тях доказаните нарушения не бива да се разтварят в общото оправдание, че системата е трудна, натоварена и несъвършена.

Добрите лекари нямат нужда от колективно прикритие. Те имат нужда от система, в която некомпетентността и небрежността не се прикриват зад техния професионализъм.

А родителите на това момче нямат нужда от съчувствени прессъобщения. Те имат нужда от истината.

В крайна сметка българското здравеопазване не може да бъде оценявано само по броя на спасените животи, без да се проверява какво се е случило с онези, които са загубени при съмнителни обстоятелства. Не може всеки трагичен случай да бъде посрещан с поклон пред лекарския труд, преди да е проверено дали този труд е бил извършен според правилата.

Защото има разлика между лекар, който е направил всичко възможно и въпреки това е загубил пациент, и лекар, който не е направил необходимото. Между двете може да стои цялата разлика между неизбежната трагедия и предотвратимата смърт.

И точно тази разлика трябва да бъде установена.

Детето не може да се върне. Но истината не бива да бъде погребана заедно с него.

А ако накрая отново чуем, че всички са невинни, че всичко е било направено по правилата и че просто така се е случило, нека поне някой обясни на родителите как така системата разполага с толкова много процедури, толкова много експерти и толкова много компетентни институции, а понякога изглежда безсилна пред най-простия въпрос: Кой носи отговорност, когато едно дете умира, а родителите му твърдят, че са чакали помощ?

Защото в тази държава понякога всичко е наред на хартия. Само животът отказва да се съобрази с документацията.

А в случая с десетгодишното момче най-страшното не е, че истината още не е установена.

Най-страшното ще бъде, ако един ден я установят и отново никой не се окаже отговорен.